Има нещо гнило в Бландингс

че това действително е онази американка, и, естествено, я поканих в замъка. Тя пристигна и още преди да минат двайсет и четири часа, се разбра, че не е никаква госпожица Шунмейкър, а чисто и просто танцувачката на Роналд. Предполагам, че са планирали всичко заедно с цел да я вкарат тук.

— Аха, разбирам. Значи, когато си разбрала, че е измамница, просто си я помолила да поостане.

Лейди Констанс се накокошини протестиращо.

— Бях принудена да я търпя.

— Как?

— Като… О, Кларънс! — просъска лейди Констанс със сдържания бяс, който внезапната поява на главата на семейството тъй често пораждаше у нея. Деветият граф бе избрал тъкмо този напрегнат момент, за да се дотътри в стаята.

— А? — рече той.

— Върви си!

— Да, прелестно — отвърна лорд Емсуърт. Както нерядко му се случваше, той пребиваваше в състояние на лек унес. Следващото, което стори, бе да се доближи до пианото и да забучи дългия си костелив пръст в един от дискантовите клавиши.

Ефектът от пронизителния тенекиен звук върху сестра му Констанс бе като от карфица в бедрото.

— Кларънс!

— А?

— Моментално престани!

— Мили Боже! — промърмори троснато лорд Емсуърт. Той обърна гръб на пианото и лейди Констанс получи възможност да го разгледа фронтално, от глава до пети. Картината я накара да нададе потресен вопъл.

— Кларънс!

— А?

— Какво… какво е това на нагръдника на ризата ти?

Деветият граф сведе очи надолу.

— А, това е кламер. Изгубих си копчето.

— Би трябвало да ти се намира повече от едно копче.

— Ей тук, горе, има още едно.

— Само две копчета ли имаш?

— Три — отвърна лорд Емсуърт с нотка на гордост. — Закрепил съм си нагръдника с един кламер и три копчета. Дяволски неудобни пущини. Главичките им се отвиват. Първо отвиваш главичката, после пъхаш копчето и накрая я завинтваш отново.

— Веднага се качвай в стаята си за резервно копче.

Не се случваше всеки ден лорд Емсуърт да се види в положение да отбележи точка в спор срещу сестра си Констанс. Мисълта, че ей сега ще го стори, го изпълваше с оправдано доволство. Когато заговори, от осанката му се излъчваше едно особено, тихо величие.

— Не мога — заяви той. — Глътнах го.

Лейди Констанс не бе жена, склонна да се поддава на продължително отчаяние. Един кратък, остър спазъм на агония — и тя съзря верния път.

— Стой тук — му нареди. — Господин Бодкин положително ще има дузини резервни копчета. Само да си посмял да мръднеш, преди да се върна…

Тя излезе бързешком от стаята.

— Тази пък Кони все ще намери за какво да се заяде — изкоментира невъзмутимо лорд Емсуърт и се върна отново при пианото.

— Кларънс — продума лейди Джулия.

— А?

— Остави това пиано на мира. Стегни се! Опитай да се съсредоточиш. И ми разкажи за тази госпожица Браун.

— Госпожица коя?

— Браун.

— За пръв път я чувам — заяви лорд Емсуърт лъчезарно, натискайки едно ре бемол.

— Не се прави на ударен, Кларънс. Госпожица Браун.

— А, госпожица Браун? Да. Да, разбира се. Да. Госпожица Браун, дума да не става. Да. Много мило момиче. Тя ще се омъжва за Роналд.

— Нима? Това е малко спорен въпрос.

— А, не, всичко е уредено. Аз давам парите на момчето, та да може да влезе в автомобилния бизнес, след което двамата се оженват.

— Искам да знам как я докарахте дотук. Откъде-накъде една вариететна танцьорка…

— Виж, тук си права — извика, възрадван, лорд Емсуърт. — Казвах й аз на Кони, че греши, ама тя не, та не. Балерина и танцьорка са две напълно различни неща. Лично Галахад ми го каза.

— Ако все пак ми позволиш да довърша…

— Да, да, на всяка цена. Та значи думата ти беше…

— Попитах те как се стигна дотам, че всички в тая лудница да приемат за съвсем нормално и задоволително Рони да се жени за подобно момиче. Тя се носи из замъка като почетен гост, въпреки че освен всичко останало е влязла тук като подставено лице под фалшиво име…

— Виж, това действително беше странно — обади се замислено лорд Емсуърт. — Тя ни каза, че името й е Шулбред, а после излезе, че е сбъркала. Изобщо не било Шулбред. Много глупава грешка от нейна страна.

— А щом е излязло, че е сбъркала, мога ли да знам защо не сте я накарали и тя да си излезе?

— Ами защото не можехме, естествено.

— Как тъй не сте могли?

— На Галахад това нямаше да му хареса.

— На Галахад?

— На Галахад.

Лейди Джулия изхвърли ръце нагоре в пламенен жест.

— Пощурели ли са всички в тая къща? — извика тя.

Лейди Констанс нахлу припряно в стаята.

— Кларънс!

— Какво сте се разповтаряли „Кларънс!“, та „Кларънс!“ — нацупи се недоволно лорд Емсуърт. — Да не съм ви някой пекинез. Какво има пак?

— Слушай сега, Кларънс — заговори лейди Констанс с ясен отчетлив глас, — и се постарай да запомниш добре. Господин Бодкин е в Северната стая. Знаеш ли къде се намира Северната стая? На първия етаж, по коридора надясно от фоайето. Знаеш ли коя ти е дясната ръка? Отлично. Значи отивай веднага в Северната стая и там ще намериш господин Бодкин. Той има копчета и ще закрепи с тях нагръдника ти.

— Да пукна, ако оставя собствения си секретар да ме облича като някоя бавачка.

— Ако си въобразяваш, че ще ти поверя да си слагаш сам копчетата, когато очакваме шестнайсет души за вечеря…

— Е, добре — съгласи се лорд Емсуърт. — Добре, добре, добре. Много шум за нищо.

Вратата се затвори. Лейди Джулия излезе от вкочанено-то състояние, в която я бяха хвърлили словата на нейния брат.

— Констанс!

— Да?

— Точно преди да влезеш, Кларънс ми каза, че причината това момиче да остане в Бландингс било желанието на Галахад.

— Да.

— Ами разбира се, ние всички трябва да се съобразяваме с желанията на Галахад! Не вярвам — продължи лейди Джулия, овладявайки с видимо усилие сложните си чувства — сред четирийсетте милиона