момента, когато Лиз е пуснала котката от торбата, и тогава те е обхванала мания за самоубийство.
— А после спах с друга.
Не ме чу.
— Докато се лигавеше с оня нещастник Рей, аз чуках американска поппевица, която прилича на Сюзан Дей от „Закона на Ел Ей.“
Упорито продължаваше да не ме чува. Просто си отчупи залче хляб и го натопи в кърито си.
— И не се справих зле. Дори добре се справих. Доста добре, даже се справих.
Никаква реакция. Може би трябваше да пробвам пак, този път на глас, а не само наум.
— Всичко знаеш, нали?
Сви рамене, усмихна се и направи самодоволната си гримаса.
2. (Седми ден, в кревата, след секс.)
— Не очакваш да ти кажа, нали?
— Защо не?
— Защото каква му е ползата? Мога да ти разкажа всеки миг поотделно, а те не бяха много, и ще се почувстваш наранен, ама пак няма да схванеш поне мъничко какво е наистина важното.
— Не ми пука. Просто искам да знам.
— Да знаеш какво?
— Като как беше.
Изсумтява.
— Беше секс като секс. Като какво друго да бъде?
Дори този отговор беше болезнен за мен. Надявах се изобщо да не е било като секс. Надявах се да е било като нещо много по-отегчително и по-неприятно.
— Като як секс или като кофти секс?
— Има ли значение?
— Знаеш че има.
— Аз тебе не съм те питала как са минали извънкласните ти занимания.
— Пита ме. Много добре си спомням. Пита ме: „Позабавлява ли се, миличък?“
— Това беше риторичен въпрос. Виж, Роб, сега вече всичко е наред. Току-що ни беше хубаво. Да оставим нещата така.
— Добре, добре, но това, което току-що беше хубаво, какво точно хубаво беше? Еднакво хубаво или по-малко хубаво, отколкото това хубаво, което ти е било преди една-две седмици?
Не каза нищо.
— Хайде, Лора, кажи каквото и да е. Излъжи, ако щеш. При всички положения ще се почувствам по- добре и ще престана да задавам въпроси.
— Щях да излъжа, но сега вече не мога, защото щеше да знаеш, че лъжа.
— Защо изобщо трябва да лъжещ?
— За да се почувстваш по-добре.
И тъй нататък, и тъй нататък. Исках да знам (въпреки че, естествено не исках да знам) за многократните оргазми и за десетте свирки на вечер, и за позите, за които дори не бях чувал, но нямах смелостта да попитам, а и тя никога не би ми казала. Знаех, че са го правили и това беше достатъчно лошо. Единственото, което можех да направя, бе да смекча удара. Исках да ми каже, че е било лошо качество, нещо от сорта на „лежа по гръб и си мисля за секс с Роб“, и да ми каже, че Мег Райън си прекарва по-добре на щанда за деликатеси, отколкото тя, Лора, в леглото на Рей. Толкова много ли исках? Облегна се на лакът и ме целуна малко над сърцето.
— Виж, Роб, това вече е минало. И беше добре, че стана. По най-различни причини беше добре, защото тогава с теб заникъде не бяхме, а сега може би сме си намерили посока. И ако якият секс беше толкова важен, колкото си мислиш, то сега нямаше да лежим тук, ако го е имало. И това е последната ми дума по въпроса, ясно?
— Ясно. — Е, можеше да има и по-кофти заключителни думи, макар да знаех, че нищо особено не ми казва.
— Но все пак ми се иска пенисът ти да е голям поне наполовина, колкото неговият.
Съдейки по трайността и силата на кикотенето, хиленето и хълцукането от последвалия смях, това беше най-якият лаф, който Лора беше пускала през целия си живот — всъщност беше си изобщо най-якият лаф, който някой някога беше пускал в цялата история на света. Това, предполагам, бе пример за прословутото женско чувство за хумор. Страшно веселие, а?
