— Съжалявам, Джо, наистина съжалявам — отново заговорих с погребален шепот, въпреки че ми се искаше да крещя — Но знаеш ли, Лиз… мога или да се защитавам поне понякога, или да повярвам на всяка думичка, която казваш за мен, и накрая да се мразя по всяко време на денонощието. Ти може би мислиш, че точно така и трябва, но не смятам, че това ще е кой знае какъв живот.

Лиз свива рамене.

— Този отговор не е достатъчен, Лиз. Изобщо не си права и ако не го разбираш, значи си по-тъпа, отколкото те мислех.

Театрално въздъхва, но после спира поглед върху лицето ми.

— Може би съм малко несправедлива, но сега ли му е времето да се уточняваме?

— Така е, защото никога не му е времето. Не можем цял живот да се извиняваме, ако искаш да знаеш.

— Ако употребата на множествено число означава „ние“, в смисъл „ние, мъжете“, то трябва да кажа, че и веднъж би било достатъчно.

Не, нямаше демонстративно да си тръгна намусен от кремацията на бащата на Лора. Просто нямаше да го направя.

Демонстративно си тръгнах намусен от кремацията на бащата на Лора.

Семейство Лидън живееха на няколко километра извън очертанията на най-близкия до крематориума град, Амърсхам, който и без това не знаех в каква посока беше. Завих по една пряка, после по още една пряка и стигнах до някакъв централен път. Видях автобусна спирка, но беше от тоя сорт автобусни спирки, които не вдъхват особено голямо доверие: никой не чакаше, а и наоколо нямаше нищо особено — редица къщи от едната страна на улицата и игрище от другата. Постоях там известно време, замръзнах от студ в погребално-сватбения си костюм, и тъкмо когато установих, че това е автобусна спирка, която изисква инвестиция от няколко дни чакане, а не от няколко минути, видях по улицата да наближава бавно познат зелен фолксваген. Беше Лора и бе дошла да ме търси.

Без да се замислям, прескочих оградата, която отделяше една от къщите от пешеходната пътека, и се озовах пльоснат върху нечия леха с цветя. Беше мокро. Но предпочитах целия да прогизна, отколкото Лора да ме разнищи на парчета, задето се бях изнизал от погребението на баща й, и затова останах там толкова време, колкото позволяваха човешките възможности. Колкото и пъти да си казвах, че бях стигнал дъното, толкова пъти и намирах нов начин да затъна още повече, но знаех, че този път беше най-зле и че каквото и да ми се случеше от сега нататък, колкото и беден, и глупав, и самотен да станех, тези няколко минути щяха да останат в съзнанието ми като предупредително мигаща сигнална светлинка. „По-добре ли от е това да лежиш по корем в калта след кремацията на бащата на Лора?“, щях да се питам, когато дойдеха хората със съдебните призовки или когато Лора забегнеше със следващия Рей, а отговорът винаги щеше да бъде „Да!“

Когато повече не издържах, когато ризата ми стана прозрачна от влагата, а сакото ми беше цялото в кал и усещах остри болки в ръката — схващане или ревматизъм, или артрит или кой знае какво? — станах и се изтупах. И тогава Лора, която явно през цялото време бе чакала при автобусната спирка, нави прозореца на колата и ми каза да влизам вътре.

Това, което ми се случи по време на кремацията, бе нещо от рода на следното: осъзнах, за пръв път, колко ме беше страх от това, че може да умра и че другите хора също може да умрат, и разбрах, че именно поради този страх не правя най-различни неща — не отказвам цигарите (защото както и да гледаш на отказването: дали прекалено насериозно или пък напълно несериозно, както правех аз до този момент, имаше ли изобщо някакъв смисъл?) и не мисля за живота си, особено за работата си, като за нещо тясно свързано с бъдещето ми (ами да, то си беше за страх, защото бъдещето неминуемо завършва със смърт). Но този страх ми пречеше най-много на това да имам устойчиви, дълготрайни връзки, защото ако имах такива връзки, то щях да съм зависим от живота на човека, с когото съм, а пък после този човек можеше и да умре, дори неминуемо, освен ако нямаше налице някакви изключителни обстоятелства, примерно въпросният човек да е герой от фантастичен филм или извънземен… абе, изобщо, изпадаш в ситуация на яко загазване, нали? Ако аз бях този, който пръв щеше да умре, нямаше да има проблем, но пък да бъда първият, който щеше да умре, май не е нещо, което може да ми служи за успокоение: щото откъде мога да знам кога щеше да умре тя, та да избързам да умра преди нея? Както се казва, утре може да я сгази рейс, което обаче значи, че аз пък трябва още днес да попадна под гумите. Когато видях лицето на Джанет Лидън в крематориума… как можеше човек да притежава такава смелост? А сега какво щеше да прави? Ако ме питаш мен, щеше да е по-добре човек да скача от жена на жена, докато стане прекалено стар за това, след което да живее сам и да умре сам, а като се имат предвид алтернативите, какво му е пък чак толкова лошото? Имаше нощи с Лора, когато си допирах главата в гърба й, докато спеше, и когато изпитвах безкраен и безименен ужас, но сега вече знаем как се нарича този ужас: Брайън. Ха, ха. Добре де, нямаше си чак точно пък име, но вече разбирам на какво се дължеше и защо исках да спя с Роузи, вбесяващата ме симултантно-оргазмираща жена, и ако това звучи просто като слабо и някак удобничко оправдание — „Да бе, да! Спал с други жени, щото го било страх от смъртта!“ — ами съжалявам, но така стояха нещата.

