по-добре — сега се сещам за думите на Кони, че за утре се организира прием, тъй че няма да ти се наложи да се появиш долу преди девет.
— Ами обядът? Няма ли да се учудят къде съм, ако не се мярна за обяд?
— Кони ще обядва навън, а не вярвам да се опасяваш, че Кларънс би забелязал отсъствието ти. Не, единственият уязвим пункт е дали ще успееш да откриеш Монти. Знаеш ли му адреса?
— Той положително ще бъде в „Търтеите“.
— Тогава всичко е наред. Не мога да си обясня защо изобщо се тревожиш от такива неща, когато имаш зад гърба си мен. Но жалко, наистина, за младия Рони. Тази негова невменяема склонност да те ревнува. Би трябвало досега да е разбрал, че го обичаш, макар един Господ да знае защо.
— Аз знам защо.
— Аз пък не. Момчето е тъпо магаре.
— Не е тъпо магаре!
— Скъпо дете — заяви Достопочтеният с нетърпящ възражение тон, — ако един мъж, който не е наясно, че може да ти вярва, не е тъпо магаре, то тогава какво магаре е той?
5.
Сю не бе сгрешила в предположението, че именно в „Търтеите“ ще открие бившия си годеник. Тя телефонира там от гара Падингтън малко след пладне на другия ден и бе тутакси възнаградена от серия пронизителни хиенични джавкания от отсрещния край на жицата. От тях можа да си състави мнението, че нейният глас, този мил спомен от скъпото, незабравимо минало, е сладка музика за ушите на Монти Бодкин. Те й даваха да разбере, че нищо не би могло да му достави по-голяма наслада след две години тежка разлъка от един разговор с онази, която е скътал надълбоко в сърцето си. Следвайки предложението му, Сю се качи в едно такси и сега седеше срещу него на малка маса в ресторанта на хотел „Баркли“, гледаше го и се поздравяваше за мъдрото решение да уреди тази среща. През взора й се извисяваше един Монти Бодкин, който, неподготвен за ролята, която му бе отредена да изиграе в замъка Бландингс, без капка съмнение би се стоварил върху изострената чувствителност на бедничкия Рони като едрокалибрен, но ситношрапнелен снаряд. По време на встъпителните коктейли и ордьовъра от пушена сьомга той бе същински несекващ пенлив поток от „а спомняш ли си“ и „никога няма да забравя“.
По тази причина Сю проумя колко нелек ще се окаже напънът й да разясни на този бълващ чувства стар приятел, че при пристигането си в замъка Бландингс ще трябва да гледа на доброто старо време като на прочетена, затворена, залята с бензин и изгорена книга, а на самата нея — като на напълно и тотално непозната. При все това, когато превъзходната пъстърва по провансалски всели в него внезапно благоговейно мълчание и й даде възможност най-сетне да му изложи вкратце състоянието на нещата, тя с изненада и задоволство заключи от поредицата разбиращи кимвания, че той несъмнено съумява интелигентно да следи мисълта й.
Монти довърши пъстървата си и изпълни едно последно кимване, издаващо съвършено овладяване на материята.
— Мило момиче — рече успокояващо той, — повече думи са напълно излишни. Аз прекрасно осъзнавам положението. Всъщност, ако трябва да бъдем точни, Хюго Кармъди вече ме подкова по въпроса.
— Ти си се видял с Хюго?
— Срещнахме се в клуба и той ме предупреди за Рони. Всичко е под пълен контрол. Аз бездруго възнамерявах, щом пристигна в Бландингс, да се отнасям към теб с хладна вежливост.
— Но тогава изобщо не е било нужно да идвам!
— Не бих казал. Щом Рони толкова се впряга и от най-безобидния повод, никакви предпазни мерки не са излишни. Дори хладната учтивост би могла да го изкара от релси.
Сю обмисли думите му.
— Това е вярно — потвърди.
— По-добре да бъдем напълно непознати.
— Да. — Тя смръщи леко чело. — Макар че всичко това е крайно неприятно.
— Не се притеснявай, все някак ще го понеса.
— Нямах предвид теб. Прилошава ми, като си помисля, че по този начин мамя Рони.
— Ще трябва да свикнеш. Това е тайната на безоблачния и щастлив семеен живот. Аз пък реших, че говориш за това каква инквизиция ще бъде да си кимнем хладно един на друг, когато ни представят, а после да се избягваме като прокажени. Адски тъпо, не смяташ ли? Все пак навремето бяхме толкова близки… Може ли човек просто ей тъй да забрави ония щастливи дни?
— Аз мога. И ти ще трябва да се помъчиш. За Бога, Монти, хайде да избегнем онова, което Гали нарича носталгичен мотив.
— Да, да. Разбира се, няма проблеми.
— Хич не ми се ще Рони да пощръклее.
— В никакъв случай.
— Е, тогава на всяка цена внимавай как ще се държиш.
— Можеш да разчиташ на мен.
— Благодаря ти, Монти, миличък… Какво има? — попита Сю, тъй като събеседникът й бе подрипнал като ужилен.
Келнерът донесе сребърно блюдо и сне похлупака с жест на фокусник, който вади заек от цилиндъра си. Монти инспектира съдържанието с подобаваща сериозност.
— Не, нищо — отвърна, когато келнерът се отдалечи. — Просто това „Монти, миличък“ ми напомни за доброто старо време.
— Господи, престани с това добро старо време!
— О, да. Да, разбира се. Ще престана. Но все пак сега си давам сметка колко странно нещо е животът, кой каквото ще да казва. От истината не можеш да избягаш.
— Сигурно си прав.
— Вземи един простичък пример. Седим си ние двамата тук на тази маса и си обядваме най-спокойно точно както в доброто старо време. А всъщност ти само обмисляш как да се бракосъчетаеш с Рони Фиш, докато аз от сърце и душа копнея да коленича пред олтара с Гъртруд Бътъруик.
— Какво!
— Бътъруик. Бъ като бълха, тъ като трътка…
— Да, да, чух. Но да не искаш да кажеш, че и ти си сгоден?
— Ами и да, и не. Не съвсем. И не съвсем не. Аз съм, тъй да се каже, в изпитателен срок.
— Значи не е взела решение?
— О, взела го е, и още как. О, да, да, да, няма никакъв спор за решението на моята мила, безценна Гъртруд, Бог я благослови. Тя разцъфва като майска роза, щом ме види. Но положението е невероятно заплетено.
— В какъв смисъл?
— В такъв, че на пътя на истинската любов лежи препятствие. Едно изключително голямо, чепато препятствие в лицето на трижди проклетия й баща Дж. Г. Бътъруик от „Бътъруик, Прайс и Манделбаум, фирма за внос и износ“.
Той преглътна с много чувство един печен картоф. Сю бе трогната. Тя изпитваше силна привързаност към този млад мъж, макар никога да не бе спряла да се поздравява за далновидността, която бе проявила, разваляйки годежа си с него.
— О, Монти, толкова съжалявам. Бедничкият ми! Той не те ли харесва?
Монти претегли въпроса.
— Как да ти кажа, не бих твърдял точно това. При два отделни случая ми е казвал „добро утро“, а веднъж, помня, че беше около Коледа, определено останах с впечатлението, че беше на косъм да ме почерпи с пура. Но той е особен чешит. По всичко личи, че годините, прекарани във внос и износ, са изкривили мисленето му дотам, че по някаква непонятна за мен причина ме възприема като мелез между пройдоха и нехранимайко. Първото нещо, което стори, когато се явих да поискам неговата благословия за брака с щерка му, бе да ме попита как си изкарвам прехраната.
