— Драга госпожице, ще ми разкажете ли какво се случи, когато дойдохте в кантората ми? Очевидно сте заварили там измамника. Какво правеше той?
— Седеше зад бюрото.
— Господи, какъв нахал! Сигурно се е представил като Шерингам Ейдър, така ли?
— Да.
— Какво се случи после?
— Обясних му целта на посещението си.
— Мистерията е разгадана, госпожо Корк, с общи усилия стигнахме до истината. Навярно сега разбирате защо съм тук. Исках да заловя този шут и да го разпитам. Може би е крадец, който възнамерява да извърши обир, или пък е младеж, който се представя с моето име, за да се позабавлява. Ако се окаже, че цялата история е невинна младежка шега, няма да му се разсърдя — великодушно добави Чимп. — Разбира се, ще трябва да го изхвърлите от имението, но няма да повдигна обвинения срещу него.
Усмихна се лъчезарно на госпожа Корк и с разочарование констатира, че изражението й е все така враждебно.
— Историята безсъмнено е интересна — студено каза тя и отново насочи пистолета към неканения гост, — но все пак държа да обясниш защо тайно си се промъкнал в дома ми и си се напъхал в гардероба на господин Тръмпър. Знаеш ли, че изкара ангелите на горкия човек?
— Вярно е — обади се потърпевшият.
Чимп удивено го изгледа:
— Нима това е вашата стая, сър? Господи, каква грешка съм допуснал! Мислех, че е стаята на измамника.
— Защо? — с леден тон попита Клариса Корк.
— Моля?
— Защо си помислил, че това е стаята на измамника, както го наричаш?
— Поразпитах този-онзи. Направих предварителни проучвания, както казваме ние, детективите. Възнамерявах да изскоча от скривалището си и да поискам обяснение на мнимия Шерингам Ейдър. Ала сега разбирам, че съм сбъркал адреса. Много съжалявам, господин Тръмпър. Приемете най-искрените ми извинения, задето ви изплаших.
— Моля, моля, няма защо.
— За нищо на света не бих искал да ви причиня дискомфорт…
— Да забравим случилото се — великодушно заяви Юстас, който беше трогнат от разкаянието му. За разлика от приятелката си Клариса той беше взел за чиста монета всичко, казано от частния детектив, и мислено се упрекваше, че несправедливо е обвинил един почтен човек.
— Тръмпър… Тръмпър… името ми е много познато — замислено промърмори Чимп. — Навремето помогнах на човек на име Тръмпър да възстанови важни документи, които му бяха откраднали. Сигурно е наш родственик.
— Едва ли. Почти всички мои роднини вече не са между живите. Имам само двама братовчеди, които живеят в Оксфорд.
— Прекрасно градче!
— Мирно е.
— Като си представя всички онези старинни университетски сгради…
— И аз съм оксфордски възпитаник — гордо каза Юстас.
— Така ли? Аз пък съм следвал в Съединените щати.
— Нима? Никога не съм бил в Съединените щати.
— Непременно трябва да посетите тази страна.
— Все не мога да се наканя.
— Не го отлагайте — заяви Чимп и още по-широко се усмихна.
Но време на учтивата размяна на реплики лицето на госпожа Корк постепенно потъмня като буреносен облак. Дразнеше я поведението на верния й обожател Юстас, който разговаряше с натрапника както с гост, поканен на следобеден чай. Според нея моментът не беше подходящ за припомняне на миналото и обсъждане на планове за бъдещето.
— Още не ми е ясно защо не си влязъл през главини вход — с леден тон подхвърли тя, прекъсвайки приятната им беседа. — Трябвало е да поискаш среща с човека, за когото твърдиш, че се представя под твое име.
— Как не! — разпалено възкликна Чимп. — Щом разбереше кой е дошъл, веднага щеше да си обере крушите. Размърдайте си мозъка, госпожо, и ще разбереш, че имам право.
— Кой си ти, че да ми казваш да си размърдам мозъка! Искам да ти кажа следното, господинчо: версията ти изглежда правдоподобна, но няма кой да я потвърди.
— Какво ще кажете за стария ми приятел господин Молой?
— Моля?
— Шерингам Ейдър иска да каже — преведе господин Тръмпър, — че старият му приятел Молой ще гарантира почтеността му.
Тонът му беше една идея по-нелюбезен. Вече споменахме, че той хранеше известни подозрения относно словоохотливия продавач на акции, и сияйният ореол на Чимп сякаш помръкна, когато Юстас разбра за приятелските му отношения с горепосочения господин.
— Да, това е разрешение — доволно заяви госпожа Корк. — Да отидем при господин Молой. Стаята му е в дъното на коридора.
Процесията, предвождана от храбрата ловджийка, завари съпрузите да редят пасианс. Всъщност картите редеше Доли, а Соупи в ролята на кибик надничаше през рамото й, давайки мъдри наставления. Идилията бе нарушена от влизането на госпожа Корк, която избута пред себе си Чимп и заяви:
— Извинете за безпокойството, господин Молой, но току-що открихме този човек…
— Този джентълмен — дръзна да я поправи господин Туист, ала тя продължи, без да се съобразява с предложената корекция:
— … открихме го в гардероба на Юстас. Твърди, че е ваш приятел.
На езиците на двамата Молой беше да кажат, че никога в живота си не са виждали този човек, но в последния миг срещнаха погледа му, който беше по-красноречив от всякакви думи.
— Наистина сме отдавнашни приятели, познаваме се от години. Всъщност — добави Чимп и се засмя, сякаш му беше хрумнало нещо много забавно — мога с часове да ви разказвам за моя верен съратник Молой. Сигурен съм, че историята ще ви заинтересува.
Изгледа многозначително двамата заговорници, но безмълвното предупреждение беше излишно. Съпрузите веднага разбраха намека, въпреки че Соупи не беше от най-схватливите. Доли погледна брачния си партньор, сякаш го предупреждаваше: „Внимавай в картинката, скъпи! Една погрешна стъпка — и този охлюв ще разкрие истината за акциите ти от петролното находище «Силвър Ривър»“. Като срещна погледа й, той й намигна, като че казваше: „Бъди спокойна“ и постъпи по единствения възможен начин.
— Разбира се, че познавам този джентълмен! — възкликна и се спусна към господин Туист, за да му стисне ръката. — Приятелството ни датира от дълги години. Как си, стари друже?
Чимп се престори, че не забелязва протегнатата ръка, защото и той като предните на господин Тръмпър беше злопаметен, и отвърна, че е много добре. Похвали Соупи, че изглежда прекрасно, а онзи отговори, че се чувства прекрасно. Соупи заяви, че се радва да види стария си приятел, Чимп му отвърна със същото. Играеха ролите си толкова умело, че Клариса Корк, която не умееше да чете мисли, най-сетне повярва в историята, разказана от човека в гардероба.
— Това ли е частният детектив Ейдър? — попита за всеки случай.
— Самият той. Джей Шерингам Ейдър, най-способният сред частните детективи.
— Тогава кой е другият?
— Това е въпрос, на които и ние чакаме отговор — въздъхна Соупи.
— Сигурно си отворил госпожа Корк — обърна се Доли към Чимп — как онзи тип метна мен и Соупи, че е купил детективската ти фирма.
— Разбира се, че й казах.
— Божичко, какви наивници сме били! — огорчено възкликна господин Молой.