Допирах си главата в гърба на Лора, защото не исках да я загубя, но накрая винаги губим някого или пък този някого ни губи нас. Предпочитах да не рискувам. Предпочитах да не се прибирам от работа някой ден след десет или двайсет години, само за да бъда посрещнат от пребледняла, уплашена жена, която да ми каже, че току-що пикала кръв — съжалявам, съжалявам, но така става при хората — и след това да ходим на пекар, и лекарят да каже, че било нелечимо, и тогава… Не, просто нямаше да имам смелостта да го понеса, разбираш ли? Сигурно щях да офейкам, щях да живея в друг град, под друго име, а Лора щеше да влезе в болница, за да умре, и щяха да я питат: „Твоят човек няма ли да те посети?“ а тя щеше да каже: „Не. Разбра, че имам рак, и ме напусна.“ Страшен пич! Казал й значи „Рак ли имаш? Извинявай, но това не е за мен! Не ми харесва тая работа!“. И го духнал. По-добре да не попада човек в подобна ситуация. По-добре такива неща изобщо да ги няма.

И какво значи се получава? Цялата логика се състои в това, че си правя статистически игрички. Сега съм на трийсет й шест, нали? И да речем, че повечето нелечими болести — рак, инфаркт, каквото ще да е — те нападат след петдесетгодишна възраст. Ако човек няма късмет, може и по-рано да гушне букета, но такива работи нормално се случват най-често на онези, прехвърлили петдесетака. Така че играй на сигурно: от време на време по някоя и друга двугодишна връзка през следващите четиринайсет години и спираш, край, отказваш се. Има логика. Добре де, трябва ли да го обяснявам това на жената, с която съм? Може би. Сигурно. Ще е по-справедливо. И някак не толкова емоционално, имам предвид цялата тази бъркотия, която се получава, когато завърши една връзка. — „Ще умреш преди мен, така че няма особен смисъл да продължаваме, нали?“ Напълно приемливо е човек да прекрати връзката си ако емигрира или пък ако се връща от емиграция в родината си, защото в тези случаи всякакво по-нататъшно развитие на връзката му би било прекалено мъчително, така че защо пък да не е същото и със смъртта? Раздялата поради смърт не може да не е по-мъчителна от раздяла поради емиграция, нали? Имам предвид, че в случай на емиграция винаги можеш да заминеш (или да останеш) със съответната жена. Винаги можеш да си кажеш: „Е, какво пък толкова, ще зарежа всичко и ще отида да стана каубой в Америка, берач на чай в Индия“ и тъй нататък. Но това не можеш да го направиш с голямото „С“, нали? Освен ако не действаш като Ромео, но пък като си помисли човек…

— Стори ми се, че цял следобед ще лежиш в онази леха.

— К’во? Ъхъ. Ха-ха. Не. Ха.

Безгрижните предположения не бяха особено подходящи в тази конкретна ситуация, въпреки че и да лежиш в нечия чужда леха, за да се скриеш от бившето си гадже в деня, в който погребваха — пардон, изгаряха — баща й, сигурно не беше особено подходящо поведение, а по-скоро мязаше на единични определено ненормална проява.

— Целият си мокър.

— Ъхъ.

— А освен това си и пълен идиот.

Щеше да има и други битки. Нямаше смисъл да водя тази, предвид че всички доказателства бяха срещу

Вы читаете Ега ти животът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату