Ега ти животът

ме откарат с линейка, но това не значи, че ще разтоваря колата и ще върна нещата си в апартамента. Аз и преди знаех, че умееш да ме разсмиваш. Това, което не знам, е съвсем друго.

— Защо просто не си признаеш, че Иън е скапан задник и да се приключи цялата тази дивотия? После ще ти е много по-леко и ведро.

— Да не си говорил с Лиз?

— Защо? И тя ли го мисли за скапан задник? Ами, много интересно, в такъв случай.

— Не разваляй всичко, Роб. Днес се разбираме чудесно. Нека оставим нещата така.

Извадих купчината албуми и компактдискове, които й бях отделил. Сред тях бяха „Дъ Найтфлай“ на Доналд Фаген, (защото никога не го беше слушала), както и някои блускомпилации (които реших, че ще е добре да има), и един-два денс-джаз албума (които й бях подарил, когато започна курс по денс-джаз, въпреки че то се оказа друга, доста по-тъпа форма на денсджаз), а също и един-два кънтриалбума (от периода, когато отчаяно се опитвах да променя мнението й за кънтримузиката), и още…

Не искаше нито един от тях.

— Но те са си твои — настоявах.

— Не, всъщност не са, нали? Знам, че ги купи за мен, и това беше много сладко от твоя страна, но то беше в периода, когато се опитваше да ме превърнеш в себе си. Не мога да ги взема. Знам, че само ще стоят там, ще ми се навират в очите и това ще ме кара да се чувствам неудобно и… не си пасват с останалите ми неща, нали разбираш? Албумът на Стинг, който ми купи… да, той е мой. Обожавам Стинг, а ти не можеш да го понасяш. Но останалите … — Взе блускомпилацията. — Кой, по дяволите, е Литъл Уолтър? Ами Джуниър Уелс? Не ги познавам тези хора. Не…

— Добре, добре, разбрах какво имаш предвид.

— Съжалявам, но пък в цялата тази работа има все пак някаква поука, и ми се ще да я откриеш и разбереш.

— Разбрах я. Харесваш Стинг, но не харесваш Джуниър Уелс, защото никога не си чувала за него.

— Нарочно се правиш на малоумник.

— Всъщност да, точно така е.

Стана да си ходи.

— Ами, помисли по въпроса.

По-късно наистина помислих — и какво? Какъв му беше смисълът да мисля по този неин въпрос? Ако изобщо някога пак имам връзка с жена, независимо коя е и с какво се занимава, щях да й накупя албуми, които би трябвало да й харесват, но за които не е и чувала. Гаджетата са затова, а аз се бях заклел вече да бъда свястно гадже. И да се надяваме, че няма да вземам от нея пари назаем, и че няма да й изневерявам, а следователно и че няма да й се налага да прави аборт или да бяга със съседите, а така нямаше да има и нищо, за което да мисля и да си вадя поуки. Лора изобщо не се изнесе при Иън само защото й бях накупил дискове с неща, по които не си пада, а да се преструва човек, че това е причината, си е чиста проба… чиста проба… психарска чекия. И ако тя наистина си мисли, че това е причината, значи е човек, готов да се откаже от приказните дъждовни гори в Бразилия заради наръч сухи клонки. Ако ли пък не е редно да купувам албуми на специални цени за евентуалните си бъдещи нови гаджета, то май ще е най- добре изобщо да се откажа от гаджетата, защото не съм сигурен че умея да правя каквото и да било друго.

Двайсет и четири

Обикновено обичам рождените си дни, но днес нещо не съм на кеф. В години като тази рождените дни трябва просто да отменят: трябва да има закон — човешки, ако не и природен, според който да имаш право да остаряваш само ако нещата вървят добре. За какъв дявол ми е точно сега да ставам на трийсет и шест, питам аз? Хич дори не ми и трябва. Не му е сега времето, много е неуместно. Понастоящем животът на Роб Флеминг е в застой и той отказва засега да остарява. Моля, задръжте си картичките, тортите и подаръците, за да ги използвате по друг повод.

