Позасмива се леко.
— И онази фраза беше най-милият начин да ми го кажеш, така ли?
— Знаеш, че не ме бива много по сантименталните приказки. — Целуна ме по рамото.
Чу ли го това? Не я бивало много?! А мен не само че изобщо не ме бива, ами цялата тази работа представлява огромен проблем — както впрочем и за всеки друг мъж, който е слушал Дъсти Спрингфийлд да пее „Дъ лук ъф лав“, когато е бил все още силно впечатлителен пубер. Така си представях брачния живот (навремето му виках „брачен“, днес му викам „съвместен“ или „улегнал“). Очаквах да има секси жена, със секси глас и секси грим, а сияйната й преданост към мен да избликва от всяка нейна пора. Пък и наистина съществува такова нещо като „поглед на любовта“ — в това отношение Дъсти не ни беше подвел, — но той просто не беше това, което очаквах да бъде. Погледът на любовта не идеше от огромните секси очи, излъчващи сладостен копнеж някъде откъм средата на двойно легло с подканящо отметнати завивки. Оказа се, че погледът на любовта може да изразява и благосклонната всеотдайност на майка към нейното дете, или доброжелателно закачлива укоризненост, или болезнена загриженост. А къде остана погледът на любовта, за който пее Дъсти Спрингфиълд? Забрави! Той е просто един блян — нещо също толкова примамливо и невероятно, колкото и екзотичното секси бельо за ежедневна употреба.
Жените не са прави, когато се оплакват от образа на жената, който медиите създават. Мъжете разбират, че не всички могат да имат гърдите на Бардо, шията на Джейми Ли Къртис или задника на Фелисити Кендъл и това не ги притеснява. Много ясно, че бихме избрали Ким Бейсинджър пред Хати Джейкс, така както те биха предпочели Киану Рийвз пред Бърнард Манинг, но не тялото е това, което е важно, а нивото на унижение. Много бързо установихме, че момичетата от филмите за Джеймс Бонд бяха извън нашета категория, но разбирането, че жените никога няма да ни гледат така, както Урсула Андрес гледаше Шон Конъри, или дори така, както Дорис Дей гледаше Рок Хъдсън, отне доста повече време за повечето от нас. В моя случай не бях сигурен дали изобщо някога го бях схванал.
Започнах да свиквам с идеята, че може би Лора е жената, с която щях да прекарам живота си (или поне бях започнал да свиквам с идеята, че бях толкова нещастен без нея, че просто не си заслужаваше да мисля за алтернативи). Но беше много по-трудно да свикна с идеята, че детската ми представа за романтика, с неглижетата и вечери на свещи у дома и дълги, пронизващи погледи, нямаше нищо общо с действителността. Ето за какво трябваше да се ядосват жените. Ето защо не можехме да функционираме правилно във взаимоотношенията си с тях. Не заради целулита или бръчките под очите. А заради тяхната пренебрежителност.
Двайсет и осем
Около две седмици по-късно, след много приказки и много секс и търпимо количество спорене, отидохме на вечеря у приятелите на Лора, Пол и Миранда. Това на теб може да не звучи вълнуващо, но за мен беше голяма работа: това беше вот на доверие, одобрение, жест към света, че щях да съм тук поне за няколко месеца. Лора и аз много не се разбирахме по отношение на Пол и Миранда, въпреки че никога не се бях срещал с тях. Лора и Пол започнаха работа в кантората по горе-долу едно и също време и добре се разбираха и затова, когато тя беше поканена (както и аз) у тях, аз отказах. Не ми харесваше това, което си представях за него, нито и ентусиазма, с който Лора говореше за него, въпреки че, след като разбрах за съществуването на някаква Миранда, стана ми ясно, че се държах глупаво и затова си измислих разни други неща. Казах, че звучеше като типичен представител на сорта хора, с които щеше вече непрекъснато да се среща предвид новата й тузарска работа, а аз оставах в сянката на тези хора и тя се ядоса, затова вдигнах малко мизата и всеки път когато произнасях името му, поставях пред него нарицателни от сорта на „тоя“ и „путьо“, а и също така му приписах и префърцунен глас и цял комплект интереси и нагласи, които по всяка вероятност нямаше и тогава наистина се ядоса и отиде сама. Предвид че толкова пъти го бях наричал „путьо“, имах чувството, че Пол и аз нещо не започнахме добре запознанството си и затова, когато Лора ги покани у нас, аз излязох и се върнах чак в два, въпреки че знаех, че имаха дете и щяха да са си тръгнали до единайсет и половина. И затова, когато разбрах, че отново са ни поканили, знаех, че е голяма работа, не само защото значеше, че беше готова да пробва всичко наново, но и защото значеше, че е говорила разни работи за това, че отново живеем заедно, а нещата, които беше казала не можеше да са все лоши.
