Ега ти животът

престараваше се да изказва шантави мнения и говореше с какви ли не неразбираеми думи и изчанчени интонации. Ще ми се да можех да кажа, че това са някакви новопридобити навици, но не бяха, имаше си ги и преди. Имаше го и неумението да изслушва другите (което навремето погрешно смятах за сила на характера) и шантавите мнения (за които навремето погрешно смятах, че я правят мистериозна), и изчанчените произношения (които навремето погрешно смятах за артистичност). Как бе възможно през всичките онези години, през които бяхме заедно, да вярвам във всичко това? Как бях успях да я превърна в единствено решение на всички световни проблеми?

Останах до края на вечерта, въпреки че през по-голяма част от времето приносът ми не заслужаваше и пространството на дивана, което бях заел, а когато Клара и Ник, и Бари, и Ема вече си бяха тръгнали, все още бях там. Когато вече ги нямаше, осъзнах, че бях прекарал вечерта в пиене, а не в разговори, в резултат на което вече не можех да фокусирам погледа си.

— Права съм, нали? — пита Чарли. — Точно твой тип е.

Свивам рамене.

— Тя е на всеки тип. — Сипвам си още малко кафе. Бях пиян и затова ми се стори добра идея да си дойда право на думата — Чарли, защо ме заряза и отиде при Марко?

Изгледа ме с присвити очи от горе до долу и процеди през зъби:

— Знаех си.

— Какво?

— Наистина си в период на „защо така се случи с мен“.

Каза „защо така се случи с мен“ с американско произношение и след това свъси мрачно вежди. Не можех да я лъжа.

— Всъщност така е. Определено. Да, права си.

Изсмя се — имах чувството, че се смееше на мен, а не с мен — и започна да си играе с един от пръстените си.

— Можеш да кажеш каквото си поискаш, няма проблеми. — Великодушието ми просто няма граници.

— И аз не помня вече, нещата са се позагубили в… в непрогледната мъгла на времето — без каквато и да било логична причина, изрича „непрогледната мъгла на времето“ с ирландско произношение, вероятно искаше да подчертае непрогледността на мъглата. — Не че намирах Марко за по-привлекателен от теб, защото те намирах за точно толкова привлекателен, колкото и него — пауза. — Но той просто си знаеше, че е привлекателен, а ти не, и това някак си имаше значение. Ти се държеше така, сякаш бях малко нещо мръднала, щом имах желание да съм с теб, и след време това ми стана досадно и започна да ме уморява, ако разбираш какво имам предвид. И постепенно успя да ми го внушиш, така че накрая и аз мислех, че съм малко нещо мръднала, щом имам желание да съм с теб. И съзнавах, че беше мил и внимателен и че ме разсмиваше, и обожавах начина ти да се потапяш всеотдайно в нещата, които обичаш, но… Марко изглеждаше малко, не знам, по-фрапантно чаровен може би? По-уверен в себе си, по-атрактивен? — пауза. — По-лесен за общуване, щото имах чувството, че те затормозявам, с неща, които не разбираш — пауза. — Малко по-слънчев, малко по-искрящ — пауза. — Не знам. Знаеш какви са хората на тази възраст. Вземат доста повърхностни решения.

Къде му беше повърхностното? Бил съм — а следователно и сега съм — ъм, скучен, мрачен, отегчителен, неатрактивен, непривлекателен и труден за общуване. Хич дори не ми звучи повърхностно. Това не бяха леки одрасквания по кожата, това си бяха опасни за живота удари в най-важните органи.

— Нараняват ли те думите ми? Е, той пък беше путьо, ако това може да ти послужи за утеха.

