Ега ти животът

Да съм бил по-мил с него? По време на няколкото ни срещи се бях държал съвсем прилично. Да сме били по-близки? Той си беше типичен тъст, а и двамата бяхме много различни, пък и беше болен, и… и бяхме точно толкова близки, колкото беше необходимо за случая. Но когато някой умре, човек трябва да мисли точно такива неща, да се изпълни с вина, да се укорява за грешките и за пропуските си и аз правех каквото можех по въпроса. Беше баща на бившето ми гадже, все пак. Какво се очакваше да чувствам?

— Добре ли си? — пита Бари, когато ме вижда зазяпан в празното пространство. — С кого говори?

— С Лора. Баща й умрял.

— А, ясно. Кофти. — И след това пое към пощата с куп поръчки под мишница.

Схващаш ли? Лора — аз — Бари: скръб — объркване — временен, умерен интерес. Ако искаш да намериш начин как да притъпиш болката от смъртта, то Бари е човекът, който ти трябва. За момент се почувствах странно поради това, че тези двама души — единият толкова побъркан от скръб, че едва говори, и другият, чието съчувствие намира израз в едно безразлично свиване на рамене — изобщо се познават. Беше странно, че именно аз бях връзката между тях двамата; беше странно, че живеят в един и същи град, по едно и също време дори. Но пък Кен беше баща на бившето гадже на шефа на Бари. Какво точно се очакваше да чувства Бари?

Лора ми се обажда около час по-късно. Не очаквах да го направи.

— Извинявай — казва тя. Все още беше трудно да се разбере какво точно казва, заради сополите и сълзите, и тона, и интонацията на гласа й.

— Недей, няма нужда.

След това малко поплака. Мълчах, докато не се поуспокои.

— Кога се прибираш вкъщи?

— След малко. Като се пооправя.

— Има ли нещо, което да направя?

— Не.

И след още малко сълзи, отново повтаря „Не“. Сякаш разбираше, че вече никой не може да направи нищо за нея и може би за пръв път й се случваше да изпадне в такова безизходно положение. Знам, че при мен никога не е имало такива безизходни положения. Всички неща, които някога са се обърквали в моя живот, винаги са били поправими — с едно махване на вълшебната пръчица на някой банкер или с внезапната промяна на мнението на някое гадже, или дори само с наличието на някакво качество — упоритост, себеразбиране, гъвкавост — което можех да открия в самия себе си, ако достатъчно усърдно го потърсех. Но никога не бих искал да ми се налага да се справям с този вид скръб, който Лора изживяваше в момента, никога. И ако хората трябва да умират все пак, нека това става някъде по-далеч от мен. Нямаше да съм край майка ми и баща ми, когато умират — в това бях адски сигурен. Когато те си тръгнеха от този свят, нямаше да усетя почти нищо.

На следващия ден пак се обади.

— Мама иска да дойдеш на погребението.

— Аз ли?

— Казва, че татко те харесвал. Май. А тя така и не му казала, че сме скъсали, защото просто не бил готов за такова нещо и… ох, не знам. Наистина нищо не знам и нямам сили да споря с нея. Мисля, че тя си мисли, че той щял да види какво става на погребението му. Като че ли… — издава някакъв странен звук, който след миг разпознавам като маниакален хилеж. — Смята, че той и без това бил страдал достатъчно приживе, така че не искала да го разстройва повече.

Знаех, че Кен ме харесваше, но така и не разбирах защо, като изключим оня път, когато търсеше оригиналния саундтрак на филма „Моята прекрасна лейди“, и аз видях тавата на една разпродажба на плочи, купих я и му я изпратих. Виждаш ли докъде водят случайните жестове на доброжелателност? До скапани погребения, ето докъде.

— Ти искаш ли да дойда?

— Не ме интересува. Стига да не очакваш да ти държа ръчичката.

— Рей ще дойде ли?

— Не, Рей няма да дойде.

— Защо?

— Защото не е поканен, затова.

— Не бих имал нищо против и той да е там, ако ти го искаш.

— Ах, колко мило от твоя страна, Роб. Все пак това не е твое погребение.

— Господи.

— Слушай, идваш или не идваш?

— Да, разбира се.

— Лиз ще те докара. Знае къде е и всичко.

— Добре. Как си?

— Нямам време да си бъбрим, Роб. Имам прекалено много неща за вършене.

— Ясно. Ще се видим в петък.

Затварям телефона, преди тя да успее да каже каквото и да било, с което исках да й покажа, че ме е засегнала, а веднага после искам да й се обадя, за да се извиня, но знам, че не бива. Имах чувството, че веднъж престанеш ли да спиш с някоя жена, никога повече не можеш да й угодиш. Просто няма начин да върнеш нещата назад, да ги заобиколиш, да ги избегнеш, колкото и усилия да полагаш.

Няма много поппарчета, посветени на смъртта — или поне няма хубави парчета. Може би точно затова обичам попмузиката и намирам класическата за малко мрачна. Има един инструментал на Елтън Джон, „Песен за Гай“, но честно казано това си е просто парче с лигаво пиано и щеше да свърши точно толкова работа на някое летище, колкото и на погребението ти.

— Хайде, момчета, дайте ми най-добрите пет парчета за смъртта.

— Страхотно — казва Бари, — Класация „Последно сбогом на бащата на Лора“. Добре де, добре. „Лидер ъф дъ Пек“. Щото нали там пичът умира върху мотора си. После имаме „Дийд мен’с кърв“ на „Джан и Дийн“, и после „Тери“ на „Туинкъл“. Ъъъ… и онова парче на Боби Голдсбъроу, нали се сещаш, „Енд, хъни, ай мис ю“… — поде мелодията по-фалшиво от нормалното и Дик се изсмя. — А какво ще кажеш за „Тел Лора ай лъв хър“. Това би било върхът.

Радвах се, че Лора не беше тук, за да види колко веселие ни осигури смъртта на баща й.

— Мислех за сериозни песни. Нали се сещате, за нещо, което да покаже малко уважение.

— Какво, да не би да си диджеят на погребението? Ух. Кофти работа. Все пак парчето на Боби Голдсбъроу може да стане един от хитовете на събитието. Нали знаеш, когато хората си правят кратка почивка. Майката на Лора може да припява.

Отново започва да пее по същия фалшив начин, но този път с фалцет, за да покаже, че го пее жена.

— Разкарай се, Бари.

— Аз вече реших какво ще има на моето погребение: „Уън Степ Биънд“ на „Меднес“, „Ю кан’т олуейс гет уот ю уонт“.

— Избрал си го само защото е от „Големия студ“.

— Да, но не съм гледал „Големия студ“, нали?

— Копеле лъжливо. Гледа го, заедно с „Телесна температура“, когато ги даваха един след друг в седмицата за Лоурънс Касдън.

— А, да. Но бях забравил, честно. Не го включвам само щото съм се сетил за филма.

— Да бе, да.

И тъй нататък, и тъй нататък. По-късно пробвах пак.

— „Абрахам, Мартин и Джон“ — казва Дик — това парче не е лошо.

— Как се казваше бащата на Лора?

— Кен.

— „Абрахам, Мартин, Джон и Кен“. Не. Нещо не го виждам как ще стане.