знам колко е мъчително за теб да си напрягаш ума, но опитай за съвсем кратко време. Това е просто въпрос на класа. Тук влиза всичко… друг мироглед… други стандарти… накратко, всичко. Ако не се лъжа, твоята цел, когато се ожениш, е да се установиш някъде и да поведеш нормален живот, а как мислиш да го сториш с една повлекана? Как ще се довериш на жена от подобно потекло, която е навикнала да живее с флирта от деня, в който е пораснала достатъчно, за да вири крака пред публика, и не вижда нищо лошо в това да кръшка с всеки, който случайно й улови окото? Че такова момиче ще ти сложи рога още в мига, в който му обърнеш гръб.
— Не и Сю.
— Именно Сю.
Рони се усмихна снизходително.
— Почакай, докато я видиш!
— Вече я видях, благодаря.
— Какво?
— Пътувахме заедно във влака и тя ми се представи.
— Но какво е правила във влака?
— Връщаше се от Лондон.
— Нямах представа, че е ходила в Лондон.
— Така и предполагах — каза лейди Джулия.
Едва преди минути Рони Фиш бе подканял майка си да се усмихне. При тези думи тя го стори, но изпълнението на неговото желание му донесе твърде малка утеха. Розовият цвят на лицето му се сгъсти. Устните му едва доловимо се свиха. Решимостта му да внесе в сцената приветливост се бе стопила.
— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво точно имаш предвид? — запита той хладно. — Допреди малко говореше за момичета, които кръшкат и слагат рога… а сега ми казваш, че си срещнала Сю.
— Именно.
— Значи… намекваш за нея?
— Точно така.
Рони презрително се изсмя.
— Явно по силата на факта, че е отскочила за един ден до Лондон, най-вероятно за да направи някои покупки. Не бих нарекъл това най-блестящата ти форма, мамо.
— По силата на факта, ако толкова искаш да знаеш, че я видях да обядва в „Баркли“ с младия Монти Бодкин, след което се срещнахме във влака…
— Монти Бодкин!
— … и те имаха наглостта да се престорят, че изобщо не се познават.
— Тя е обядвала с Монти?
— Да, обядваше с Монти, държеше ръката на Монти и го гледаше като влюбена гълъбица! О, за Бога, Рони, използвай малкото си разсъдък! Нима не виждаш, че това момиче е като всички останали? Младият Бодкин пристигна днес тук, за да става секретар на вуйчо ти. Допреди два дни е работил като не знам си какъв в издателска къща „Мамут“. Във влака ми каза, че си е подал оставката. Защо ще я подава? И защо ще идва тук? Очевидно защото твоята Сю е искала да бъдат заедно и му е пуснала мухата. И като е чула, че е получил новата служба, се е възползвала от отсъствието ти и е хукнала при него в Лондон да се наговарят за подробностите. Ако нямаше нещо гнило в цялата работа, защо щяха да се правят на непознати? Не, както сам каза преди малко, на мен определено не ми е до песни и танци на народите и отказвам да ръся розови листенца от шапката си!
Тя замлъкна. Вратата се беше отворила. В стаята влезе лейди Констанс Кийбъл.
На прага тя поспря и изгледа поред двамата присъстващи. В очите й се четеше размисъл. Тя бе ветеран от твърде много чудесни, стари, семейни свади, за да не долови напечената атмосфера още в мига, в който я зърне. Сестра й Джулия свиваше и отпускаше юмруци. Племенникът й Роналд се бе вторачил право пред себе си с кръвясали очи.
Тръпка пробяга по лейди Констанс като по боен кон при звука на тръбата. Разбира се, възможно бе това да е лична разпра, но нейният войнствен инстинкт я тласкаше да се впусне в нея.
Ала у лейди Констанс съществуваше и друг инстинкт, по-силен дори от този на воина, който я подтикваше да взема ролята на съдник спрямо нередностите в облеклото на своите най-близки. Дългите години на съжителство с брат й Кларънс, който, оставен дори за миг без надзор, бе склонен да се явява на вечеря по фланелени панталони и стара ловна куртка, бяха направили този рефлекс у първата дама на Бландингс почти машинален.
Затова сега, нетърпелива да влезе в бой, тя заговори по-скоро като критик, отколкото като пълководец.
— Боже мой, Роналд! Тази папийонка!
Рони Фиш впери в нея продължителен взор. Това вече, чувстваше той, бе капакът. Жлъч струеше по жилите му, целият му свят се клатеше из основи, зеленооки демони крещяха насмешки в ушите му, а в този миг от дупките изпълзяваха лели и започваха да му плещят за папийонки. Това бе все едно някой да побутне Отело по рамото тъкмо когато е сграбчил възглавницата да удуши Дездемона, и да го упрекне за кройката на дантелената му яка.
— Не знаеш ли, че тази вечер даваме прием? Веднага върви да си сложиш бяла папийонка.
Дори в разгара на неговата скръб несправедливостта на забележката жегна Рони дълбоко. Нима леля му го смяташе за несведущ относно елементарните правила на добрия тон? Естествено, че ако, преди да се залови с тоалета си, бе подразбрал за предстоящия гуляй, щеше да се придържи към уместното за официални случаи облекло на един английски джентълмен. Но като се има предвид, че бе известен само преди две минути…
— И смокинг.
Това беше краят. Ако думите на тази жена изобщо имаха някакъв смисъл, то той бе, че по нейно мнение Рони е в състояние да носи бяла папийонка със сако. Допреди секунда той бе възнамерявал да отговори. След тази реплика нещата отиваха отвъд границите на речта. Като отправи на лейди Констанс поглед, какъвто никой младеж не би следвало да отправя към своята леля, той безмълвно напусна стаята.
Лейди Констанс остана заслушана в заглъхващото ехо на една добре трясната врата.
— Роналд изглежда разстроен — отбеляза тя.
— Това явно се превръща в семейна черта — отвърна лейди Джулия.
— Какво се е случило?
— Тъкмо му обяснявах, че не е с всичкия си.
— Виж, с това съм напълно съгласна.
— А сега — рече лейди Джулия — бих искала да кажа същото и на теб.
Тя дишаше тежко. Порцелановата синева на очите й проблясваше с емайлиран оттенък. Трийсет и пет години бяха изминали, откакто за последен път бе издрала лицето на лейди Констанс, но сега изглеждаше тъй склонна към ново подобно изстъпление, че последната неволно отстъпи крачка назад.
— Джулия, опомни се!
— Ще ми обясниш ли, Констанс, откъде ти хрумна да поканиш в замъка това момиче?
— Не съм правила нищо подобно.
— Не си я канила, така ли?
— Дори през ум не ми е минавало.
— И тя се е пръкнала ей тъй, от само себе си?
Лейди Констанс нададе онова свое сумтене, което тъй силно се доближаваше до изпръхтяване.
— Не, но се промъкна тук под фалшив претекст, което е в общи линии равносилно. Нали помниш онази госпожица Шунмейкър, с която се бяхте запознали в Биариц? От писмата ти останах с впечатлението, че се надяваш в крайна сметка да излезе нещо между нея и Роналд.
— Наистина не разбирам какви ги плещиш. Трябва ли точно сега да обсъждаме Майра Шунмейкър?
— Опитвам се да ти обясня как стана така, че въпросната госпожица Браун се озова в замъка. Преди десетина дни бях в Лондон и срещнах Рони в колата му заедно с едно момиче, което той ми представи като Шунмейкър. Тогава нямаше начин да проверя думите му, пък дори и не помислих да се усъмня в тях. Приех,
