Ега ти животът

гледам, просто за едното гледане, нали разбираш какво имам предвид? И всеки филм, който гледаш през деня, е един по-малко, който ще можеш да гледаш вечерта.

— Това пък как го измисли?

— Ами, така ги хабиш, нали?

— Гледай ги някой друг път, тогава.

— Да бе, да. Сякаш съм гъбав от пари, та да давам на пича във видеотеката по две лири на вечер.

— Не те карам да го правиш всяка вечер. Просто… Гледай сега, ще ти дам двете лири, става ли?

— Де да знам. Сигурен ли си?

Сигурен бях и купонът започва малко по малко да се заформя. Дан Маскел и Стивън Бътлър. Не се познаваха, нямаше да се харесат и нямаха нищо общо помежду си, като изключим някоя и друга тава в колекциите им (Дан не си падаше много по черната музика, а Стив пък не си падаше много по бялата, така че и двамата имаха по някой и друг джазалбум). И Дан очакваше да види Мари, а Мари пък не очакваше да види Дан, нито дори знаеше за съществуването му. Очертаваше се яка вечер.

Мари вече имаше телефон, а Бари й знаеше номера и тя се зарадва, че й се обаждам, и още повече се зарадва, че ще се видим, а ако знаеше, че имам рожден ден, сигурно щеше да се пръсне от зарадване, но по незнайна причина реших да не й го казвам. Нямаше защо да я подкупвам с повода, което беше и добре дошло, защото въпросният повод надали щеше да свърши работа като подкуп. Обаче имала да прави нещо друго преди това и ми се наложи да изкарам един мъчителен час и компанията на Стив и Дан. Говорех си с Дан за рокмузика, докато в това време Стив зяпаше как някакъв тип печели на хазартните автомати, след което говорих със Стив за соулмузика, докато Дан в това време правеше оня номер с поставката за бира, който го могат само свръхдосадниците. После всички заедно разговаряме за джаз и провеждаме доста нескопосан разговор на тема „ти с к’во се занимаваш“, след което издишаме и задружно зяпаме пича, който печелеше на хазартните автомати.

Мари, Ти-Боун и една много руса, много атрактивна жена, също американка, най-сетне се появяват някъде към десет без четвърт, така че ни остават едва четирийсет минути за пиене. Питах ги какво ще пият, но Мари не беше решила и затова идва с мен до бара, за да види какво има.

— Разбирам какво имаше предвид за половия живот на Ти Боун — казвам аз, докато чакаме.

Мари обръща възторжено очи към тавана.

— Не е ли страхотна? И знаеш ли? Това е най-грозната жена, с която някога е излизал.

— Радвам се, че успя да дойдеш.

— И аз. Кои са другите двама?

— Дан и Стив. Познавам ги от години. Страхувам се, че са малко отегчителни, но от време на време се налага да се виждаме.

— Грозни патета, а?

— Моля?

— Викам на такива „грозни патета“. Нещо като хора, които от една страна леко те отвращават, но пък от друга ти е малко жал за тях. Хора, които не искаш да виждаш, но пък имаш усещането, че трябва.

Грозни патета. Баш в десетката. А на всичкото отгоре, моите грозни патета трябваше и да ги моля, да им пускам примамки, да им плащам, за да дойдат да пием по едно за рождения ми ден. Никога не осмислям така издълбоко нещата, никога.

— Честит рожден ден, Роб — казва Стив, докато поставя пред него питието му.

Мари прави опит да ме погледне с израз на — предполагам на изненада, но също така и на дълбоко съчувствие и на безкрайно разбиране, но аз се правя, че не забелязвам.

Беше доста кофти вечер. Когато бях малък, на третия ден от Коледата баба ми ходеше следобед на гости при бабата на едно мое приятелче. Майка ми и баща ми пиеха с родителите на Ейдриън, аз си играех с Ейдриън, а двете баби стояха пред телевизора и си разменяха комплименти. Зацепката беше в това, че те и двете бяха глухи, но глухотата им нямаше никакво значение за тях: бяха достатъчно доволни всяка със своята си версия на разговора, който беше белязан със същите паузи, кимания и усмивки, като разговора на другите, но беше абсолютно несвързан. От години не се бях сещал за това, но тази вечер си го спомних.