Никаква утеха не беше, честно казано, но аз и не търсех утеха. Исках пълната програма от обяснения. И си я получих. Тук нямаше и помен от пръста на съдбата, както беше при Алисън Лшуърт. Нямаше го „написването“ на Сара. И нямаше подсещане, че съм забравил кой кого заряза, както беше при Пени. Имаше просто едно напълно ясно и студено обяснение защо някои хора имат всичко, а аз — не. По-късно, на задната седалка па таксито, осъзнах, че единственото, което Чарли бе направила, беше да изрази с други думи собственото ми прозрение, че моята гениалност е в това да бъда нормален. И че може би този мой специфичен талант — по стечение на обстоятелствата и единствен — беше прекалено надценяван.

Двайсет и две

Бандата на Бари щяла да имат лайф и Бари се кани да залепи плакат в магазина.

— Не. Забрави.

— Благодаря ти за подкрепата, Роб. Страшно я оценявам.

— Мислех, че имаме правило за плакати на некадърни банди.

— Е, да, за хората от улицата, които ни тормозеха за такива неща. За задръстеняците.

— Като например… я да помислим. Ти отказа на „Суейд“. „Дъ Оутърс“. „Сейнт Етиен“. Такива задръстеняци ли имаш предвид?

— Какво искаш да кажеш с това „ти отказа“? Правилото си беше твое.

— Да, така е, но на тебе ти доставяше особено удоволствие да казваш на горките деца да се омитат.

— Е хубаво, сбърках. Хайде бе, Роб. Нуждаем се от редовните ни клиенти, иначе просто никой няма да дойде.

— Добре де, как се казва бандата? Ако името е добро, ще ти дам да окачиш плаката.

Навира пред носа ми един плакат — само името на бандата, изписано с някакъв шантав шрифт.

— „Баритаун“. „Баритаун“? Еби му майката! А бе, няма ли край тази твоя арогантност?

— Не е заради мен. Това е парче на Стийли Дан. От албума „Комитмънтс“.

— А стига бе, Бари. Едното няма нищо общо с другото. Не може да се казваш Бари и да пееш в група, която носи името „Баритаун“. Звучи просто…

— Това им е било името още преди мен да ме има, ако искаш да знаеш. Не беше моя идея.

— Затова ли те взеха, а?

Бари от „Баритаун“ се умълча.

— Нали?

— Да, това беше една от първоначалните причини да ме поканят. Но…

— Страхотно! Просто страшно! Привикаха те в бандата си само заради името ти! Разбира се, че ще ти дам да закачиш плаката, Бари. Искам възможно повече хора да го разберат това. Само не на витрината, става ли? Сложи го при онези рафтове.

— Колко билета да ти отделя?

Хванах се за стомаха и започнах неистово да се смея.

— Ха, ха, ха. Хи, хи, хи. А стига бе, Бари. Ще ме убиеш.

— Дори няма да дойдеш, така ли?

— Разбира се, че няма. Да ти приличам на човек, който ще иска да чуе някаква ужасна експериментална шумотевица, свирена в някаква отвратителна кръчма в скапания Северен Лондон? Къде впрочем е лайфът? — погледнах плаката. — Оная дупка „Хари Лоудър“! Ха!

— И това ми било приятелство. Ясно. Знаеш ли какво ще ти кажа, Роб, ти си едно отровено от горчивина и завист копеле.

Горчив. Кисел. Явно всички бяха на мнение, че не съм особено вкусен.

— Завист ли? Защото не съм от „Баритаун“, а? Край, разкрит съм, а се надявах, че не ми личи чак толкова. Ами ти, Бари, ти как се държа с Дик, когато се появи Ана? Прекрасно, нали? Пък и нея предразположи да се чувства като равностоен член на тумбата от „Шампионат винил“. Да не забравяме обаче, че от все сърце желаех единствено безкрайно щастие на Дик и Ана. Къде се вместваше това в горчивината и завистта ми, питам аз? Или може би съм бил кисел и заради тях?

— Това с Ана беше майтап. Нямам нищо против нея. Просто… И да знаеш, аз нямам никаква вина, че ти осираш нещата навсякъде край себе си.

— А ти сигурно щеше да си първи на опашката, ако аз свирех, нали?

— Не първи, по всяка вероятност, но щях да съм там.

— Дик ще идва ли?