Като зает човек, той нямаше как да се измъкне от офиса си незабавно. Лавината от задължения бе отложила началото на експедицията чак до днес. Но в единайсет и петнайсет тази сутрин той се качи на влака за Маркет Бландингс и след като се настани в странноприемницата „Гербът на Емсуърт“ в това сънно малко градче, заръча на шофьора на таксито Робинсън да го откара в замъка.
Вътрешно той пращеше от сурова самоувереност. Мисълта, че може да се провали в мисията си, не му минаваше през ума дори като най-мижава вероятност. Той помнеше твърде смътно Достопочтения Галахад, тъй като не го беше виждал от двайсет и пет години, а дори и в онези дни двамата не се бяха намирали на особено дружеска нога, но все пак у него бе останала една обща смътна представа за дружелюбен, сговорчив човек. Съвсем не онзи тип, който би устоял на мощната фронтална словесна атака, на която възнамеряваше да го подложи в мига, в който тази врата се отвореше. Лорд Тилбъри питаеше дълбока вяра в магията на речта.
Бийч отвори вратата.
— Тук ли е господин Трипуд? Господин Галахад Трипуд?
— Да, сър. За кого да предам?
— Лорд Тилбъри.
— Много добре, милорд. Оттук, ако обичате. Предполагам, че господин Галахад ще бъде в малката библиотека.
Малката библиотека обаче се оказа празна. Тя съдържаше признаци на литературен живот под формата на отрупано с листа бюро и на голям брой мастилени петна по килима и къде ли не другаде, но нито следа от писател.
— Не е изключено господин Галахад да е на моравата. Понякога обича да ходи там — рече икономът снизходително като човек, примирил се с дребните слабости на един гений. — Ако ваша светлост благоволи да седне…
Той се оттегли и пое с отмерена крачка надолу по стълбите, но негова светлост не благоволи да седне. Той се бе вторачил като препариран в нещо, което лежеше върху бюрото, и сега започна да се приближава към него — крадешком, без да изпуска от око вратата.
Да, не се бе излъгал в своята догадка. Пред него наистина се намираше ръкописът на „Спомените“. Явно авторът само допреди минута бе доизглаждал текста, тъй като мастилото още не беше изсъхнало върху абзаца, където, търсейки подобно на Флобер точния израз, той бе зачеркнал с перото си думата „подпийнал“, за да я замени с исторически по-точното „натаралянкан до козирката“.
Очите на лорд Тилбъри, бездруго оцъклени, се ожабиха допълнително. Дишането му се ускори.
Всеки мъж, успял със собствени сили да натрупа солидно богатство в един свят, където нищо не се дава на тепсия, носи у себе си частица от решимостта и практичната закваска на карибския пират, който мисли и действа на мига. На млади години лорд Тилбъри притежаваше тези качества в изобилие. И макар процъфтяването и намаляващата необходимост да забива лакти в ребрата на конкурентите в значителна степен да ги бяха атрофирали, те в никакъв случай не ги бяха заличили напълно. И сега, застанал на една ръка разстояние от ръкописа, на чист бряг и с чакащо пред вратата такси, той сериозно обмисляше варианта да го грабне и да надуе платната към открито море.
И вероятно за негов късмет, тъй като подобни резки действия можеха да се окажат вредни за мъж с апоплектично телосложение, преди да успее да събере нужния за целта кураж, до ушите му долетя звукът на приближаващи се стъпки. Той отскочи назад като котарак от гърнето със сметана и при влизането на Достопочтения Галахад вече стоеше край прозореца, тананикайки си разсеяна мелодийка.
Достопочтеният поспря на прага и бучна в окото си своя монокъл с черна рамка. Иззад стъклото това око се взираше остро и изпитателно. Челото му се сбръчка от мисловен напън, докато оглеждаше посетителя.
— Не, не ми казвайте — замоли той. — Оставете ме да отгатна. Вие сте по-пълен и доста остарял, но съм сигурен, че навремето съм ви познавал добре. Странно, но ми се струва, че по някакъв начин ви свързвам с телешка плешка… Смит Дребосъка?… Шишкавия Уитинг?… Не, сетих се, по дяволите! Фарфалака Пайк! — Той се ухили с нескрито задоволство. — Не беше лошо, а? Като се има предвид, че като нищо има двайсет и пет години, откакто не съм ви виждал. Да, вие сте Пайк и никой друг. Или просто Фарфалака, както ви казвахме в доброто старо време. Е, как си, Фарфалак?
