бива да прави от мухата слон. Ан Бенедик беше надарена с необикновена красота и навярно мъжете й се лепяха като мухи на мед. Неговата цел ще бъде да й докаже (разбира се, постепенно, за да не я стресне с буйния плам, типичен за представителите на фамилията Милър), че разните там Лайънеловци и прочие не струват пукната пара в сравнение с някои мъже, с които тя се е запознала съвсем наскоро.
— Довиждане — каза й и стисна ръката й едновременно нежно и почтително.
— Довиждане, господин Ейдър. Благодаря, че се съгласихте да ни помогнете.
— Аз трябва да ви благодаря, задето ми давате възможност да ви помогна.
Девойката излезе, а Джеф, който се обърна да се сбогува с лорда, установи, че шишкото го фиксира със странния си поглед, наподобяващ погледа на умряла риба.
— Хм! — избоботи лордът. — Хм! Какво ще кажеш, а?
Младежът въпросително го изгледа. Чичото посочи с палец вратата:
— Влюбен си в нея, а?
Въпросът бе тъй изненадващ, че Джеф отговори с машиналната откровеност на човек, подложен на хипноза:
— Да.
— Така и предположих — доволно отбеляза чичо Джордж. — Личи си от километър разстояние. С това момиче си приличаме като две капки вода.
— По какво? — смотолеви младежът, който не беше забелязал физическа прилика между двамата.
— Нито една жена не може да ми устои — скромно отбеляза лордът, — а досега не съм виждал мъж, който да устои на красотата на Ан. — Той с мъка провря туловището си през тясната врата, сетне се върна, надникна в кантората и впери в Джеф странните си, немигащи очи. — Желая ти късмет, млади момко — избърбори с гръмливия си глас и отново изчезна, този път окончателно. В продължение на няколко секунди Джеф остана неподвижен и потънал в дълбок размисъл, после бавно слезе по стълбите и се върна в апартамента си.
Няколко минути по-късно, когато се увери, че неочакваните посетители са напуснали кантората му, Чимп Туист изпълзя от шкафа, замислено засука мустаците си, седна зад бюрото и запали цигара.
Умът му работеше на бързи обороти.
Седма глава
Наложи се Ан Бенедик да почака десетина минути във фоайето на клуба, докато негово благородие Уфнам най-сетне слезе по широкото стълбище — беше хванал под ръка архиепископа, който изглеждаше доста притеснен, и двамата водеха оживен разговор. Като видя племенницата, отпусна хватката си и архиепископът стремително се втурна към помещението, наречено Стая на мълчанието, в което разговорите бяха забранени.
— Ето те и теб, скъпа моя. Току-що дойде, нали? Браво на теб. Май позакъсня, а?
— Не, не съм закъсняла — строго отвърна Ан, сякаш говореше на непослушно дете, какъвто всъщност бе чичо Джордж. — Освен това те чакам доста отдавна. Преди четвърт час ти предадоха, че вече съм във фоайето.
— О, едва сега си спомних — точно така беше. Показвах на момчетата един фокус с кибритени клечки и така се увлякох, че не усетих кога е минало времето. Отивам да си взема шапката.
— На главата ти е.
— Така ли? Да тръгваме тогава.
— Много закъсняхме. Налага се да шофирам с бясна скорост, за да те върна в имението, преди да забележат отсъствието ти.
— Не ти ли казах, че днес е почивният ми ден?
— Не. И таз хубава — скъсах си нервите от притеснение, накрая излезе, че напразно съм се тревожила.
— Пустата ми памет! Напоследък много взе да ми изневерява.
Като излязоха на улицата, където беше паркирана двуместната кола, девойката отстъпи назад, докато спътникът й се качи. Доскоро първа се настаняваше зад волана, но бе станала много по-благоразумна след няколко неприятни инцидента, когато под тежестта на туловището на лорда бе изхвръкнала като топка за пинг-понг. Подготвяйки се за качване, той за миг застиваше във въздуха, сетне като лавина се стоварваше върху седалката.
След като изпълниха сложната процедура по настаняването, тя включи двигателя и потегли. Първият четвърт час от пътуването премина в мълчание. Ан предпочиташе да не разговаря, докато шофира по оживените лондонски улици, а лорд Уфнам размишляваше върху убедителните аргументи, с които щеше да срази архиепископа, ако разполагаше с повече време. Както винаги в подобни случаи, лицето му стана безизразно и докато излизаха от предградията, той не гъкна и не помръдна, създавайки впечатлението, че се намира на другия край на света и връзката с него може да бъде осъществена само чрез международен телефонен разговор.
Когато излезе на извънградското шосе, на което движението не беше толкова натоварено, Ан сръга в ребрата възрастния си родственик, за да го изведе от обичайния му транс и да го подтикне към разговор:
— Какво ще кажеш, миличък?
— А? — стресна се лордът.
— Как мислиш, частният детектив ще ти помогне ли да откриеш диамантите?
— О, да. Помощта му определено ще облекчи положението ми — поне няма да е необходимо да тършувам из стаите на разни непознати, които после се оплакват от мен.
Ан свъси вежди и впери поглед в предното стъкло:
— Дано най-сетне щастието ни се усмихне. Ако отново ударим на камък, ще бъда сломена. Нямаш представа как ми е омръзнало да бъда секретарка на госпожа Корк.
— А ти нямаш представа колко ми е дошло до гуша да се преструвам на иконом.
— Да се надяваме, че господин Ейдър ще ни помогне да си възвърнем семейното богатство. Какво е мнението ти за него?
— Сече му пипето на този младок.
— И на мен ми се стори доста умен.
— На младини бях досущ като него.
— Не думай. Беше ли строен и мускулест?
Лорд Уфнам се позамисли, сетне отвърна:
— Бях як като бик, виж, строен никога не съм бил. Важното е, че бях огън-момче, а нашият нов съюзник също е огън-момче — в него има живец. Пълна противоположност е на опуления смотаняк — бояджия, за когото твоя милост взе че се сгоди.
— Сто пъти съм ти казвала да не наричаш Лайънел „опулен смотаняк“. Освен това той не е бояджия, а декоратор.
— Още по-лошо. Бях потресен до дъното на душата си, когато ти ми съобщи, че възнамеряваш да се омъжиш за него.
— Изобщо не бях изненадана от реакцията ти.
— Спомням си, че възкликнах: „Тъкмо него ли избра? Да му се не види, какво му харесваш на този безмозъчен мазник, на този мустакозасуквач?“
— Драги мой чичо, забелязвам, че за някои неща паметта не ти изневерява. Но сега не е моментът да обсъждаме качествата на Лайънел. Отдавна съм разбрала, че по отношение на него с теб винаги ще имаме разногласия. Радвам се, че одобряваш господин Ейдър. Признавам, че и аз съм възхитена от бързината, с която схвана същността на проблема. Сигурно всички детективи са толкова умни.
Лорд Уфнам изхърка като давещ се плувец, но Ан не се обезпокои — знаеше, че той се киска по този начин.
— Младежът не е никакъв детектив! — отсече чичо Джордж.
— Моля?
— От пръв поглед го разконспирирах.
