Ега ти животът

да отидем тази вечер с баща ти, Ивон и Брайън на кино?“, предлага въпросително мама. „Не“, отвръщам удивително аз. Това беше. Само едно „Не!“. Те това е то сдържан, хладнокръвен и категоричен мъжки отказ.) После тя просто не се сеща какво друго да ми каже. Сигурно им е трудно на родителите, когато виждат, че работите на децата им не вървят надобре, пък и като знаят, че не могат вече да ги достигнат по обичайните си родителски пътища, защото тези техни пътища са станали прекалено дълги. Започна да говори за минали рождени дни, за рождени дни, когато ми е прилошавало от огромните количества сандвичи, които съм изял, или от огромните количества безалкохолни коктейли, които съм изпил, а аз я слушах и си мислех, че това поне са били повръщания, породени от щастие, и това, че ми ги припомняше, не ми действаше особено позитивно, тъкмо напротив, направо негативно си беше, така че й казах да престане. И тогава тя започна да ми опява речитативно за „как успя така да се насадиш“, което, знам, се дължи на нейното усещане за безсилие и на паническия й страх за мен, но пък в края на краищата рожденият ден, хубав или лош, си беше мой рожден ден, и не ми се слушаха подобни опявания, така че й казах да престане. Мама не ми направи на въпрос, задето на два пъти я срязах така рязко, защото и до ден-днешен ме третира като дете, а рождените дни са малкото Дни, когато ми е позволено да се държа като дете.

Лора се обажда по средата на „Робокоп 2“, от уличен телефон. Много интересна работа, но пък може би сега не му беше времето да я обсъждам — поне не с Лора. Може би по- късно, с Лиз или с някой друг, но не сега и не с нея. Трябва да си пълен идиот, за да не го разбираш.

— Защо звъниш от уличен телефон?

— От уличен телефон ли звъня? — Това май не беше от най-убедителните отговори.

— Трябваше ли да пъхнеш монета, жетон или фонокарта в апарата, за да говориш с мен? Усещаш ли ужасна воня на урина? Ако отговорът на който и да е от тези два въпроса е „да“, то звъниш от уличен телефон. Защо звъниш от уличен телефон?

— За да ти пожелая „Честит рожден ден“. Съжалявам, но забравих да ти пратя картичка.

— Нямах предвид…

— Бях на път за вкъщи и…

— Защо не изчака да се прибереш?

— Какъв е смисълът да казвам каквото и да е. Ти вече си решил, че знаеш отговора.

— Просто искам да получа потвърждение.

— Как върви денят?

— Не е зле. „Гол пищов 2 и 1/2“ — много смешен. „Робокоп 2“ — не така добър, както първата серия. Или поне не до момента.

— Гледаш филми, така ли?

— Ъхъ. Искаш ли да наминеш? Имам да гледам още и „Терминатор 2“.

— Не мога. Трябва да се прибирам.

— Ясно.

— Както и да е.

— Как е баща ти?

— В момента не е чак толкова зле, мерси че попита.

— Това е добре.

— Ами, приятно изкарване на деня. Използвай го за нещо наистина приятно. Недей да го губиш целия пред телевизора.

— Ясно.

— Стига де, Роб. Аз не съм виновна, че си сам на рождения си ден. Аз не съм единственият човек, когото познаваш. И си мисля за теб, не е като да съм те забравила.

— Поздрави Иън от мен.

— Много смешно.

— Сериозно говоря.

— Знам, че говориш сериозно. Много смешно.

Хванах я. Явно той не иска тя да ми звъни и тя нямаше да му каже, че ми е звънила. Супер.

