крайна сметка е свежа душа, направо върхът, и няма абсолютно никаква причина да се очаква, че тъкмо сега ще вземе да създава сериозни главоболия. Е, може би малко фасони като начало, но това щеше бързо да отшуми.
— Къде е тя, Бийч?
— В Градинската стая, господин Роналд.
— Предполагам, че е редно да отида при нея. И все пак… Не — колебаеше се Рони. — Ще е малко прибързано, не намираш ли? Тя ще е в обсега на четката си за коса и, току-виж, се изкушила да ме преметне през коляно… Не. Изпрати камериерката да й предаде, че я очаквам в салона.
— Незабавно, господин Роналд.
С потрепване на лявата вежда, предназначено да покаже, че при едни други обстоятелства той с радост би останал, за да окаже морална подкрепа, икономът напусна стаята. Ала не след дълго вратата отново се отвори и на прага в цялото си величие се възправи лейди Джулия Фиш.
Рони си намести папийонката, изпъна сако и пристъпи насреща й.
Чувствата на един младеж, заставащ пред своя женски родител, след като в интервала от последната им среща е обявил годежа си с вариететна танцьорка, неизбежно са смесени. Синовната любов по правило е смекчена от известна доза опасение. Като цяло обаче Рони бе настроен оптимистично. Двамата с майка му неведнъж се бяха смели заедно над какво ли не и той се надяваше, че с малко находчивост ще успее да постави предстоящата сцена на по-приветлива основа. Както бе споделил със Сю, лейди Джулия Фиш не беше лейди Констанс Кийбъл.
При все това, докато я целуваше по бузата, у него неволно трепна усещането, което бе изпитвал на боксовия ринг в колежа, ръкувайки се с неприятен на вид противник.
— Здравей, мамо.
— Здравей, Рони.
— Дойде си значи.
— Да.
— Как мина пътуването?
— Добре.
— Тихо ли беше времето през Ламанша?
— Съвсем.
— Хубаво — рече Рони. — Хубаво.
Като за начало не беше зле, мина му през ума.
— Такива ми ти работи — продължи разговорливо той. — Ето че и за Джордж дойде сляпата неделя.
— Джордж?
— Братовчедът Джордж. Току-що се връщам от сватбата му.
— А, да. Бях забравила. Тя беше днес, нали?
— Точно така. Прибрах се преди половин час.
— Добре ли мина всичко?
— Великолепно. Като по вода.
— Семейството е доволно, предполагам?
— Всички са във възторг.
— И не виждам защо не. След като синът им се жени за момиче от сой, при това с десет хиляди лири годишен доход.
— Ъхъм — каза Рони.
— Да — отвърна лейди Джулия. — Има защо да казваш „ъхъм“!
Настъпи пауза. Рони, току-що наместил папийонката си, отново дръпна единия й край и за сетен път се зае да я оправя. Лейди Джулия наблюдаваше тази проява на безпокойство със суров взор. След като вдигна очи и го срещна, младежът побърза да отмести поглед към портрета на втория граф Емсуърт, който висеше на стената до него.
— Просто невероятно какви бради са носели тия хора навремето — отбеляза безгрижно.
— Учудва ме, че можеш да гледаш предците си в лицето.
— Всъщност не ми е никак лесно. Доста противни мутри. Единственият по-симпатичен е Дик Трипуд Вироглавия, дето се оженил за онази актриса.
— А ти се каниш да последваш примера на Вироглавия Дик, така ли?
— Тъй те искам, мамо. Да видим добрата стара усмивка.
— Съвсем не се усмихвам. Това, което виждаш, е болезнен спазъм. Наистина, Рони, ти си за освидетелстване.
— Хайде, мамо…
— Рони — продължи лейди Джулия, — само ако посмееш да ме прегърнеш през раменете и да кажеш „Цц, оо-оо, хайде-хайде“, ще ти обърша един. И спри да се хилиш по тоя противен начин, защото ми призлява. Така само потвърждаваш мнението ми, че си луд за връзване и отдавна е трябвало да те въдворят в клиника.
— О, по дяволите!
— И без дяволи.
— Напротив, ще казвам: „По дяволите!“, докато ми излязат пришки на езика. Хайде, мамо, бъди разумна. Естествено, не очаквам от теб песни и танци на народите и да ръсиш розови листенца от шапката си, но можеш поне да се придържаш към едно приличие в спора. Последната ти забележка например беше твърде оскърбителна.
Лейди Джулия въздъхна.
— И защо, Господи, всички млади глупаци се втурват да се женят за актриси и танцувайки?
— Чела ли си някакви интересни книги напоследък, мамо? — запита помирително Рони.
Лейди Джулия не позволи да я отклонят от темата.
— Направо поразително. Това е някаква болест. Също като коклюша и заушката. Явно всички младежи трябва да преминат през нея. Сякаш беше вчера, когато бедният ми баща отпращаше вуйчо ти Галахад в Африка с лечебна цел.
— Мога да ти кажа нещо интересно в тази връзка, мамо. Момичето, в което е бил влюбен вуйчо Галахад…
— Бях дете по онова време, но си го спомням като бял ден. Мама ридае, татко удря по масите, цялата онази мила, патриархална атмосфера на класическата семейна драма. А сега пък ти! Е, слава Богу, че поне не е нещо хронично. Симптомите отшумяват, пациентът в крайна сметка се изправя на крака. Рони, бедното ми глупаво момче, хайде, кажи ми, че всичко е само една шега.
— Шега!
— Но, Рони, опомни се! Момиче от вариете!
— Много неща могат да се кажат за едно момиче от вариете.
— Не и в мое присъствие. Не бих го понесла. Та това е толкова
— Но ти пропускаш един факт, скъпа родителко. Някои от тия момичета не са като останалите.
— Просто твоето добро сърце те заслепява.
— И когато човек срещне някоя като Сю…
— Не, Рони. Много мило от твоя страна, че се мъчиш да ме утешиш, но за това и дума не може да става. Аз разглеждам целокупния персонал на нашите родни музикални театри като — ако ми простиш викторианския израз — начервени повлекани.
— Те трябва да се червят, такава им е работата.
— Но не виждам защо трябва да се влачат подир моя син. И да го прелъстяват.
— Не съм сигурен, че особено ми допада думата „прелъстяват“.
— Вероятно много от думите, които ще чуеш от мен тази вечер, няма да ти допаднат. Наистина, Рони,