Докато стояхме пред входа на къщата им (нищо чак толкова надуто, три спални и тераса в Кенсал грийн) играех с копчето на панталоните си, нервен тик, който Лора силно не удобряваше, по може би обясними причини. Но този път ме погледна и ми се усмихна и леко стисна ръката ми (другата ръка, не тази, която обезумяло чешеше слабините ми) и преди да можех да разбера какво става, вече бяхме в къщата сред порой от усмивки и целувки и представяния.
Пол беше висок и хубав, с дълга тъмна коса (балъшки дълга тъмна коса, „мързи ме да се подстрижа“ дълга, зубрачески дълга, а не фризирано дълга), и уморена осанка. Беше облечен в стари, кафяви джинси и фланелка на магазинерската верига „Боди шоп“, с нещо зелено — гущер или дърво или някакъв зеленчук — изобразено върху нея. Щеше ми се някое друго копче на дюкяна ми да беше разкопчано, за да не се чувствам прекалено формално облечен. Миранда, подобно на Лора беше облечена в широк пуловер и клин и носеше доста яки цайси без рамки; беше руса и закръглена и хубава, не точно закръглена, като Доун Френч, но достатъчно закръглена, за да ти направи веднага впечатление. Така, че не се чувствах кофти от дрехите, къщата или хората, защото те бяха толкова мили с мен, че за миг ме беше страх, че щях да се разцивря. И на най-неуравновесените щеше да стане ясно, че се радваха на присъствието ми или защото бяха решили, че съм Добро момче или защото Лора им беше казала, че е щастлива с нещата, както са (а ако бях разбрал неправилно, значи бяха добри актьори, а на кой му пука, когато актьорите играят добре?).
Нямаше разни „как би нарекъл кучето си“ приказки, защото от една страна, всеки знаеше с какво се занимаваха другите (Миранда беше лектор по английски в колеж), от друга страна, защото вечерта дори и за миг не беше такава. Питаха за бащата на Лора и Лора им каза за кремацията или поне отчасти, както и някои неща, които не знаех — като това, че за момент усетила леко вълнение, преди болката и скръбта и всичко останало да я погълне — беше все едно: господи, това е най-зрялото нещо, което някога ми се случило.
И Миранда поговори малко за смъртта на майка си, а Пол и аз я питахме разни работи свързани с това, а после Пол и Миранда питаха за моите родители и оттам някак си стигнахме до стремежи, до кой какво искаше и от какво не бяхме доволни и… не знам. Може би звучи глупаво, но въпреки нещата, за които говорихме, наистина хубаво прекарах — не се чувствах неудобно от никого и хората взимаха на сериозно всичко, което казвах и усетих от време на време, как Лора привързано ме гледаше, което ми даваше сила. Не че някой беше казал нещо особено запомнящо се или мъдро или силно. Беше повече свързано с настроението. За пръв път в живота си имах чувството, че участвах в епизод на „Трийсет и няколко“, а не в епизод на… на някакъв сериал за едни трима, които работят в магазин за плочи и по цял ден говорят за плънки на сандвичи и саксофонни сола и обожавах това. И знаех, че „Трийсет и няколко“ беше много лигаво и клише, и американско и глупаво, това го разбирах. Но когато седиш в двустаен апартамент в „Крауч енд“ и бизнеса ти пропада, а гаджето ти е избягала със съседа от горния етаж, главна роля в „Трийсет и няколко“, със все децата и браковете, и работата, и барбекютата, и компакт-дисковете, които влизат в това, изглеждаше като най-прекрасния възможен живот.
Първият път, когато хлътнах по някого, беше четири-пет години преди Алисън Ашуърт да се появи на хоризонта. Бяхме на почивка в Корнуол и една двойка, която си караше медения месец, имаше места на нашата маса в стола. Запознахме се и аз се влюбих и в двамата. Не беше заради някой от тях поотделно, а заради тях, като сплотена единица. (А като се замисли човек, може би тези двамата имаха точно толкова вина, колкото и Дъсти Спрингфийлд за нереалистичните ми очаквания от отношенията между мъжете и жените). Мисля, че и двамата се опитваха, както нормално се прави от хора, които са се току-що оженили, да покажат, че отлично се справят с деца, че от тях щеше да станат прекрасен баща и страхотна майка и от това намазах: водеха ме да плуваме и ме черпиха и когато си тръгнаха, не можех да го преживея.
Нещо подобно усещах и тази вечер с Пол и Миранда. Влюбих се и в двамата — в това, което имаха, в начина, по който се отнасяха един с друг и начина, по който ме накараха да се почувствам, като новия център на техния свят.
Едва в края на вечерта осъзнах, че бях измамен. Миранда беше горе при детето им. Пол беше отишъл
