Тук я бе довел някакъв инстинкт към високите места като инстинкта на неспокойна котка, която се бои от смътните опасности долу на земята. Докато минаваше покрай масивната порта, където покрит с чакъл проход отделяше западното крило на замъка от централната сграда, тя бе съзряла закътан вход, продължаващ с тайнствени каменни стъпала, а щом ги изкачи, се озова на покрива на замъка, откъдето пред погледа й се разстла цял Шропшир.
Промяната на надморската височина обаче с нищо не покачи нейното настроение. Течеше четвъртият час на зноен, душен, потискащ следобед и целият свят сякаш бе изпаднал в мрачно вцепенение. Горещият фронт, който от две седмици пържеше немилостиво Англия, мудно събираше сили, за да прерасне в гръмотевична буря. Под оловното небе Шропшир бе придобил едновременно унил и злокобен вид. Цветята в градините клюмаха обезсърчено. Езерото представляваше сива локва разтопено олово, а реката долу в долината имаше нездравия оттенък на помътняло сребро. Отишло си бе и дружелюбното очарование на малките горички от сребърен бор, които изпъстряха парка тук и там. Сега те изглеждаха тъмни, потайни и заплашителни, сякаш в сърцевината им живееха вещици в схлупени къщурки на кокоши крака.
— Пфу! — рече Сю, отвратена от Шропшир.
До този миг, като се изключат пет-шест обладани от мирова скръб крави, наоколо не се бе мярнала жива гадинка, която да разнообрази безрадостния пейзаж. Човек оставаше с впечатлението, че разочарован от атмосферните условия на земята, животът просто бе изгаснал. Но докато изговаряше своето погнусено възклицание, тръсвайки глава с мимолетна гримаса, тя съзря на пътеката долу позната фигура Фигурата вдигна глава, зърна я, махна й с ръка и изчезна по посока на входа. Не след дълго каменните стъпала закънтяха кухо под нечии нозе и пред очите й изникна главата на Монти Бодкин, увенчана с широкопола мека шапка.
— Здрасти, Сю. Как тъй съвсем сама?
Монти, който, както и всичко останало, не изглеждаше в най-добра форма, изпухтя, свали шапката, повя си с нея и я хвърли до себе си.
— Господи, каква жега — възмути се той. — Отдавна ли си тук горе?
— От около час.
— Аз поговорих насаме с оня Пилбийм. Влязох в пушалнята да си напълня табакерата, заварих го там и се заприказвахме. Той ми разказа всичко за себе си. Интересен човек.
— Според мен е просто червей.
— Че е червей, червей е — съгласи се Монти, — но не мислиш ли, че и червеите могат да бъдат интересни, когато ръководят частни бюра за разследвания? Знаеше ли, че той е частен детектив?
— Да.
— Ех, да можех и аз да работя същото!
— Нямаше да ти допадне, Монти. Непрестанно да дебнеш, да шпионираш хората…
— Но през лупа, не забравяй — възрази Монти. — Разликата е голяма, когато го правиш през лупа. Не? Е, може и да си права. Във всеки случай, убеден съм, че за тая работа се иска специална дарба. Ето, аз например не бих разпознал уликата, та ако ще да ми избоде очите. Обаче какъв ден, а? Чувствам се като риба в тиган. И все пак тук горе като че ли по се живее.
— Така е.
Монти обходи околността с носталгичен взор.
— Трябва да има петнайсет години, откакто не съм се качвал на този покрив. А като хлапе не можеше да ме смъкнеш оттук. Ей зад оня зъбер навремето изпуших първата си пура. А малко по-наляво е мястото, където тутакси повърнах. Виждаш ли онзи комин там?
Сю виждаше комина.
— Веднъж се наслаждавах на гледката как старият Гали го обиколи двайсет и седем пъти, гонейки Рони с бамбуков бастун. Беше му сложил кабарчета на стола. Рони на стола на Гали, а не обратното. Къде е Рони, между другото?
— Лейди Джулия го помоли да я откара до Шрузбъри. Искала да направи някои покупки.
Тонът на Сю бе хладен и Монти я погледна озадачено.
— И какво от това?
— О, знам ли — отвърна Сю. — Просто, като се има предвид, че тя беше три месеца в Биариц, а после в Париж и Лондон, изглежда странно, че е изчакала да направи покупките си в Шрузбъри.
Монти кимна дълбокомислено.
— Разбирам. Подозираш, че е било само уловка? Коварен ход, с който да го държи на разстояние от теб? Не бих се учудил, ако се окажеш права.
Сю отправи поглед към широкия сив свят.
— Не е било нужно да си прави труда — промълви тихо тя. — Рони достатъчно успешно се държи на разстояние от мен и без чужда помощ.
— Как така?
— Не си ли забелязал?
— Виж, да си призная — рече извинително Монти, — напоследък вниманието ми е дотолкова ангажирано от противоречивото отношение на лорд Емсуърт и от мисли по моята мила Гъртруд през свободното ми време, че не ме бива много да забелязвам каквото и да било. Казваш, че се държи на разстояние?
— Още откакто пристигнахме от Лондон.
— Дрън-дрън.
— Не е „дрън-дрън“.
— Това са девически фантазии, дете.
— Нищо подобно. Той ме избягва през цялото време. Прави всичко възможно, за да не останем насаме. А ако все пак се случи, се държи съвсем различно.
— Какво значи това?
— Учтиво. Отблъскващо учтиво. Целият става дървен и официален, сякаш съм някоя непозната. Нали знаеш как се държи в компанията на човек, когото не харесва.
Монти беше угрижен.
— Това звучи сериозно. Признавам, че когато те видях да се развяваш по бойниците, първоначалният ми план беше да дотърча и да си излея мъката пред теб. Но ако нещата стоят така, май ще е по-добре ти да изливаш пред мен. Както казал не помня кой, отстъпвайки уреда за мъчения, „Твоята нужда е по-голяма от моята“.
— И ти ли имаш неприятности?
— Неприятности? — Монти вдигна предупреждаващо ръка. — Слушай, не ме изкушавай. Още една насърчителна дума, и ще обсебя безвъзвратно разговора.
— Давай. Аз мога да почакам.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
Монти въздъхна с благодарност.
— Е, не мога да отрека, че това ще ми дойде като голямо облекчение — започна той. — Сю, момичето ми, аз усещам как с всеки изминал час над мен надвисва зла прокоба. Бъдещето ми е мастилено черно. Поради причина, която съм безсилен да прозра, не случих на работодател.
— Какво те кара да мислиш така?
— Знамения, Сю. Знамения и поличби. Старият проклетник се зъби насреща ми. Цъка раздразнително с език. Вдигам поглед и намирам очите му, приковани в мен с израз на погнуса. Кой би повярвал, че човек, издържал Хюго Кармъди като секретар близо единайсет седмици, ще дава признаци на непоносимост към мен още от втория ден? Но ето че това е факт. Не знам защо деветият граф ме мрази и в червата.
— Сигурен ли си, че не си въобразяваш?
— Напълно.
— Но как е възможно? Доколкото го познавам, лорд Емсуърт винаги е бил душичка.
— Такъв го помня и аз от момчешките си дни. Всеки път, когато си тръгвах оттук, той ми даваше по някой шилинг — даваше щедро и с най-сърдечната усмивка на света. Но това е вече минало. Минало свършено. Сега ме гледа, сякаш съм хлебарка, и души подир мен.
