— Нямам доверие на банките.
— Попитайте го защо не си е купил сейф — подсказа девойката.
— Защо не сте си купили сейф? — покорно попита Джеф.
— Нямам… — подхвана лордът.
— … доверие на сейфовете — прекъсна го племенницата му.
— И то с основание — продължи възрастният господин, сякаш не беше чул думите й. — Види ли сейф, крадецът си казва: „Аха, тук има нещо, което си заслужава да отмъкна.“ Сейфът е нещо като писмено уверение за злосторника, че ако си даде малко труд, ще бъде възнаграден за усилията си.
— Възхитен съм от прозорливостта ви, лорд Уфнам — каза Джеф.
— Благодаря, млади момко, известен съм с разсъдливостта си.
— Не ви ли напомня на Белия рицар от „Алиса в огледалния свят“? — подхвърли Ан с откровеността, която си позволяват само племенниците на възрастните господа. — Всеки път, когато изпадне в поредния си транс, си представям, че обмисля как да постъпи по-различно от нас, обикновените хора. Да предаде диамантите на съхранение в банката ли? В никакъв случай — той няма доверие на банките. Сейфовете също са неподходящо място за съхранение на скъпоценности, но кофата за въглища… виж, това е нещо друго.
— Кофата за въглища ли?
— Сподели с мен, че веднъж поставил диамантите на дъното на кофата с въглища в дневната. Всяка вечер измислял ново скривалище.
— Беше ми забавно — намеси се лордът. — Освен това беше проверка на изобретателността ми.
— Може би вече разбирате, че сме в това положение именно поради неговата изобретателност — въздъхна Ан и печално изгледа Джеф. — Паметта му е изиграла лоша шега, а сега бедничкият ми чичо тършува из стаите, воден само от бегли спомени за скривалищата, където временно е пребивавала торбичката със скъпоценните камъни. Странното му поведение предизвика негодуванието на гостите, които подхванаха кампания за уволняване на Кейкбред. Какъвто му е късметът, все го прекъсват, преди да е приключил търсенето. Виждате, господин Ейдър, че чичо ми е планина-човек. Ако влезете в стая, в която той тършува за торбичката с диаманти, няма начин да не го забележите.
— Вярно е — като магнит привлича погледа. Крайно неприятна история… — кимна младежът.
— Точно така.
— Как се докарахте до това състояние, лорд Уфнам? — поинтересува се Джеф.
— Господин Ейдър пита — преведе Ан — как си загубил паметта си. Моля те, разкажи му. Ще ми се да проверя дали историята ще ми се стори смешна като по времето, когато я сподели с мен.
— Преувеличаваш, скъпа моя — кисело промърмори възрастният джентълмен. — Не съм загубил паметта си, само дето засега спомените ми са избледнели след онази ужасна автомобилна катастрофа.
— Драги чичо, този път си много лаконичен. Господин Ейдър, нека аз да ви обясня. Милорд Уфнам е човек, който не се подчинява на общоприетите норми и правила. Има навик да размишлява върху същността им, да ги анализира и ако реши, че са неприемливи, решително въстава против тях. Шофирал в дясната страна на платното, възпротивявайки се на установения в Англия правилник за движението по пътищата, когато иззад завоя се появил камион, управляван от водач-традиционалист. Когато изписаха чичо Джордж от болницата, шевовете на главата му вече бяха позараснали, но паметта му бе заличена. Лекарите заявиха, че никога не са се сблъсквали с толкова интересен случай. Бяха във възторг от състоянието му.
— Предвид особените му възгледи намирам, че е било гениално хрумването ви да се представи за иконом, не за шофьор.
— Именно. Макар че той не е особено доволен от отредената му роля.
— Разбира се, че не съм — категорично заяви лордът. — Мразя да почиствам сребърните прибори. Не ми допада ролята на сервитьор. Вбесява ме необходимостта почти непрекъснато да бъда в обществото на готвачката, която ми проглушава ушите със стомашните си проблеми, и то с най-големи подробности. Но най-неприятно ми е да ме наричат Кейкбред.
— Много време ли ви бе необходимо да измислите това име? — попита Джеф.
— О, не! — възкликна Ан. — Получих внезапен пристъп на вдъхновение.
— Вие сте забележителна млада жена.
— Благодаря. Но и чичо ми не пада по-долу, нали? Е, ще ни помогнете ли?
— Разбира се.
— Ох, камък ми падна от сърцето. Никому няма да направи впечатление, ако частният детектив си пъха носа навсякъде — та нали тъкмо това му е работата. Всеки ден чичо Джордж ще ви посочва помещения, които трябва да претърсите. Сигурна съм, че рано или късно ще открием диамантите.
— Ясно — ще приложим метода на елиминирането.
— Точно така. Но е мой дълг да ви предупредя, че престоят ви в имението няма да е приятен. Жената, която е наела къщата, е отявлена поддръжница на вегетарианството.
— Хм, новината наистина е доста неприятна.
— Госпожа Корк е истинска фанатичка на тази тема. По време на последното си пътешествие из Африка се била натъкнала на племе, наречено угубу, и била поразена от блестящото здравословно състояние и от природосъобразния начин на живот на представителите му, които се хранели само с плодове и зеленчуци. Изключение правели само на Коледа, когато се угощавали с някой мисионер. След завръщането си тя нае Шипли Хол с идеята да основе колония за пропагандиране в Англия на идеите на угубийците. От последователите им се изисква да се отдават на задълбочени размишления, да изпълняват танците на племето и най-вече да не хапват месо. Длъжна бях да ви предупредя, за да знаете какво изпитание ви очаква.
— Не се ли правят изключения за приходящи детективи?
— Не. Естествено вие ще играете ролята на обикновен член на колонията, за да заблудите Кейкбред.
— Ясно. Но нали и вие ще бъдете там?
— Разбира се.
— В такъв случай въпросът е решен — приемам.
— Много се радвам. Пък и ако вегетарианството и танците ви дойдат до гуша, ще се приютите в стаичката на чичо Джордж, а той ще ви почерпи с портвайн.
Джеф изпод око погледна към евентуалния си спасител:
— Наистина ли?
— И още как, младежо. Избата ми е пълна с най-отбрани вина. Всеки ден можеш да се натряскваш до козирката.
— Как ти хрумна? — сгълча го Ан. — Сигурна съм, че господин Ейдър никога не прекалява с пиенето.
— Господин Ейдър никога не е бил подлаган на изпитанията, които според вас го очакват в Шипли Хол — дълбокомислено отбеляза Джеф.
Тя се изправи:
— Остава да уговорим кога ще пристигнете.
— А вие кога искате да бъда в имението?
— Госпожа Корк ми нареди по възможност да ви закарам с колата.
— Прекрасно, устройва ме.
— Но автомобилът е двуместен — помрачи радостта му Ан. — Тя не подозира, че и чичо Джордж пътува с мен. Колко време ще ви отнеме да приготвите багажа си?
— Двайсет минути.
— В такъв случай ще успеете да вземете най-удобния влак за Шипли. Ще се отбиеш ли в клуба си, чичо Джордж?
— Да, непременно.
— Аз ще отскоча да се видя с Лайънел. Ще те взема от клуба след половин час.
Джеф знаеше, че няма право да коментира желанието й да се срещне с някакъв мъж, но за пръв път, откакто я бе видял, изпита леко разочарование. Но тъй като беше младеж с широки възгледи, реши, че не
