4. (Пред телевизора, на следващата вечер.)
— …на някое прекрасно място. В Италия. В Щатите. Може дори на Карибските острови.
— Страхотна идея. А да ти кажа ли как ще осигуря парите за това пътешествие? Още утре ще изровя отнякъде цял кашон със суперзапазени плочи на Елвис от ’78-а, издадени от „Сън“, — Сещам се за жената със забягналия мъж и страхотната колекция от сингъли и за миг ме хваща яд на себе си.
— Предполагам, че това беше някаква саркастична шега, която само мъжете — колекционери на плочи — разбират.
— Знаеш колко съм на червено.
— Знаеш, че аз ще платя. Нищо, че още ми дължиш пари. Какъв е смисълът да имам тази толкова печеливша работа, ако трябва да прекарам почивката си на палатка?
— Да бе, да. Пък дори на палатка да ходим, аз откъде да извадя пари за моята половин палатка?
Гледахме как Джак Дакърт се опитва да скрие от жена си петдесетачката, която е спечелил на конни надбягвания, в сериала „Коронейшън стрийт“.
— Знаеш, че парите не са от значение. Не ме интересува колко изкарваш и дали изобщо изкарваш нещо. Просто искам да си по-щастлив с работата си. Оттам насетне можеш да правиш каквото си искаш.
— А не трябваше да е така. Когато се запознахме, бяхме еднакви. А сега не сме и…
— В какъв смисъл сме били еднакви?
— Ти беше от хората, които идваха в „Гручо“ да слушат музика, а аз бях от хората, които пускаха музиката. Ти носеше кожено яке и фланелка и аз също носех кожено яке и фланелка. Аз и сега си ги нося, а ти не.
— Защото не ми дават да ги нося. Вечерно време ги обличам.
Опитвах се да намеря друг начин, по който да й кажа, че вече не сме същите като преди, че се бяхме отдалечили един от друг, и тъй нататък, и тъй нататък, но се чувствам твърде изтощен за подобно усилие.
— „Не сме същите като преди. Отдалечили сме се един от друг.“
— Що говориш с този идиотски глас?
— За да замества кавичките. Опитвах се да намеря нов начин, по който да го кажа. Така, както ти се опитваше да намериш нов начин, по който да ми кажеш, че или да имаме деца, или скъсваме.
— Не съм.
— Майтапя се.
— Значи да зарежем всичко, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш, защото, ако е това, почвам да губя търпение.
— Не, но…
— Но какво?
— Но защо това, че вече не сме същите, да няма значение?
— Първо, държа да отбележа, че ти нямаш никаква вина.
— Благодаря.
— Ти си си напълно същият, какъвто беше и преди. Не си сменил и чифт чорапи за всичките години, откакто те познавам. Ако сме се отдалечили един от друг, то аз съм тази, която се е отдалечила. Въпреки че единственото, което направих, беше да си сменя работата.
— И прическата, и дрехите, и отношението към живота, и приятелите, и…
— Не е честно, Роб! Знаеш, че не можех да ходя на работа с щръкнала от гел коса, както ходех преди. И вече мога да си позволя да си купувам по-често и по-хубави дрехи. А през последната година и нещо се запознах с един-двама души, които наистина харесвам. Значи остава отношението към живота.
— По-жилава си.
— По-уверена, може би.
— По-твърда.
— По-малко невротична. Ти такъв ли смяташ да останеш цял живот? Същите приятели или липсата на такива? Същата работа? Същото отношение към живота?
— И така съм си добре.
— Да, добре си, но не си идеален и определено не си щастлив. И какво толкова, ако се превърнеш в щастлив и да, знам, че това е заглавие на албум на Елвис Костело и го казах нарочно, за да привлека вниманието ти, за глупачка ли ме смяташ? Значи ли, че трябва да скъсаме, защото съм свикнала да те виждам нещастен? Но в такъв случай какво ще стане, ако примерно, знам ли, ако основеш собствена звукозаписна компания и тя се окаже успешна? Ще ми е време да си хвана някое ново нещастно гадже, така ли?
— Май наистина си глупачка.
— Така ли? Би ли ми казал каква е разликата между това ти да основеш своя собствена звукозаписна компания и моето преместване от малката агенция за правни консултации в голямата адвокатска фирма?
Не се сещах за никаква разлика.
— Единственото, което казвам, е, че ако изобщо вярваш в дълготрайните моногамни връзки, то трябва да позволяваш различни неща да се случват или да не се случват на партньора ти. Иначе какъв е смисълът?
— Няма смисъл.
Казвам го престорено хрисимо, но определено бях сразен — от интелекта й, от яростта й, от начина, по-който непрекъснато беше права.
5. (В леглото, нещо средно между преди и по време на, ако разбираш какво имам предвид, две нощи по-късно.)
— Не знам. Извинявай. Мисля, че е, защото се чувствам неуверен в себе си.
— Съжалявам, Роб, но това изобщо не го вярвам. Мисля, че е, защото си доста пиян. И преди сме имали такъв проблем и винаги е било заради това.
— Не и този път. Този път е заради неувереността ми. — Имах проблем с думата „неувереност“, която по време на прозвучаването си стана на „неуференост“, което не помогна много на твърдението ми.
— И защо си неуверен?
Издадох едно късо и тъжно „Ха!“, което перфектно демонстрираше колко добре владея изкуството на кухия смях.
— Продължавам да не схващам.
— Заради „Прекалено съм уморена, за да не съм с теб.“ Заради всичко това. И заради Рей. И имам чувството, че… ми се сърдиш, непрекъснато. Сърдиш ми се, защото съм безнадежден случай.
— Отказваме ли се? — Имаше предвид правенето на любов, а не разговора или връзката ни.
— Предполагам.
Търкулвам се до нея, обгръщам я с ръка, лежа и зяпам в тавана.
— Знам. Съжалявам, Роб. Не бях много… В действителност аз не го правя нарочно.
— И защо мислиш, че става така?
— Чакай малко сега. Ще ми се да ти го обясня съвсем ясно. Добре. Мислех си, че двамата с теб сме свързани с една-единствена тъничка нишка, с нашата интимна връзка, и че ако я скъсам, то това ще е краят. Добре, скъсах я, но това не беше краят. Защото се оказа, че не е само една нишка, а стотици, хиляди, навсякъде, накъдето и да се обърнех — начинът, по който Джо се умълча, когато й казах, че сме скъсали; и това, че се почувствах много особено на рождения ти ден; и това, че се чувствах особено… не по време на секс с Рей, а след това; и защото буквално ми прилоша, когато пуснах една от касетите, които ми беше записал; и непрекъснато се чудех как си; и… ох, хиляди неща. А и ти го прие много по-тежко, отколкото очаквах, и това направи нещата още по-трудни… А после, на погребението… Аз исках да дойдеш, не майка ми… мисля, че тя се зарадва на присъствието ти,… но никога не ми и мина през ума да поканя Рей. И тогава изведнъж се почувствах безкрайно уморена. Просто нямах сили да полагам усилия да бъда далеч от теб. Не си заслужаваше, само и само за да ти правя напук.
