— Какво прави?
— Души. Следи придвижването ми, както казват в Скотланд Ярд. Нали помниш оня стих: „Виж мидийските пълчища, дебнещи навред край нас“14? Е, точно това прави тоя удивителен чешит. Воден от някакви свои неведоми мотиви, той ме наблюдава неотстъпно, сякаш ме подозира в най-долни помисли. Ще ти дам един пример. Вчера следобед, следвайки твоя съвет, прескочих до кочината да си погукам с оная негова свиня с надеждата да установя дружески отношения с животното. Когато доближих оградата, случайно хвърлих един поглед наоколо и ето ти го него, кокори ми се иззад едно дърво с изкривено от подозрение лице. Това не е ли дебнене според теб?
— Да, наистина.
— Живо дебнене си е. И къде, питам аз, ще свърши всичко това? Някой би казал: „О, какво чак толкова?“, излизайки с довода, че в своето собствено имение един граф има пълното право да се спотайва зад дърветата и да се блещи на секретарите си. Но аз разсъждавам по-дълбоко. Гледам на това като на симптом, и то опасен симптом. Аз твърдя, че един граф, който днес се крие зад дърветата, е граф, който утре може като нищо да ти бие шута. А, за Бога, Сю, аз не мога да си позволя да ми бият шута по два пъти на ден, както е тръгнало. Ако не се задържа на някоя служба цяла година, ще гледам Гъртруд през крив макарон и можеш ли да ми кажеш къде ще си намеря нова служба, ако загубя тази? Мен не ме вземат лесно на работа. Има неща, за които не ме бива, и аз най-добре го знам.
— Бедният стар Монти!
— „Бедният стар Монти“ твърде удачно обобщава положението — съгласи се изтерзаният младеж. — Ако старецът ме изрита, аз съм свършен. А най-противното в цялата история е, че нямам никаква представа с какво не съм му угодил. Специално си поставих за цел да бъда чевръст, раболепен и изобщо идеалният секретар. Държа се като същински ангел. Всичко това е една голяма загадка. Сю размисли.
— Ще ти кажа какво да направиш. Защо не хванеш Рони и не го помолиш тактично да поразпита лорд Емсуърт…
Монти поклати глава.
— Не, Рони не става. Това е извън сферата на реалната политика. Ето ти още една загадка, Сю. Старият Рони. Доскоро една от най-близките ми дружки, а сега хладен, резервиран, сдържан. Казва: „Наистина?“ и „О, така ли?“, когато го заговоря, и извръща глава с явното желание да сложи точка на разговора.
— Наистина?
— И „О, така ли?“.
— Не, искам да кажа, наистина ли изглежда, сякаш ти е сърдит?
— Казвам ти, дуе се не знам като какво. И не мога да… Майко мила, Сю — извика Монти, осенен от внезапна мисъл, — ами я си представи, че той случайно ЗНАЕ ВСИЧКО?
— Че сме били сгодени? Откъде ще знае?
— Да, откъде ще? Няма откъде да…
— Никой тук не може да му е казал, защото никой не знае. Освен Гали, разбира се, но той никога няма да се изтърве.
— Така е. Просто ми се стори странно как така изведнъж се е наежил и към двама ни. Добре, ако не ЗНАЕ ВСИЧКО, защо тогава ще те избягва като стара канализация, както твърдиш?
В този момент цялата дълго сдържана мъка на Сю изби навън. Тя нямаше намерение да се доверява на Монти, тъй като бе момиче, научено от живота да пази своите тревоги за себе си. Но Рони беше отишъл в Шрузбъри, а жегата й причиняваше главоболие, докато небето имаше цвета на умряла риба, и тя самата искаше да умре, затова остави всичката насъбрала се в сърцето й отрова да блъвне на воля.
— Ще ти кажа защо. Защото майка му му говори… не е млъкнала, откакто е дошла… Говори му и му натяква, и му повтаря какъв глупак е, че е тръгнал да се жени за момиче като мен, когато наоколо с лопати да ринеш госпожици от неговата собствена черга… Да, да, точно това прави. Знам го, сякаш съм присъствала. Знам дори конкретните думи, които изрича. „Но, момчето ми, някаква си вариететна танцувачка!“ Е, добре, такава съм. Не мога да избягам от това. Защо някой ще иска да се жени за мен?
Монти изцъка с език. Той не можеше да подкрепи едно подобно изказване.