Като свърших с „Терминатор 2“, започна леко да ми доскучава. Още нямаше шест часа и въпреки че току-що бях оправил три страхотни глупашки филма и по-голямата част от бирата, все още не можех да се отърва от усещането, че рожденият ми ден нещо не вървеше. Имаше, разбира се, вестници за четене и касетки за записване, но знаеш как е. Вдигам телефона и започвам да организирам собствения си купон изненада в кръчмата. Щях да събера няколко човека на едно място, след което да се опитам да забравя, че съм ги събрал там, щях да се дигна до „Краун“ или „Куинс хед“ към осем, уж за да изпия на спокойствие една бира, а после гърбът щеше да ме заболи от поздравителните потупвания на хората, дето ги бях сьбрал там, и дето изобщо не предполагах, че са там.

Оказа се по-трудно, отколкото си мислех. Това е то Лондон, нали? Да накараш някого да се види с теб по-късно, за да пиете по едно набързо, е същото, като да го накараш да отдели цяла година, за да направите заедно околосветско пътешествие. „По-късно“ явно значи по-късно през месеца или през годината, или през десетилетието, но не и по-късно през деня. „Довечера ли?“, възкликваха изненадано всички те, всичките тези хора, с които не съм се чувал от месеци, а с някои и от години, бивши колеги или приятели от колежа. „По-късно вечерта ли?“ Бяха слисани, бяха объркани, дори леко развеселени, но повечето просто не можеха да повярват на ушите си. Какво?!? Някой да звънне с предложение да се видите за по едно по-късно вечерта, просто ей така да ти звънне, изневиделица, без предварителен уведомителен факс, без списък на алтернативни дати, без дълга консултация с колега? Тотален сбръч!

Но един-двама показаха признаци на слабост и аз най-безогледно се възползвах от слабостта им. Не беше слабост от тип: „ох, знам че не бива, но пък ми се ще да пия една бира“, а по-скоро „не умея да отказвам“. Не им се излизаше тази вечер и ги обземаше тихо отчаяние, задето не можеха да намерят сили в себе, за да откажат с подобаваща категоричност.

Дан Маскел (малкото му име беше Ейдриън, което просто плачеше да бъде окастрено) бе първият, който се пречупи. Беше женен, с дете и живееше в неособено приятния квартал Хаунс-лоу, на всичкото отгоре е неделя вечер, но аз пък нямам намерение да го оставя да се измъкне.

— Здрасти, Дан. Роб се обажда.

— Здрасти, приятел.

Дотук добре. Звучи ми искрено зарадван, че ме чува, което предполагам, все пак е нещо.

— Как си?

Казах как съм и после му описах тъжната ситуация.

— Съжалявам, че ти се обаждам в последния момент, малко се оплетоха нещата по организацията. (Успявам в последния момент да се въздържа и да не му кажа, че нещата доста са се оплели, по принцип, в живота ми.) Ще се радвам да се видим и тъй нататък, и тъй нататък и вече усещах колебанието в гласа му. И тогава (Ейдриън е запален музикален фен, което беше и причината да се запознаем в колежа и да подържахме контакти и до днес) изваждам коза от ръкава си и цакам.

— Чувал ли си за Мари Ласал? Страхотно пее готина фолк-кънтримузика. — Не беше чувал за нея, което не ме изненадва, но усещах, че започва да стопля.

— Ами, тя ми е…ами, приятелка, един вид и ще идва, така че… Много е готина и си заслужава човек да се запознае с нея и… Всъщност не знам, ако искаш…

Беше напълно достатъчно. Честно казано Ейдриън си падаше малко нещо пълен идиот, което беше и причината да реша, че Мари може и да свърши работа като примамка. Защо исках да прекарам рождения си ден в пиячка с един малко нещо пълен идиот? Дълга история, пък и май вече я знаеш почти цялата.

Стивън Бътлър живееше в северен Лондон, не беше женен, а нямаше и много приятели. Така че защо да не може да излезе довечера? Защото вече си беше взел филми за гледане, ето защо.

— Защо не ги гледаш сега?

— Не мога. Малко съм особен, когато става въпрос за гледането на филми преди вечеря. Все едно ги