— Казвам — поясни Монти, разчленявайки внимателно думите си, — че на вашия син Рони трябва много да му допада свежестта на природата в замъка Бландингс. Винаги е обичал зеленината — допълни той и след още един смразяващ поглед към Сю се облегна назад със звука на спихнал балон.
Настъпи пауза. Напънът на Монти не бе отишъл нахалост. През дребното тяло на Сю премина електрически заряд. Сърцето й заудря бясно в гърдите.
— Извинете — промълви немощно тя, — вие ли сте лейди Джулия Фиш?
— Да, аз.
— Името ми е Сю Браун — каза Сю, съжалявайки, че не може да постигне интонация, малко по- внушителна от тази на млада, силно изплашена мишка.
— Виж ти, виж ти! — не спираше да се диви лейди Джулия. — Представете си само какво съвпадение, господин Бодкин.
— О, да. Невероятно.
— Ние тъкмо говорехме за вас, госпожице Браун.
Сю кимна безмълвно.
— Тъй значи, губя един син и печеля една дъщеря и тази дъщеря сте вие, така ли?
Сю продължи да кима, което по личното мнение на Монти бе малко прекалено. Сега, чувстваше младежът, редно бе тя да каже нещо. Нещо находчиво и духовито, като например… е, той не можеше да импровизира на мига, но във всеки случай нещо находчиво и духовито.
— Да — продължи лейди Джулия, — сега вече ви познах. Рони ми беше изпратил ваша снимка. Намерих я за очарователна. Е, елате насам, разкажете ми всичко за себе си. Ей сегичка ще се отървем от господин Бодкин… Впрочем вие не се познавате, нали?
— В никакъв случай — обади се припряно Монти. — Разбира се, че не. Ни най-малко. Изобщо. За пръв път я виждам.
— Не говорете с такъв тон на ужас и презрение, господин Бодкин. Сигурна съм, че госпожица Браун е много мило момиче, напълно достойно за вашата компания. Така или иначе, сега ще ви запознаем. Господин Бодкин, госпожица Браун.
— Приятно ми е — представи се сковано Монти.
— Приятно ми е — отвърна надменно Сю.
— Господин Бодкин идва в замъка Бландингс като секретар на моя брат.
— Да не повярваш! — рече Сю.
— А сега защо не излезете в коридора да погледате зелената природа, господин Бодкин? Ние с госпожица Браун имаме да си поприказваме за туй-онуй.
— Ще взема да изпуша една цигара — каза Монти, вдъхновен.
— Изпушете две цигари — отвърна лейди Джулия.
Монти Бодкин седеше в пушалнята, напълно доволен от себе си. Не тъй отдавна положението устремно се носеше към бездната и единствено умен и обигран мъж можеше да го спаси, но той се бе справил блестящо. Още половин секунда, и бедната малка Сю щеше да сгази лука. Той, както казахме, бе доволен от себе си, но също така бе доволен и от нея. Тя бе проявила безупречна схватливост. Имаше миг, в който младежът се бе изплашил, че подлага женския разсъдък, известен като далеч по-немощен от този на мъжа, на прекомерно тежко изпитание. Но всичко се размина благополучно. Добрата стара Сю бе разгадала неговите завоалирани намеци и всичко си дойде на мястото.
Той притвори уталожено очи и се унесе в отмаряща дрямка.
Около половин час по-късно от нея го извадиха нечии стъпки; и като премигна веднъж-дваж, колкото да схване къде се намира, осъзна, че пред него е застанала Сю.
— Охо! Събеседването да не е приключило?
Тя кимна и седна до него. Лицето й бе сериозно като на озадачено дете. Монти намери, че това я прави невероятно красива, и за миг го бодна жалостив копнеж по един друг, безвъзвратно изгубен развой на събитията. Но после мисълта за Гъртруд Бътъруик му върна прежната сила.
— Е, какво ще кажеш, доста добре изиграх номера с хладната резервираност, нали?
— О, да.
— А видя ли само как овладях напеченото положение и ти подсказах откъде духа вятърът? Бях невероятен! Фантастичен!
— О, да.
— Какво значи „О, да“? Изпълнението беше гениално. — Той я погледна малко напрегнато. — Виждаш ми се нещо кисела. Добре ли мина събеседването?
— О, да.
— Стига с това „О, да“. Кажи какво стана.
— Ами поговорихме си.
— Разбира се, че сте си поговорили, магаре такова. За какво именно?
— Разказах й за себе си… и за туй-онуй, нали разбираш.
— А тя не се държа дружелюбно, доколкото разбирам.
Сю помисли, хапейки устна.
— Напротив, беше много мила.
— Сещам се — язвителна и саркастична.
— Не, държа се съвсем човешки. Дори доста се смя и… изобщо беше точно както ти я описа. Обноски и широка усмивка. Но…
— Но си усетила кадифената ръка под желязната ръкавица? Не, по дяволите, май не беше точно така — рече Монти, присвивайки съсредоточено вежди. — Наопаки, ако не се лъжа. Останала си с впечатлението, че само чака да си обърнеш гърба, за да забие нож в него.
— Донякъде. Имаше нещо в очите й… Тя просто не се усмихваше с тях. Разбира се, може и да греша.
Монти не бе на същото мнение. Той запали цигара и изпусна замислена струя дим.
— Не бих искал да те огорчавам, Сю, но смятам, че не грешиш. Като приятел държа да ти кажа, че секунда преди да се появиш, тя ми казваше, че ще стори всичко, само и само да сложи прът в колелата на годежа ви.
— Така ли?
— Разбира се — побърза да я успокои Монти, — със същия успех би могла да гони вятъра. Малко хора държат на своето по-упорито от Рони. Но че тя няма да жали сили, не се съмнявай. Костеливи орехи са тия жени от Бландингс. Чудно как са се извъдили такива усойници. Докато погледни мъжете. Старият Емсуърт… Гали… Фреди… но ти май не познаваш Фреди. Всички до един са чудесни образи. А насреща им имаш оная ми ти Джулия, сестра й Констанс и още цял наниз, една от друга по-смъртоносни. Когато опознаеш по-добре семейството, ще разбереш, че има дузини лели, за които дори не си и чувала, разпръснати надлъж и нашир из цяла Англия, и всяка от тях е виден таласъм в рамките на конкретното графство. Това е нещо като семейно проклятие. И все пак, както ти казах, Рони е момче на място. И дяволът не би могъл да го разубеди да отведе пред олтара избраницата на своето сърце.
— Да — отвърна замечтано Сю.
— А сега, ако ме извиниш за предложението, няма ли да е най-добре да си вдигнеш гълъбите оттук? Представи си, че й хрумне да се довлече насам и ни завари потънали в задушевен разговор?
— Хич не бях и помислила за това.
— Винаги мисли за всичко — настави я бащински Монти.
Сетне затвори отново очи. Влакът приспивно тракаше къмто Маркет Бландингс.
6.
Близо час след пристигането на експреса от два и четирийсет и пет един по-бавен и по-невзрачен влак допълзя и се разтовари от Роналд Фиш на перона на малката гара на Маркет Бландингс. Празненствата, свързани със сватбата на братовчед му Джордж, и сложността на едно железопътно пътуване през сърцето на Англия се бяха съюзили, за да възпрепятстват по-раншното му завръщане.