Стив ме дразнеше през цялото време: имаше навика да чака разговора да набере скорост, след което измърморваше нещо в ухото ми, точно в момента, когато се опитвах да чуя или да кажа нещо на някой друг. Така че можех да избирам или да не му обръщам внимание, с което щях да изглеждам невъзпитан, или да му отговоря, с което да ангажирам останалите с това, което му отговарям, и да обърна разговора изцяло в друга посока. А веднъж принудил хората да заговорят за соул или за „Стар трек“ (ходеше по конгреси и разни други такива на тези теми), или за това колко хубава е бирата в Северна Англия (ходеше по конгреси и разни други такива на тази тема) — все неща, от които никой от останалите нищо не отбираше, пък и не ги интересуваха — не можеше да бъде спрян. Дан през цялото време се прозяваше, Мари проявяваше търпение, Ти-Боун беше сприхав, а Сузи, момичето с него, беше отявлено отвратена. Явно се питаше какво прави в тази въшлива кръчма с тези досадни типове? И не можеше да си отговори. Аз също. Може би трябваше двамата със Сузи да се изнесем на някое по-интимно място и да оставим останалите да си трошат главите. Бих могъл да ти опиша цялата вечер в подробности, но едва ли ще ти хареса, затова ще минеш метър само с един отегчителен, но пък напълно представителен пример:

МАРИ: … просто да не повярва човек, имам предвид, истински животни. Пеех „Любовта боли“ и един тип се провикна: „Не и когато аз съм ебачът, коте!“, после се издрайфа върху фланелката си, но дори не се и помръдна да иде да се позачисти. Просто стоеше там, крещеше цинизми към сцената и се хилеше с приятелите си. (Изсмива се.) Ти беше там, нали Ти-Боун?

ТИ-БОУН: Предполагам.

МАРИ: Ти-Боун си мечтае за едни такива благи фенове, нали Ти-Боун? Ама като знаем къде свири, няма начин…Трябваше да…

СТИВ: (Шепне ми в ухото) Изкарали са „Барона“ на видео. Шест епизода. Помниш ли му саундтрака?

АЗ: Не, не го помня. (Смях — Мари, Ти-Боун, Дан) Извинявай, Мари, не чух какво каза. Какво е трябвало да…?

МАРИ: Казвах, че местата, където Ти-Боун и аз…

СТИВ: Беше страхотна. Дъ-дъ-ДЪ! Дь-дъ-дъ-ДЪ!

ДАН: Това ми звучи познато. „Човека в куфар“?

СТИВ: Не „Барона“. Вече го има на видео.

МАРИ: „Барона“? Кой играеше там?

ДАН: Стив Форест.

МАРИ: Мисля, че това го даваха и у нас. Това не беше ли онова, където един…

СТИВ: (Шепне ми в ухото) Чел ли си „Гласове от сенките“? Списанието за соул? Страхотно е. Собственик му е Стив Дейвис, между другото. Състезателят по билярд.

(Сузи направи гримаса на Ти-Боун. Ти-Боун си поглежда часовника.)

И тъй нататък, и тъй нататък.

Никога повече същите тези хора нямаше да се съберат на една маса. Те просто бяха невъзможна комбинация, и то си беше явно за всеки от нас. Мислех си, че като събера хора около себе си, ще си подсигуря сигурност и утеха, ама не стана така. Не познавах истински никой от тях, дори жената, с която бях спал, и за пръв път, откакто се разделихме с Лора, ми се щеше да се свлека на пода и да зарева с глас. Чувствах се безизходно самотен.

Предполага се, че само жените се оставят да потънат изцяло в любовните си връзки и така да се изолират от всички останали: виждат се предимно с тайфата на гаджето си и правят предимно онова, което прави гаджето (Горката Ана, на която й се налагаше да помни кой е Ричърд Томсън и да разбира колко е неправилно да харесваш „Симпъл Майндс“), а когато гаджето им ги зареже или когато те го зарежат, изведнъж установяват, че са се откъснали и отчуждили прекалено много от своите си приятели и приятелки,