Впрочем хората май точно това и бяха направили. Законът на Мърфи отреди точно тази година рожденият ми ден да се падне в неделя, така че не пристигнаха никакви картички и подаръци. И в събота също нищо не получих. Не очаквах нищо от Бари и Дик, въпреки че, като отидохме след работа, им казах, че имам рожден ден, и те изглеждаха гузни, почерпиха ме по едно и ми наобещаха най-различни работи (е, по-точно най-различни сборни касетки, но карай да върви). Но всъщност и аз не се сещах за техните рождени дни — (Пък и човек по принцип никога не се сеща, нали? Освен ако няма някоя жена да| му го напомня.) — така че в този случай просто е неоправдано да правя фасони. Но пък Лора? Роднините? Приятелите? (Не ги познаваш, но имам все пак няколко, и понякога дори се виждам с тях, а някои дори знаеха кога е рожденият ми ден.) Кръстниците? Изобщо никой ли не се сеща? Е, получих картичка от майка ми с послеслов от баща ми, но родителите не се броят. Щото ако и от тях не получиш картичка на рождения си ден, значи яко си сплескал нещата.

Прекарах празничната сутрин в прекалено много фантазиране за някакъв грандиозен купон изненада, организиран от Лора, може би с помощта на майка ми и баща ми, защото инак нямаше откъде да вземе телефоните и адресите на всички тези хора, които по всякаква вероятност не познаваше, а трябваше да покани. Дори по едно време се усетих, че им се сърдя, задето не ми се обадиха да ми кажат, че Лора организира купон за мен. Ами ако си бях дигнал чукалата и без да им кажа, бях излязъл да се почерпя самотно с едно кино за рождения си ден? И к’во щеше да стане тогава, питам аз? Щяха да мухлясват скрити в някой гардероб и да ме чакат да се върна, за да ме изненадат, а пък аз щях да си гледам спокойничко трите серии на „Кръстникът“ в кино „Скала“. Върхът! Отмъщението на копчето! Така им се пада, като не ме бяха предупредили за купона изненада. Реших аз пък да не им казвам къде отивам. Щях да ги оставя да се гризат един друг в тъмното на гардероба. („Мислех, че ти ще му се обадиш!“, „Казах ти, че нямам време“ и прочие заяжданици.) Обаче след като поблуждах така в продължение на няколко чаши кафе, реших, че с този негативен начин на мислене, доникъде няма да стигна, освен най-вероятно до тотално изкрейзване, и затова реших да си спретна нещо по-позитивно.

Като какво обаче?

Ами, първо щях да ида до видеотеката и да си взема куп неща, чието гледане бях отлагал именно с оглед на такъв мрачен повод: „Гол пищов 2 и 1/2“, „Терминатор 2“, „Робокоп 2“. А после щях да ударя по една жица на някои стари аверчета, и да ги питам дали искат да се видим за по едно довечера. Не обаче Бари и Дик. Може би Мари или някой, когото не съм виждал от дълго време. А после щях да изгледам един- две филма, да пия бира и да ям чипс, може би дори да си направя картофки в микровълновата. Позитивно звучеше. Звучеше си направо като рожден ден, който всеки нов-новеничък трийсет и шест годишен мъж заслужава да има. (Всъщност това си беше и единственият рожден ден, който всеки нов-новеничък трийсет и шест годишен човек вероятно ще има — или поне всеки нов-новеничък трийсет и шест годишен мъж, който няма съпруга, няма семейство, няма гадже и няма пари. Микровълнови картофки! Супер! Еби му майката!)

Може би очакваш да ти кажа, че във видеотеката не е имало нито един от гореспоменатите позитивно- рожденденски филми, нали? А може пък да съм се представил в толкова трагичен образ, и очакваш да се принизя дотолкова, че да зяпам тъпо някой комедиен трилър на Упи Голдбърг, никога не получил достъп до широкия екран в нашата необятна страна, така ли? Да, ама не! Всичките ги имаше и си тръгнах от видеотеката, стиснал под мишници всичките позитивни простотии, които си бях наумил. Беше почти дванайсет на обяд, затова си купих и малко бира. Прибрах се вкъщи, отворих си една бира, дръпнах пердетата, за да скрия топката на мартенското слънце, и гледах първо „Гол пищов“, който се оказа доста смешен.

Майка ми се обади тъкмо в момента, когато пусках „Робокоп 2“, и пак усетих да ме обзема разочарование, че не е някой друг. Щото ако и майка ти не ти се обади на рождения ти ден, значи яко си оплескал нещата.

Беше мила все пак. Съчувстваше ми, че ще прекарам рождения си ден сам, въпреки че вероятно се обиди, че предпочитах да го прекарам сам, отколкото да го прекарам несам, но с нея и баща ми. („Искаш ли