— Тъй да бъде — съгласи се Монти. — Келнер, сметката!
Стрелките на големия часовник на гара Падингтън сочеха два и четирийсет, когато лейди Джулия Фиш си запробива път през навалицата на перона. Придвижването й се отличаваше с немалка забележителност поради факта, че край нея кръжаха като спътници около слънце нейната камериерка, двама носачи и едно момче, което бе останало с погрешното впечатление, че в нейно лице е намерило клиент за своите портокали и шоколад с лешници.
Самата тя се отнасяше към царящата край нея суматоха с обичайното си добродушно презрение. Там, където другите търчаха, лейди Джулия шестваше величествено. Тя спокойно позволи на единия носач да разтвори пред нея вратата на празно купе, а на другия — да внесе вътре нейния багаж, вестниците, романите и списанията й. Сетне освободи камериерката, плати на носачите и като се настани в ъгловото място, се зае снизходително да наблюдава кипящата навън суетня.
Церемонията около потеглянето на експреса от два и четирийсет и пет достигаше истерично кресчендо. Носачи се мятаха нагоре-надолу. Кондуктори крещяха колкото им глас държи и размахваха зелени знаменца. Перонът ехтеше от паническите стъпки на закъснели пасажери. И тъкмо когато влакът бе потръпнал от първия до последния буфер и бе започнал да се изнизва от гарата, вратата на купето рязко се отвори и нещо, което имаше шест дълги крака, се препъна в нея и се стовари върху отсрещната седалка. Това бе запотен млад мъж от типа на вятърничавите лондонски контета, чието лице, макар и сгърчено, не бе сгърчено чак дотам, че тя да не може да разпознае в него онзи Монтегю Бодкин, който навремето бе чест гост в дома на предците й.
Монти бе разчел времето си зле. След петнайсет минути търсене на изгубената си табакера и още толкова, прекарани в непредвидено задръстване на Прейд Стрийт, той бе постигнал тази впечатляваща поява единствено в резултат на спринт по продължение на целия перон със скорост, каквато не бе отбелязвал от университетските си дни насам.
Но макар и задъхан и прегрял, той си оставаше безупречен кавалер, съзнаващ, че когато току-що си ожулил кожата на представителка на отсрещния пол, то следва да й поднесеш извинения.
— Не се притеснявайте, господин Бодкин — рече лейди Джулия, след като те бяха поднесени. — Съжалявам, задето ви се изпречих на пътя.
— Ъ! — Монти подскочи конвулсивно. — Божичко! — възкликна в следващия миг. Искам да кажа… ъъ… здравейте, лейди Джулия!
— Здравейте, господин Бодкин.
— Пфу! — изпуфтя Монти, като попиваше трескаво челото си с носна кърпичка, чийто цвят пасваше тъй идеално на чорапите и вратовръзката му.
Неговият смут не бе причинен изцяло — всъщност дори почти никак — от мисълта, че е свалил два или три сантиметра кожа от тази издънка на древен аристократичен род. Това несъмнено бе прискърбен факт, но друго терзаеше възпаления му мозък, а именно, че Сю, която предполагаемо се намираше в същия влак и най-вероятно бе забелязала стремителното му придвижване по перона, щеше всеки миг да дойде да се увери, че всичко е наред. И той чувстваше, че появата й ще породи ситуация, за чието овладяване ще да са нужни цялата му находчивост и такт.
— Каква случайност да се натъкна точно на вас — рече отчаяно.
— Не се натъкнахте, а ме прегазихте, ако трябва да бъдем точни. Почувствах се като индус, попаднал под колесницата на Джагърнот13. Закъде сте се запътили, господин Бодкин?
— А? О, за Маркет Бландингс.
— Възнамерявате да отседнете при чичо си в Мачингъм?
— Какво? Не, не. Целта ми е замъкът Бландингс. Лорд Емсуърт ме нае за свой секретар.
— Колко странно. Мислех, че работите в издателска къща „Мамут“.
— Подадох си оставката.
— Подали сте си оставката?
— Да — твърдо настоя на своето Монти. Той не бе готов да разкрие поражението си пред тази жена.
— И какво ви накара да го сторите?
— Ами какво ли не. Положението бе крайно заплетено.
— Виж ти! — провлачи лейди Джулия.
Монти реши да промени темата.
— Чувам, че в Бландингс всичко си било съвсем както преди.
— Кой ви го каза?
— Един познат на име Кармъди, който е заемал секретарското място преди мен.
— Той трябва да е рядко ненаблюдателен. Значи не ви спомена, че там е имало земетръс, наводнение, пожар, вулканично изригване и обществен катаклизъм?
— Тоест… в какъв смисъл?
— Съберете кураж за онова, което ще чуете, господин Бодкин. Рони се намира в Бландингс и с него има едно момиче от вариете, по фамилия Браун, за което той си въобразява, че ще се жени.
След кратко колебание относно най-благоразумната линия на поведение Монти се спря на възмутения потрес.
— Не може да бъде!
— Да, да, уверявам ви.
— От вариете?
— На име Сю Браун. Случайно да я познавате?
— Аз? Не! Ни най-малко. Не, не.
— Допуснах, че може да сте я виждали. — Лейди Джулия се загледа в прелитащите край прозореца поля. — Крайно мъчително за един родител. Не намирате ли, господин Бодкин?
— О, без съмнение.
— И все пак предполагам, че би могло да бъде и по-зле. В това просто име се долавя един твърде утешителен звън. Все пак Сю Браун не звучи като момиче, което би завело дело за неспазено обещание за женитба, когато всичко приключи.
— Приключи?!
— Ами да, представете си, че беше например Сюзан де Брюн.
— Но… ъъ… да не смятате да развалите годежа?
— Естествено, как иначе. Виждате ми се нещо обезпокоен. Или това е радост?
— Не… аз… ъъ… Просто ми хрумна, че може да се окаже трудничко. Нали знаете, Рони не отстъпва току-тъй, щом си науми нещо.
— Наследил го е от майка си — гордо изрече лейди Джулия.
И в тишината, последвала тази забележка, в купето влезе Сю.
В мига на нейната поява Монти зяпаше навън през прозореца, а лейди Джулия се бе отпуснала назад с отсъстващ вид. Следователно нямаше нищо, което да издава каквато и да било връзка помежду им, и Сю тъкмо се канеше да отправи към своя стар приятел духовит поздрав за неговите способности като спринтьор, когато звукът от отварящата се врата го накара да се обърне. И взорът, който тя срещна в неговите очи, бе тъй безмерно хладен и отчужден, че я накара да се свлече замаяно върху седалката, изпълнена с усещанията на човек, който по време на разходка в ясен пролетен ден внезапно се е блъснал в тухлена стена.
Просветлението впрочем не закъсня. Монти бе младеж, който не оставяше нищо на случайността.
— Колко свежа и зелена изглежда природата, лейди Джулия — отбеляза той гръмогласно. — Нали, лейди Джулия?
Събеседницата му хвърли един поглед навън.
— Наистина, особено като се има предвид от колко време не е валяло.
— Рони сигурно много й се радва в Бландингс, не мислите ли, лейди Джулия?
— Моля?