— Мило момиче! Аз самият бих го направил още утре, ако вече не бях ангажиран другаде. Според мен Рони е извадил незаслужен късмет.
— Страшно мило от твоя страна, Монти, но се боя, че той не би се съгласил с теб.
— Глупости!
— Ще ми се и аз да смятах така.
— Пълни глупости. Рони е последният човек, който ще се отметне, след като веднъж е поискал ръката на някое момиче.
— Да, знам. Казана дума, хвърлен камък. Мъж на честта и прочие. Бедничкият ми стар Монти, нали не допускаш, че ще се омъжа за някой, който е спрял да ме обича, само защото е джентълмен и неговото кавалерство не му позволява да развали годежа? На този свят най-много презирам момичета, които се лепват за някой мъж, макар да знаят, че той само от приличие не ги праща по дяволите. Ако някога разбера със сигурност, че Рони иска да се отърве от мен — произнесе Сю, вперила сухите си очи в заплашителното небе, — на секундата ще зарежа всичко, без значение колко ще ме заболи.
Монти се потриваше неловко отстрани.
— Струва ми се, че вземаш нещата прекалено навътре — рече той, но без убеденост. — Най-вероятно е Рони да е имал киселини. Кой не би получил киселини в такова време?
Сю не отговори. Тя бе отишла до бойниците и се взираше надолу. Нещо в контурите на гърба й подсказа на Монти Бодкин, че тя или се кани да плаче, или вече е започнала, което го постави пред труден избор. Ликът на Гъртруд Бътъруик, плаващ между него и небето, парираше очевидния ход. Мъж с една Гъртруд Бътъруик в актива си не можеше току-тъй да обгръща чужди талии и да мълви „Хайде, хайде“ в чужди уши.
Затова той се прокашля и рече:
— Ами аз… — Сю не се обърна. Той се прокашля отново и накрая с едно: — Ами аз, ъъ… такова… — взе да отстъпва заднишком към стълбите. Трясъкът на затваряща се врата стигна до слуха на Сю тъкмо в мига, в който тя попиваше очи с малкото късче дантела, което наричаше носна кърпичка. Беше доволна, че Монти си тръгна. Има моменти, когато едно момиче трябва да остане само, за да се пребори без ничия помощ с демоните в собствената си душа.
След няколко минути от размислите й я изтръгна звукът на кола, приближаваща откъм отсрещната страна на замъка. Тя прекоси бързо покрива с разтуптяно сърце.
Но я очакваше разочарование. Това не беше Рони, завърнал се от Шрузбъри, а само един нисък пълен мъж, пристигнал с таксито от гарата. Нисък, пълен и набит мъж без абсолютно никакво значение.
Ето какво си помисли Сю в своето невежество. Самият пълен мъж, ако знаеше, че е бил тъй небрежно и лекомислено пренебрегнат, щеше да остане покъртен.
Защото този посетител на замъка Бландингс, макар и да пристигаше без помпозност, докаран от Робинсън, кочияш на няколкото скромни конски сили на таксито, обслужващо гарата в Маркет Бландингс, бе не някой друг, а самият Джордж Александър Пайк, първи виконт Тилбъри, основател и собственик на издателска къща „Мамут“, помещаваща се в Тилбъри Хаус на Тилбъри Стрийт в Лондон.
Съществуват мъже от порода булдог, които трудно се признават за победени. Дори стъпкани в прахта, те се изправят отново и разпъват криле. Към тази сърцата пасмина принадлежеше и Джордж Александър, виконт Тилбъри. Той бе натрупал изключително голямо състояние основно чрез простия метод да не разбира кога играта е загубена и фактът, че сега звънеше на вратата на замъка Бландингс, бе доказателство, че старият дух още тлее в гърдите му. Той бе дошъл да вразуми лично Достопочтения Галахад Трипуд по въпроса за ония „Спомени“ и нямаше намерение да търпи глупости.
Много мъже на негово място, информирани, че Достопочтеният Галахад е решил да спре книгата си от издаване, щяха да отпуснат ръце и да кажат, че нищо не може да се направи. Те биха се задоволили с малко тюхкане над паричните загуби и някоя и друга нелицеприятна мисъл по адрес на виновника. Лорд Тилбъри обаче бе направен от по-корав материал. Тюхкането и нелицеприятните мисли не го подминаха — ние го видяхме обладан от тях; но затова пък нито за миг не му хрумна, че може да отпусне ръце.
