Има нещо гнило в Бландингс

наред, стари приятелю. Успях. Спечелих битката.“ — „Това е страхотно, Плъг — му викам. — Браво, момче! Така те искам! Голям зор ли видя?“ Тук очите му светват и той отвръща: „Отначало да. Всъщност беше такъв зор, че вече не вярвах, че ще издържа. И тогава открих едно въздържателско питие, което не само се търпи, но дори е определено апетитно. Казват му абсент16 и като го имам него, хич не ме е грижа, та ако ще никога повече да не вкуся вино, бренди и прочие спиртни напитки.“

— Вашият приятел Башъм — каза лорд Тилбъри, — не ме интересува ни най-малко.

Достопочтеният Галахад се изпълни с разкаяние.

— Съжалявам — рече той. — Май пак се разбъбрих. Боя се, че това е мой стар недостатък. Ти вероятно си дошъл по някаква важна работа, а аз тук разтягам локуми, прахосвайки ценното ти време. Имаш пълното право да ме скастриш. Е, сядай и ми кажи кой вятър те довя насам след всичките тези години, Фарфалак.

— Не ме наричай Фарфалак!

— Разбира се. Съжалявам. Забравих. И тъй, целият съм в слух, Пайк.

— И не ме наричай Пайк. Името ми е Тилбъри.

Достопочтеният Галахад се сепна. Монокълът падна от окото му и той замислено го намести обратно. На лицето му се появи загрижен и осъдителен израз. Той поклати сериозно глава.

— Движиш се под фалшиво име? Лошо. Това не ми харесва.

— Небеса!

— Да знаеш, че никой не е прокопсал от това. Честно ти казвам. Можеш да бъдеш сигурен, че рано или късно ще те разкрият, и тогава съдията ще ти го изкара през носа. Помня, че казах същото на Стифи Воукс през деветдесет и девета, когато той се криеше из Лондон, представяйки се за Орландо Малтраверс с напразната надежда, че ще заблуди букмейкърите си. При това той, за разлика от теб, поне беше проявил елементарната предпазливост да си сложи изкуствена брада. Фарфалак, старче — продължи сърдечно Достопочтеният Галахад, — помисли: струва ли си наистина? Какво печелиш по този начин освен едно отлагане на неизбежното? Защо по-добре не се върнеш и не погледнеш съдбата в очите като мъж? Или ако работата е прекалено дебела, поне се отбий в някой добър магазин за театрални костюми и си купи едни руси мустаци. За какво всъщност са те погнали?

Лорд Тилбъри започваше да се пита дали дори една книга със спомени, които биха разтърсили цяла Англия, си струва цената, която плащаше.

— Наричам се Тилбъри — произнесе през стиснати зъби той, — защото неотдавна бях включен в Почетния списък17 и Тилбъри беше титлата, която си избрах.

Ярка светлина се проля върху неведението на Достопочтения Галахад.

— О, значи ти си лорд Тилбъри?

— Точно така.

— И за какво, за Бога, те направиха лорд бе, Фарфалак? — запита Достопочтеният с искрена почуда.

Лорд Тилбъри си каза, че трябва да бъде силен.

— Случайно заемам едно от не съвсем маловажните места във вестникарския свят. Собственик съм на концерн, чието име може би ти е познато — издателска компания „Мамут“.

— „Мамут“?

— „Мамут“.

— Чакай, не ми казвай — рече Достопочтеният Галахад. — Нека да отгатна. Ами че „Мамут“ не бяха ли тъкмо хората, на които продадох книгата си?

— Същите.

— Виж, Фарфалак… тоест Пайк… пардон, Тилбъри — започна печално Достопочтеният, — страшно съжалявам за това. Честна дума, съжалявам. Май те оставих на сухо. Сега вече разбирам защо си дошъл. Искаш да променя решението си. Е, боя се, че си бил целия този път за нищо, Фарфалак, стари приятелю. Аз няма да позволя книгата да излезе.

— Но…

— Не. Безсмислено е да спорим. Не мога да го направя.

— Но, по дяволите!

— Да, знам, знам. Но не мога. Имам си причини.

— Причини?

— Дълбоко лични и сантиментални причини.

— Но това е скандално. Нечувано. Ти подписа договор. Беше съгласен с условията, които ти предложихме…

— Условията нямат нищо общо.

— Не можеш и да претендираш, че не си в състояние да предадеш книгата. Тя е завършена и ето я там, на бюрото ти.

Достопочтеният Галахад взе ръкописа в ръце с нежността на майка, дундуркаща първата си рожба. Погледна го, въздъхна, пак го погледна и повторно въздъхна. Сърцето му се обливаше в кръв.

Колкото повече го препрочиташе, толкова по-голяма му се струваше трагедията, че такъв несравним шедьовър няма да види бял свят. Да, истински шедьовър, откъдето и да го погледне човек. С безкрайно търпение и любов той се бе нагърбил със задачата да издигне безсмъртен паметник на една епоха от лондонската история, която не по-малко от всяка друга заслужаваше своя Омир или Гибън18, и беше успял, за Бога! Една първокласна, изпипана работа.

Само дето никой никога нямаше да я прочете.

— Книга като тази никога не е завършена — поясни той. — Мога да продължа да я пиша, докато съм жив.

И въздъхна отново. После лицето му просветля. В крайна сметка на тази цена той купуваше щастието на щерката на Доли. Щом щерката на Доли щеше да е щастлива, нямаше какво повече да се съжалява и да се въздиша.

И все пак, мина му през ума, брат му Кларънс можеше да е малко по-корав и да демонстрира без чужда помощ пред женската част от семейството, че петел пее в тази къща.

Той прибра ръкописа в едно чекмедже.

— Но това не променя нещата — рече. — Завършена или не, тази книга няма да стигне до печатницата.

— Но…

— Не, Фарфалак, това е последната ми дума. Съжалявам. Не мисли, че не ти влизам в положението. Знам колко зле се отнесох с теб и признавам, че имаш пълното право да се ежиш и да се пенявиш…

— Аз не се ежа, нито се пенявя. Напротив, лаская се, че успявам, въпреки всички провокации от твоя страна, да запазя учтивия тон на разговора. Искам просто да ти кажа…

— Няма смисъл да казваш каквото и да било, Фарфалак.

— Не ме наричай…

— Не бих могъл да ти разясня цялата ситуация. Това ще отнеме твърде много време. Но за твоя утеха те уверявам, че каквото и да кажеш, то не ще промени нещата нито на йота. Книгата няма да излезе.

Настъпи напрегната тишина. Взорът на лорд Тилбъри, който бе прикован, като погледа на пекинез в захарница, в чекмеджето, скрило в себе си ръкописа, се отмести към мъжа, преграждащ пътя му към него. Той го загледа с копнеж по онази телешка плешка, оказала се някога тъй съкрушително оръжие в ръцете на Плъг Башъм.

После треската отмина. Огънят на битката в очите му угасна. Той се изправи сковано.

— В такъв случай желая ти приятен ден.

— Да не си тръгваш?

— Да, тръгвам си.

Достопочтеният Галахад едва не закърши ръце.

— Хайде стига, не го приемай по този начин. Защо трябва да се надуваш, Фарфалак? Ето, седни, ще си побъбрим, после ще останеш с нас за вечеря…

Лорд Тилбъри преглътна.