Ега ти животът

И това е, затвори. Сега вече можех да кажа какво му беше гнилото — Чарли беше просто отвратителна. Преди не беше отвратителна, но явно междувременно й се е случило нещо адски гадно и затова сега говори противно, ръси пълни глупости и май изобщо няма никакво чувство за хумор. Какво ли би казал Брус Спрингстийн за Чарли?

Казах на Лиз за обаждането на Иън и тя каза, че това си е направо оскърбително и че Лора ще е дълбоко отвратена, което пък безкрайно ме зарадва. Казах й за Алисън и за Пени, и за Сара, и за Джеки, и за нейната смешна химикалка с фенерче, и за Чарли, и как тя наскоро се върнала от командировка в Щатите, а Лиз каза, че и тя щяла да ходи скоро по работа в Щатите, пък аз се развихрих в саркастични майтапи за нейна сметка, но тя изобщо не се засмя.

— Защо мразиш жени, които имат по-хубава работа от твоята, Роб?

Тя си е такава, Лиз. Готина е, но си пада, знаеш, малко нещо от онези параноични феминистки, които виждат зла умисъл във всяка дума на мъжа.

— За какво говориш?

— Мразиш жената, която си носи химикалка с фенерче в киното. Но ако човек иска да пише в тъмното, това ми изглежда напълно нормално. И мразиш това, че… Чарли?… Чарли ходила до Щатите, ама всъщност тя може и да не е искала да ходи до Щатите, нали? Не знам. Пък и не харесваше дрехите, които Лора носеше, макар че тя нямаше кой знае какъв избор за това как да се облича, преди да си смени работата, а сега и аз съм обект на презрението ти, защото ми се налага да летя до Чикаго, да говоря с едни хора в продължение на осем часа в хотелска зала за конференции и веднага след това да летя обратно…

— Ами, сигурно защото имам предразсъдъци по отношение на половете, нали? Това ли е верният отговор?

Човек просто трябва да приема подобни неща с усмивка, иначе ще изперка окончателно.

Двайсет и едно

Когато Чарли отвори вратата, коленете ми омекнаха: изглеждаше прекрасно. Още беше с руса късо подстригана коса, но прическата й вече беше очебийно по-скъпа и застаряваше по наистина елегантен начин — около очите й имаше фини, ласкави, сексапилни бръчици, които я караха да изглежда като Силвия Симс, и носеше фрапантна черна вечерна рокля (въпреки че вероятно само на мен ми изглежда фрапантна, защото за мен тя и до ден днешен си беше в чифт широки дънки и фланелка на „Том Робинсън Бенд“). Още от вратата започнах да се страхувам, че отново ще хлътна по нея и че пак ще стана за смях, и че накрая всичко ще свърши пак с болка, унижение и себеомраза, точно като преди. Целуна ме, прегърна ме, каза ми, че хич не съм се променил и че било прекрасно отново да ме види, след което ми посочи стая, където да си оставя якето. Беше спалнята й (артистично обзаведена, разбира се, с огромна абстрактна картина на едната стена и нещо, което май беше килим на другата). Докато бях там, леко се паникьосах. Останалите палта върху леглото бяха скъпи и за момент се замислих дали да не пребъркам джобовете и да офейкам.

Но наистина искам да видя Клара, приятелката на Чарли, която била точно за мен. Исках да я видя, защото аз всъщност изобщо не знаех какво означава някоя жена да е точно за мен — дори не знаех как изглежда, какви форми има — така че може би тази Клара щеше да успее да ме насочи. И щеше да е интересно да се види какво точно предвижда Чарли за мен: дали коприна или евтина синтетика. (Моята класация на петте жени, които не знам дали са точно за мен, но са винаги добре дошли, стига да поискат: Холи Хънтър в „Телевизионна мрежа“; Мег Райън в „Безсъници в Сиатъл“, една лекарка с пищна, дълга черна коса, която веднъж видях по телевизията, когато направо разказа играта на някакъв тип от парламентарната група на консерваторите по време на дебат на тема ембриони, но чието име така и не чух; Катрин Хепбърн във „Филаделфийска история“; Валери Харпър в сериала „Рода“.) Това бяха жени с дух, жени със собствено мнение, жени с хъс и виталност… но също така и изглеждаха като жени, които имат нужда от любовта на някой свестен мъж. Бих могъл да ги спася. Бих могъл да ги избавя. Биха могли да ме разсмиват и аз тях да разсмивам и може би някой хубав ден бихме могли да гледаме някой техен филм или телевизионен сериал, или ембрионален дебат, да си осиновим изоставени деца и цялото семейство заедно да ходим да играем мач в Сентръл парк.