3. (На път сме с колата за къщата на майка й, втория уикенд, слушаме сборна касетка, която Лора беше записвала и която включваше „Симпли ред“ и „Дженезис“ и „Брайт айс“ на Арт Гарфънкъл.)
— Не ми пука — избухва по едно време тя. — Можеш да правиш колкото си искаш гримаси. Това е едно от нещата, които ще се променят отсега нататък. Моята кола. Моят касетофон. Моята сборна касетка. На път сме, за да се видим с моите родители.
За миг оставяме множественото число на „родители“ да виси във въздуха, мярнахме го как се опитва да пропълзи обратно там, откъдето бе дошло, а после забравяме за него. Изчаквам секунда, преди да се върна на бойното поле, за да се втурна отново в разгара на може би най-горчивата от всички горчиви битка сред горчивите битки между мъжете и жените.
— Как можеш да харесваш Арт Гарфънкъл и Соломон Бърк? То е все едно да кажеш, че симпатизираш на израелците и на палестинците.
— Изобщо не е същото, Роб. Арт Гарфънкъл и Соломон Бърк правят попалбуми, а израелците и палестинците — не. Арт Гарфънкъл и Соломон Бърк не са замесени в териториален спор, а израелците и палестинците — да. Арт Гарфънкъл и Соломон Бърк…
— Добре, добре. Но…
— Пък и защо изобщо смяташ, че харесвам Соломон Бърк?
Те това вече беше прекалено.
— Соломон Бърк! „Гот ту гет ю оф май майнд“! Забрави ли, че „Трябва да те забравя“ е нашата песен! Соломон Бърк е виновен за цялата ни връзка!
— Така ли? Дай ми телефонния му номер. Имам нещо да му казвам.
— Не си спомняш, така ли?
— Парчето го помня, и то много добре; бях забравила само кой го изпълнява.
Клатя глава, изпълнен с недоумение.
— Точно в такъв един момент, знаеш, на мъжете им иде да махнат с ръка и да зарежат всичко. Наистина ли не виждаш разликата между „Брайт айс“ и „Гот ту гет ю оф май майнд“?
— Разбира се, че виждам. В едното парче се пее за зайчета, а в другото има брассекция.
— Брассекция? Брассекция?! Но, Лора, това в парчето са медни инструменти! Еби му майката.
— Каквото ще да е. Разбирам защо предпочиташ Соломон пред Арт, наистина разбирам. И ако ме питат кой от двамата е по-добър, отговорът ми винаги ще е Соломон. Защото той е автентичен, и е чернокож, и е легендарен, и всичко останало. Но пък аз харесвам „Брайт айс“. Смятам, че мелодията му е много готина. Пък и освен това, изобщо не ми пука. Има толкова много други и далеч по-важни неща. Знам, че звуча като майка ти, но за бога, та това са само попалбуми! Единият бил по-добър от другия, ами на кой му пука, освен на теб и на Бари и Дик? За мен то е все едно да спориш за разликата между „Макдоналдс“ и „Бъргър кинг“. Сигурна съм, че има разлика, и то не една, но на кой му пука да я търси?
Ужасното обаче е, че аз, естествено, знам каква е разликата и имам сложни и дълбоки виждания по въпроса, изградени въз основа на богатия ми личен опит. Но ако тръгнех сега да споря за различните хранителни и вкусови качества на сандвичите на тези две фирми, то и на двама ни щеше да ни стане ясно, че аз всъщност поддържам нейната гледна точка. Ето защо си затраях.
Но спорът продължи, направи завои, пресече улицата, пак се върна и накрая стигна до място, където никой от двама ни не бе стъпвал преди — поне не денем и на трезва глава.
— Преди май повече се интересуваше от неща като Соломон Бърк — отбелязвам. — Когато се запознахме навремето и ти записах онази касетка, ти беше наистина ентусиазирана. Каза, цитирам: „беше
