— Вечеря!
Една безобидна дума, но в неговите уста тя някак си успя да добие измеренията на тлъста елизабетинска ругатня — каквато примерно Бен Джонсън, на излизане от кръчмата, би могъл да отправи по адрес на Бомон и Флечър19.
— Вечеря! — извика лорд Тилбъри. — Небеса!
Има мигове в живота, когато само бурната физическа активност може да изцели ранения дух. Точно както индиецът, ужилен от скорпион, се мъчи да облекчи своята агония с бягане, тъй и лорд Тилбъри, под прясното впечатление на срещата с мъжа, достоен според него да мине за скорпион, изпитваше желание да се облекчи с енергично ходене из пресечена местност. Когато достигна широките стъпала на входа и видя пред себе си таксито от гарата, той усети как стомахът му се бунтува само при мисълта да се напъха във вмирисания му на плесен търбух и да отпраши обратно към „Гербът на Емсуърт“.
Затова извади пари, тикна ги в ръката на изумения Робинсън, изпелтечи нещо нечленоразделно и като се завъртя на пета, закрачи тежко в западно направление. Робинсън го последва с оцъклен, безмълвен шропширски взор, докато гърбът му се скри зад храсталаците, след което бутна лоста си на първа и подкара вглъбено към дома.
Лорд Тилбъри продължаваше да крачи, обзет от своите мисли.
Отпървом хаотични, те полека започваха да добиват макар и мъгляви очертания. Съзнанието му се върна към оня план, заченат по време на самотното му чакане в малката библиотека. Един-единствен предмет стоеше като отпечатан върху ретината му — бюрото, в което Достопочтеният Галахад бе заключил своя ръкопис.
Ръцете го засърбяха за преки действия.
Като всеки реформиран пират, той не закъсня да си скалъпи оправдание за този греховен акт. Да задигне въпросния ръкопис, утешаваше съвестта си той, би означавало просто да вземе онова, което му принадлежи по право. Той имаше всички законни претенции над него. Договорът беше подписан пред свидетели, авансът — своевременно изплатен. Естествено, обичайната практика между автор и издател бе авторът да увие творбата си в кафява хартия, да й лепне марки и да я изпрати по пощата. Но след като той бе достатъчно ексцентричен, за да предпочете да я остави в бюрото си, та издателят да дойде и да си я прибере, това ни най-малко не влияеше върху валидността на сделката.
А колко лесно би било да се ограби това бюро, мина му през ума, ако човек гостуваше в замъка. От небрежния разсеян начин, по който Достопочтеният бе пъхнал ръкописа в чекмеджето, определено се създаваше впечатлението, че той дори няма да си направи труда да го заключи. Всеки, който имаше достъп до къщата…
Горчиво разкаяние обзе лорд Тилбъри, докато крачеше унило през притихналите от задух земи на замъка. Сега той виждаше каква грешка е допуснал, демонстрирайки тъй гордо своята обида пред Достопочтения Галахад. Ако само беше изиграл картите си правилно, като посрещне всичко с усмивка, приеме поканата за вечеря и продължи да играе картите си правилно, то почти със сигурност до мръкване щяха да го помолят да си вземе нещата от „Гербът на Емсуърт“ и да се пренесе в замъка. И тогава…
Не случайно поетът е казал: „От всички тъжни думи на перото и езика най тъжните са тези: а можеше да бъде друго.“20 Със стенеща душа лорд Тилбъри крачеше напред. И както крачеше, до ноздрите му изведнъж достигна аромат, който единствен на света можеше да отвлече съзнанието му от легналото върху него бреме.
Той бе надушил свиня.
На по-бегло запознатия с тези двама мъже вероятно би се сторило странно, че Джордж, виконт Тилбъри и Кларънс, граф на Емсуърт, биха могли да притежават какъвто и да било общ вкус. На пръв поглед изглеждаше, че тези два характера нямат повече допирни точки, отколкото северният и южният полюс. И все пак такъв бе удивителният факт. Колкото и широко да се различаваха във всяко друго отношение, те бяха единни в своите свински наклонности или по-скоро слабости. В малката си селска къща в Бъкингамшър, където имаше навика да се оттегля за нервно възстановяване през уикендите, лорд Тилбъри държеше прасета. И не само ги държеше, но ги обичаше и се гордееше с тях. И всичко, свързано с прасета, като например грухтене, мляскане, или както в този случай аромат, докосваше съкровена струна у него.