Лицето на лорд Тилбъри бе добило неприветлив морав цвят. Забележките за наднорменото тегло и напредналата възраст не му бяха допаднали, а за един мъж на години и с положение рядко е приятно да го назовават с име, което дори на младини е намирал за оскърбително. И той не се поколеба да изрази становището си.
— Добре, добре, нека бъде Пайк тогава — рече примирително Достопочтеният Галахад. — Е, как си, Пайк? За Бога, това наистина ме връща години назад. Последния път, когато те видях, трябва да е било онази вечер в „Романо“, когато Плъг Башъм взе да те замерва с хляб, а после нещо се разгорещи и от едно на друго, докато се усетим, ти вече лежеше на пода, нокаутиран от яка телешка плешка, и всички гробари от квартала насъбраха да наддават за тялото ти. Още ти виждам мутрата — изкиска се Достопочтеният. — Направо да си умреш от смях.
Но след миг стана по-сериозен. Усмивката му се стопи и той поклати тъжно глава.
— Бедният стар Плъг! — въздъхна. — Никога не знаеше къде да спре това момче. Това му беше едничкият недостатък.
Лорд Тилбъри не беше пропътувал сто и четиринайсет мили, за да си бъбри за покойния майор Уилфред Башъм, към когото дори преди споменатия епизод не бе изпитвал братска привързаност. Той се опита да намекне за това, но когато го налегнеха спомени, Достопочтеният не се даваше лесно.
— На другия ден седнах с него в нашия клуб — и двамата членувахме в „Пеликан“. Опитах се да го вразумя. Не е прилично, му казвам, да се мятат телешки плешки по ресторантите. Не е британско. Хляб да, казвам. Телешки плешки не. Изтъкнах му, че в дъното на цялата неприятност е неговият пагубен навик да си поръчва по литър бира, докато всички други започват с половинка. Той се съгласи с мен. „Знам, знам — каза. — Излагам се като френски пейзан. Всъщност, Гали, между нас да си остане, но ми се струва, че аз съм точно от ония момчета, от които старият ми баща все ме предупреждаваше да се пазя. Но всички от нашия род открай време поръчват по литър. Това е стара традиция на фамилията Башъм.“ Тогава му казах, че явно единственият начин е да зареже пиенето напълно, но той отвърна, че не можел. По една-две капки с храната му били жизнено необходими. Е, наложи се да оставя нещата така. Докато един ден не го срещнах отново на сватбен прием в някакъв хотел.
— Аз… — каза лорд Тилбъри.
— Сватбен прием — подчерта Достопочтеният Галахад. — И по някакво любопитно съвпадение се оказа, че в същия хотел имало още една сватба, че и на всичкото отгоре тяхната булка се падала нещо роднина на нашата. Естествено, докато се обърнеш, двете сватби прераснаха в една, всички се радват и се забавляват, и изведнъж аз усещам как нещо ме сграбчва за ръкава, обръщам се и какво да видя — стария Плъг, пребледнял като платно. „Какво има, Плъг?“ — питам разтревожен. При което бедното момче надава дрезгав стон. „Гали, старче — вика, — отведи ме оттук, приятелю. Дойде и моят час. Проклетото пиене ме довърши. Сръбнах няма и половин чашка шампанско и все пак, уверявам те, че виждам две булки, цели- целенички.“
— Аз… — поде отново лорд Тилбъри.
— Лесно можеш да си представиш какъв шок е изживял, горкият. Естествено, нищо не ми струваше да го успокоя, но аз съзрях тук пръста на Провидението. Това бе тъкмо онова сътресение, което му трябваше. Дръпнах го аз в един ъгъл и взех да му чета конско. И този път вече изтръгнах от него тържествена клетва, че от този ден нататък няма да близне алкохол. „Можеш ли да го направиш, Плъг? — питам го. — Имаш ли тази воля, това мъжество?“ — „Да, Гали — отвръща тържествено той, — имам ги. По дяволите — вика, — трябва да ги имам! Не мога да довърша дните си, като виждам от всяко нещо по две. Представяш ли си! Двама букмейкъри, на които дължиш пари… Двама приносители на призовки… Двама Фарфалаци…“ Да, старче, в този най-тежък миг той си спомни за теб… И после си тръгна с една такава стегната, издаваща непоколебимост челюст — да ти е драго да го гледаш.
— Аз… — упорито продължи опитите си лорд Тилбъри.
— И след около две седмици го гледам, върви насреща ми по Странд15 и само дето не пуска мехури от щастие. „Всичко е наред, Гали — ми казва, — всичко е
