толкова добра, че се засрамих от колекцията ми от плочи“.
— Била съм доста безсрамна, нали?
— В какъв смисъл безсрамна?
— Ами в такъв, че си падах по теб. Ти беше диджей и аз си мислех, че си много готин, нямах гадже, а исках да имам.
— Значи изобщо не си се интересувала от музика, така ли?
— Е, интересувах се малко. Мъничко. При всички положения доста повече, отколкото сега. Но тъй е то в живота, нали?
— Ама, нима не разбираш … музиката, това съм аз. Друго няма. И ако си изгубила интерес към нея, значи си изгубила интерес към всичко, което съм. Но пък тогава, какъв му е смисълът да сме заедно?
— Наистина ли го вярваш?
— Да. Виж ме. Виж апартамента. Какво друго има, освен тави, касети и компактдискове?
— И това харесва ли ти?
Свих рамене.
— Не особено.
— Ето това е смисълът да сме заедно. Ти имаш потенциал. А аз съм тук, за да ти помогна да го разгърнеш.
— Потенциал за какво?
— Имаш всички основни съставки. Когато положиш поне малко старание, си наистина изключително привлекателен. Разсмиваш хората, когато не те мързи, мил и внимателен си, а когато решиш, че харесваш някоя жена, то я караш да се чувства така, сякаш е центърът на света, а това е невероятно секси усещане. Работата е там, че рядко полагаш старание.
— Не е вярно. — Всъщност май е вярно, знам ли, но пък това беше единственото, което ми дойде на ум да й отговоря.
— Ти просто… ти просто не правиш нищо. Задълбаваш се в себе си и седиш по цял ден потънал в размисли, вместо да вземеш да си размърдаш задника и да предприемеш нещо, пък и през повечето време мислиш разни глупотевини. И някак си все успяваш да изпуснеш онова, което наистина се случва.
— Това вече е второ парче на „Симпли ред“ на тази касетка. То и едно е непростимо, но пък две са военно престъпление. Мога ли да я превъртя? — Без да чакам отговор, превъртам песента. Спрях на някаква ужасия на Даяна Рос и изстенах. А тя продължава:
— Чувал ли си за хора, които нарочно не се възползват от възможностите, които имат? Точно такъв човек си и ти.
— И какво се очаква да правя?
— Не знам. Нещо. Работи. Срещай се с хора. Стани водач на някакво обединение на нови банди, поеми някой клуб. Каквото и да е, стига да е нещо повече от това да чакаш животът ти да се промени от само себе си, без да направиш никакъв съзнателен и отговорен избор. Стига да можеше, щеше цял живот да си я караш все така, с много възможности, но без да избереш никоя от тях. А накрая ще лежиш на смъртното си легло, поразен от някоя свързана с пушенето болест и ще се утешаваш с мисълта: „Е, поне не затворих пред себе си пътищата на различните възможности. Никога не направих нещо, от което да не мога да се откажа.“ Но в действителност този твой страх да не би да се прецакаш, да не би да избереш нещо, от което после да не можеш да се измъкнеш, само затваря пътищата пред теб. Сега си на трийсет и шест, а все още нямаш деца. Кога ще имаш? Когато станеш на четирийсет? На петдесет? Да речем, че на четирийсет. Но я си представи, че синът ти, примерно, реши, че също не иска деца, докато той не стане на трийсет и шест. Това значи, че ще трябва да живееш доста повече от нормално полагащия ти се живот, за да можеш дори само да зърнеш внуците си. И това е само един от многото примери за това как сам се лишаваш от толкова много прекрасни неща в живота. Разбираш ли сега?
— Явно всичко се свежда до това.
— До кое?
— Да имаме деца. Иначе ще скъсаме. Възможно най-старата заплаха на жената към мъжа.
— Разкарай се, Роб. Не казвам това. Не ми пука дали искаш деца или не. За себе си знам, че искам, но не знам дали искам да ги имам от теб и не знам дали ти изобщо искаш да ги имаш. Ще трябва това сама да го решавам. Просто се опитвам да те събудя. Казвам, че е минал половината ти живот, но имайки предвид това, което си постигнал, то можеше съвсем спокойно да си на деветнайсет, и не ти говоря за пари, собственост или мебели.
Знаех, че не говореше за това. Говореше за подробностите, за баластрата, за всичко онова, което те задържа да не полетиш напосоки.
— Лесно ти е на теб да го кажеш, нали, госпожице Лондон-ски-адвокат-голяма-работа? Аз не съм виновен, че нещата с магазина не вървят надобре.
— Боже, господи!
Смени скоростите с особена ярост и известно време не ми продума. Знаех, че почти бяхме стигнали до нещо изключително важно. Знаех, че ако ми стискаше, щях да й кажа, че е права, и мъдра, и че имам нужда от нея, и че я обичам, и щях да й предложа да се оженим или нещо такова. Ама, знаеш, пак исках да си оставя вратичка за измъкване, пък и без това нямаше време, защото тя явно още не беше свършила с мен.
— А знаеш ли какво наистина ме побърква?
— Ъхъ. Това, дето ми го каза преди малко, за измъкването и отворените вратички и разните други работи.
— Освен него?
— А стига вече!
— Побърква ме това, че аз мога да ти кажа точно, ама съвсем точно, какъв ти е проблемът и какво трябва да направиш, за да го решиш, а ти и представа си нямаш как стоят нещата при мен. Нали?
— Имам.
— Казвай тогава.
— Писнало ти е от работата ти.
— И това ми е проблемът, а?
— Горе-долу.
— Виждаш ли? И представа си нямаш.
— Дай ми малко време. Съвсем отскоро живеем отново заедно. Сигурно ще се сетя и за нещо друго след една-две седмици.
— Изобщо не ми е писнало от работата. Даже ми доставя удоволствие.
— Казваш го само за да ме правиш на глупак.
— Не, не го казвам, за да те правя на глупак. Работата ми доставя удоволствие. Стимулира ме, харесвам хората, с които работя, свикнах с парите… Но пък не ми харесва това, че я харесвам. Обърква ме. Защото това, което съм, не е човекът, който исках да бъда, когато бях малка.
— Каква искаше да бъдеш?
— Не и сухарка в скъп делови костюм, с лична секретарка и близка перспектива да стане съдружник във фирмата. Исках да съм правна консултантка, с гадже диджей, но всичко се обърка.
— Ами, намери си диджей. Какво очакваш да направя?
— Не искам нищо да правиш. Искам просто да разбереш, че животът ми не се припокрива изцяло с нашата връзка. Това, че оправяме връзката си не значи, че съм оправила и себе си. Защото аз си имам и други съмнения, страхове и амбиции. Не знам какъв живот искам да водя, нито в каква къща искам да живея, а парите, които ще изкарвам след две-три години ме плашат и…
— Но защо просто не си ми ги казала преди всички тези неща. Аз откъде да ги знам? Откъде да знам, по дяволите? Какво толкова ги пазиш в тайна?
— Не ги пазя в тайна. Просто отбелязвам, че това, което става с нас, не е всичко. И че аз продължавам да съществувам дори и когато не сме заедно.
След време сигурно и сам щях да се досетя за всичко това. Щях да разбера, че само защото аз самият откачам, когато съм самотен, и се сривам в бездната на безизходното отчаяние поради липсата на истинска партньорка в живота, това не значи, че и с останалите хора е така.