Затова сега той сепнато се изтръгна от своя унес, за да открие, че безцелните му скитания са го довели на един хвърлей картофена обелка от завидно обзаведена кочинка.
И насред тази кочинка се мъдреше свиня с форми, от които дъхът му секна.
Следобедът, както вече споменахме, бе облачен и душен. Нездрава мараня, подобна на ранен сумрак, обгръщаше света. Но нещо повече от една лоша видимост бе нужно, за да скрие Императрицата от нечий поглед. Вероятно под лъчите на слънцето пищните й извивки биха изпъкнали по-ярко, но дори в този сивкав здрач тя бе достатъчно внушителна, за да притегли лорд Тилбъри към себе си като с ласо. Той избърза напред и спря край оградата с провиснало чене.
Първата му реакция на гледката бе чувството на болезнен копнеж, на разяждаща, непоносима завист. Такъв бе неизменният ефект, който първата среща с Императрицата оказваше върху гостуващите познавачи. Те идваха, виждаха, зяпваха и си отиваха унили и потиснати, за да бродят през живота си от този миг нататък унесени и бленуващи незнайно по какво, подобно на мъже, целунати от богиня в съня си. До днес лорд Тилбъри бе гледал на своя Биг Бой като на достоен за името си шопар. Сега той с болка съзнаваше, че нанася обида на великолепната дама пред себе си дори само като се сеща за Биг Бой в нейно присъствие.
Императрицата след един кратък, но благовъзпитан поглед към новодошлия се върна към заниманието, което я бе погълнало преди появата на лорд Тилбъри. Тя притисна зурла към най-долната дъска на покоите си и взе да сумти печално. И когато погледна надолу, лорд Тилбъри видя, че една част от следобедната й закуска под формата на едър апетитен картоф се е изтърколила от основното блюдо на недостижимо разстояние. Това бе причината за злочестата тъга на сребърната медалистка. Като всички състезателни прасета, отнасящи се сериозно към своята кариера, Императрицата на Бландингс мразеше да пропуска нещо, което би могло да се изяде и превърне в напращяла плът.
Свинелюбивото сърце на лорд Тилбъри се трогна. Завистта го напусна, пометена от едни по-благородни чувства. Всичко най-добро и хуманно у него изплува на повърхността. Той изцъка състрадателно с език. При неговото телосложение всяко навеждане бе болезнено преживяване, но той не се поколеба. С цената на краткотрайно усещане, че ще се пръсне, картофът се озова в ръката му. И той тъкмо се канеше да го пусне във вирнатата муцуна на Императрицата, когато бе връхлетян от стряскаща задръжка.
Горещ дъх лъхна бузата му. Един дрезгав глас рече в ухото му: „Ррр!!!“ Жилеста ръка се сключи като менгеме около китката му. Друга го сграбчи свирепо за яката и го извъртя, при което той се видя изправен срещу осъдителния взор на висок, хърбав мъж в работен комбинезон.
Беше оня час от деня, който повечето рожби на Природата прекарват в следобеден сън. Но Пърбрайт не спеше. Неговият работодател го бе инструктирал да се спотайва, ето защо той се спотайваше още от обяд. Рано или късно, му бе казал лорд Емсуърт, цитирайки пророка Галахад Трипуд, тайнствен непознат ще се прокрадне към кочината на Императрицата. И ето, този непознат се бе явил барабар с отровен картоф в ръка и Пърбрайт го беше пипнал. Един Пърбрайт, подобно на Канадската конна полиция, винаги пипва онзи, когото е погнал.
— Хрр! — каза Пърбрайт, което на шропширски диалект ще рече: „Хайде ела сега да те запра някъде, докато отида да доложа на негова светлост какво е станало.“
Междувременно Монти Бодкин, след се раздели със Сю на покрива на замъка, бавно и умислено крачеше през територията на имението по посока на покоите на Императрицата. Целта му бе да направи сетен опит за побратимяване с благородното животно, като по този начин повдигне плачевно ниските си акции.
Той не бързаше. Следобедът бе прекалено спарен за това. Шропшир несъмнено се изживяваше като турска баня. Небето тегнеше като горещ компрес. Пеперудите бяха спрели да пърхат и само най-младите и енергични зайци си правеха труда да избягат, щом го зърнеха да тътри морни нозе по пътеката.
Но дори въздухът да искреше от кристална прохлада, младежът вероятно нямаше да закрачи по- жизнено, тъй като духът му бе прегърбен от тежка грижа. Нещата вървяха на зле.
Да, мислеше Монти, нещата определено вървяха на зле. Шеридън