Когато влязох в хола, веднага разбрах, че бях обречен на бавна, мъчителна, самотна смърт. Там се бяха събрали един мъж в керемиденочервено сако и още един в грижливо изгладен ленен костюм, и Чарли във фрапиращата си вечерна рокля, и още една жена в искрящ черен клин и ослепително бяла копринена блуза, и още една, май в пола или в панталон, или, де да знам, в пола-панталон. Все едно. В мига, в който ги зърнах, ми се прииска да зарева, не само от ужасяващ страх, но и от чиста завист: Защо моят живот не е такъв?

Другите две жени бяха красиви — не хубави, не привлекателни, красиви — и за моите паникьосани, нервно примигващи очи изглеждаха неотличими: километри тъмна коса, огромни обици, метри червени устни, бели зъби. Тази в ослепително бялата блуза се беше разположила на огромния диван на Чарли, изработен от стъкло или от олово, или от злато — дявол го знае от какво, но беше някакъв смущаващ, непривичен за дивани материал — и ми се усмихна, като потупа мястото до себе си. Чарли прекъсна останалите („Момчета и момичета…“) и ме представи на гостите си. Клара се оказа жената, седнала на дивана до мен, ха, ха, ха. Ник беше с керемиденочервеното сако, Барни — с ленения костюм, Ема — с хибрида между панталони и пола. Ако това бяха хората, които са точно за мен, по-добре да се барикадирам за вечни времена в апартамента си.

— Тъкмо си говорехме за това как бихме нарекли кучето си, ако имахме куче — казва Чарли. — Ема има лабрадор на име Дизи, на Дизи Гилеспи.

— А, ясно — казвам. — Не си падам много по кучета.

Никой от тях не каза нищо за доста дълго време. Но то пък и нямаше какво толкова да се говори за липсата ми на ентусиазъм относно кучетата.

— Заради размера на апартамента или страх от детството, или заради миризмата, или…? — започна да изрежда много мило Клара.

— Де да знам. Просто… — безнадеждно свивам рамене. — Нали знаеш, не си падам по тях.

Учтиво лепнаха усмивки.

Това се оказа основният ми принос в общия разговор на вечерта и впоследствие със сърцераздирателно умиление си спомнях за тази реплика, като за бисер от Златния век на оригиналността. Щях да я използвам пак, ако можех, но останалите теми на разговор не ми го позволиха да го сторя — не бях гледал филмите или представленията, които те бяха гледали, и не бях ходил на местата, които те бяха посещавали. Установих, че Клара работи в издателския бизнес, а Ник в сферата на връзки с обществеността. Разбрах също така, че Ема живее в гъзарския квартал Клапхам. Ема разбра, че живея в негъзарския квартал Крауч енд, а Клара разбра, че имам магазин за плочи. Ема беше чела автобиографията на Джон Маккарти и Джил Морел. Чарли не беше я чела, но се оказа, че — Ауу, колко много! — иска да я прочете и дали би могла да заеме книгата от Ема, за да я прочете. Барни наскоро ходил на ски. Сигурно, ако се понапрегна, ще мога да се сетя още едно-две неща. Ядохме разни работи, които не ги знаех какво са и или Ник, или Барни правеха коментар на всяка бутилка вино, от която пиехме, като изключим тази, донесена от мен.

Разликата между тези хора и мен беше, че те бяха завършили колеж, а аз — не (те не се бяха разделили с Чарли, а аз — да). Като последица от колежа, те имаха хубава работа, а аз имах мизерна работа; те бяха богати, а аз бях беден; те имаха самочувствие, а аз бях скапан неврастеник; те не пушеха, а аз пушех като комин; те имаха мнения, а аз правех класации. Аз бих ли могъл да им кажа в коя част на света се усеща най-силно умората от часовата разлика? Те можеха ли да ми изредят пьрвоначалния състав на „Уейлърс“? Не. Сигурно не знаеха дори името на вокалиста им.

Но не бяха лоши хора. Аз не съм някакъв борец за класово равноправие, пък и те не бяха чак такива тузари — и те сигурно имаха родители, които живееха почти до Уотфорд или съответния му еквивалент. Исках ли да имам нещо от това, което те имаха? Исках и още как! Исках им мненията, исках им парите, исках им дрехите, исках умението им да говорят за кучешки имена, без следа от неудобство. Исках да се върна в 1979-а и да започна всичко отначало.

Това, че Чарли цялата вечер говори простотии, не ми помогна особено много. Не изслушваше никого,