мен.
— Разбирам защо го казваш. Виж, извинявай. Последното, което исках беше да… Затова дойдох, защото… Изпуснах си нервите и не исках да избухвам в чакалнята по този начин и… Гледай сега, Лора, причината да спя с Роузи и да прееба така нещата беше, страхът ми, че ще умреш. Беше ме страх от твоята смърт. Знам как ти звучи това, но… — думите се покриха със същата лекота, с която бяха и изскочили, и аз просто я зяпнах с отворена уста.
— Е, все някога ще умра. В това отношение нищо не се е променило.
— Не, не, абсолютно те разбирам и не очаквам да ми кажеш нещо по-различно. Просто исках да знаеш, това е.
— Благодаря ти. Оценявам го.
Не направи никакъв опит да запали колата.
— Не бих могла да кажа същото.
— В какъв смисъл?
— Не спах с Рей, защото ме беше страх от това, че ще умреш. Спах с Рей, защото ми беше писнало от теб, и се нуждаех от нещо, което да ме изкара от това ми състояние.
— Да бе, ясно, разбирам. Виж, не искам повече да ти хабя времето. Ти се върни, а аз ще изчакам рейса.
— Не искам да се връщам. Аз също изкрейзих.
— Ааа. Добре. Супер. Имам предвид не супер, разбираш де…
Отново започна да вали и тя сложи чистачките, така че през прозореца не можехме да виждаме особено много.
— Кой те разстрои?
— Никой. Просто не се чувствам достатъчно стара. Искам някой да се грижи за мен, защото татко умря, нали, а там нямаше никой, който да го направи, и когато Лиз ми каза, че си изчезнал, използвах го като претекст да се измъкна.
— Ама и ние сме една странна двойка, а?
— Теб кой те разстрои?
— Ами… никой. Всъщност Лиз. Тя… — не можех да се сетя за по-зрял израз и затова използвах единствения, който имах подръка. — Заяждаше се с мен.
Лора изсумтява:
— Тя се заяжда с теб, а ти пък я топиш.
— Горе-долу до това се свеждат нещата.
Изсмива се късо, безрадостно:
— Нищо чудно, че така сплескахме нещата, нали? Като Том Хенкс в „Голям“ сме. Малки момиченца и момченца, затворени в телата на големи хора и принудени да продължават нататък. А в истинския живот е още по-зле, защото той не е само целувчици и креватчета на два етажа, нали? Има го и всичко това — махна към прозореца, към полето, автобусната спирка и някакъв човек, който си разхождаше кучето, но знаех какво има предвид. — Едно ще ти кажа, Роб. Това, че си тръгнах от кремацията беше най-ужасното нещо, което някога съм правила, но също така и най-свежарското. Не мога да ти опиша колко добре и колко зле се почувствах, като го направих. Не, всъщност мога: почувствах се като гореща Аляска.
— Е, не е чак като да си офейкала от самата кремация. Изнесла си се от купонната част. Това е друго.
— Но майка ми, Джо… никога няма да ми го прости. Не ми пука обаче. Толкова много мислих за татко и говорих за татко, а и в момента къщата е пълна с хора, които искат да ми дадат време и възможност да мисля и да говоря още за татко, а на мен просто ми се иска само и единствено да крещя и да вия.
— Той щеше да разбера това.
— Мислиш ли? Аз не съм толкова сигурна. Бих искала хората да останат съвсем до края на погребението ми. Поне това биха могли да направят.
— Да, но татко ти беше по-мил от теб.
— Да, нали?
— Едно поне пет пъти по-мил.
— Не прекалявай.
— Извинявай.
Погледнахме как някакъв човек се опитва да си запали цигара, докато в същото време държи каишка на куче, вестник и чадър. Неизпълнимо си беше. Но той не се отказваше.
— И кога смяташ да се връщаш?
— Не знам. По някое време. Слушай, Роб, искаш ли да спиш с мен?
— Какво?
— Просто ми се иска да правя секс. Искам да почувствам и нещо друго, освен скръб и вина. Или ще е това или ще се върна вкъщи и ще си пъхна ръката в камината. Освен ако не се навиеш да гасиш цигари в ръката ми.
Лора не беше такава. Лора беше адвокат по професия и адвокат по природа, а сега се държеше все едно търсеше второстепенна роля в някой филм с Харви Кейтъл.
— Само две ми останаха. Пазех ги за по-късно.
— Значи ще трябва да е секс, нали?
— Но къде? Ами Рей? Ами всичко…
Исках да кажа „всичко останало“. Какво обаче всичко останало?
— Ще трябва да го направим в колата. Само да намерим подходящо място.
Намерихме подходящо място.
Знам какво си казваш: „Ти си жалък фантазьор, Флеминг, ще ти се такова нещо да се случи“ и прочие. Но никога, за нищо на света не бих използвал за основа на каквато и да е фантазия това, което ми се случи днес. Първо на първо, бях мокър, макар да знам, че в мокротата има и известен сексуален подтекст. Но дори на някой перверзник щеше да му е трудно да се надъха за такова нещо, ако е мокър по начина, по който бях мокър аз, което включваше студ, смъдене (панталоните на костюма ми нямаха подплата и направо болезнено ми протъркваха бедрата), неприятни миризми (никой от основните производители на парфюми не би използвал миризмата на мокри панталони, по логични причини), а и от мен висяха разни треви. Пък и никога не съм имал амбиция да го правя в кола (фантазиите ми винаги, ама винаги са били свързани с легла), а кремацията може и да беше оказала странно влияние върху дъщерята на покойния, но на мен ми се отрази доста неприятно и, честно казано, не знаех какво точно ми беше мнението за това да правя секс с Лора, докато тя живееше с друг (по-добър ли е в леглото, по-добър ли е, по-добър ли е?), а и без това…
Спря колата и аз установих, че доста се бяхме тамбуркали през последните една-две минути от пътуването.
— Татко ни водеше тук, когато бяхме малки.
Бяхме отбили встрани на порутен черен път, който водеше до голяма сграда. От едната страна на пътя имаше джунгла от високи треви и храсти, а от другата — редица дървета. Бяхме от страната на дърветата, в посока на сградата.
— Преди беше малко частно училище, но банкрутираха още преди години и оттогава насам стои празна.
— За какво ви водеше тук?
— Просто за да се разходим. През лятото имаше къпини, през есента кестени. Това е частна собственост, което правеше нещата още по-вълнуващи.
Господи, радвам се, че не разбирам нищо от психотерапия, от Юнг, от Фройд и от останалите. Ако разбирах, то щях да се изплаша до смърт: жена, която иска да прави секс на мястото, където преди се е разхождала с баща си, който вече е починал, е наистина опасен индивид.
Беше спряло да вали, но капките от дърветата продължаваха да падат върху капака на колата, а вятърът лудо духаше в клоните, така че от време на време върху ни падаха големи листа.
— Искаш ли да се преместим отзад? — каза Лора с плосък и безразличен глас, все едно щяхме да качваме и още някой.
