души в Англия да се намери и един, който да има за Галахад по-високо мнение от мен. Кажи ми — продължи тя с обтегната учтивост, — стига да не те затруднява, как точно се вписва той в цялостната схема? И защо Галахад? Защо не Бийч? Или Вул? Или момчето, което лъска ножовете и обувките? Какво общо, за Бога, има Галахад с тая работа?
Лейди Констанс не бе търпелива жена по природа, но тя можеше да влезе в положението на една страдаща майка.
— Разбирам как се чувстваш, Джулия, и те уверявам, че едва ли би могла да си по-разстроена от мен. Но за жалост Галахад е в положение, от което може да ни диктува волята си.
— Не си представям положение, от което Галахад да може да ми диктува каквото и да било, но след малко ти без съмнение ще се поясниш. Онова, което бих желала да разбера първо, е: защо му е щукнало да го прави? Какво значи това момиче за него, та е решил да става неин ангел-хранител?
— За да ти отговоря на въпроса, ще трябва да те помоля да хвърлиш един поглед към миналото.
— По-добре не ме карай да хвърлям каквото и да било, че започна ли, не се знае къде ще спра.
— Помниш ли, когато преди години Галахад беше хлътнал по някаква певица от мюзикхол на име Хендърсън?
— Естествено. И какво?
— Това момиче е нейна дъщеря.
— Разбирам. А също и на Галахад?
— По всяка вероятност не. Но това обяснява интереса му към нея.
— Звучи логично. Не бих допуснала, че Галахад е чак толкова сантиментален, но щом сърцето му е съхранило през годините старата любов, изглежда, ще трябва да го приемем. Е, добре. Много трогателно, няма дума. Но това все пак не разбулва загадката защо всички тук се държат така, сякаш думата на Галахад е закон. Ти каза, че той се намира в положение да ни диктува волята си. Защо?
— Тъкмо бях стигнала до това. Виждаш ли, всичко опира до това дали Кларънс ще освободи от опека парите на Роналд. Ако го направи, Роналд спокойно може да се опълчи срещу всички ни, докато без тях е безпомощен. И ти, и аз знаем, че при нормални обстоятелства лесно бихме могли да убедим Кларънс да направи единственото разумно нещо, като откаже да му ги даде…
— Е?
— Е, Галахад не е толкова глупав, та да не се сети как стоят нещата. Ето защо предложи сделка. Нали се сещаш за ония противни „Спомени“, които се беше захванал да пише? Той каза, че ще ги оттегли от печат, ако Роналд си получи парите.
— Какво!
— Ще ги оттегли. Няма да ги публикува.
— Това ли имаше предвид, когато каза, че бил в положение да диктува волята си?
— Да. Разбира се, тук става дума за чиста проба изнудване, но нищо не може да се направи.
Лейди Джулия се вторачи невярващо в сестра си, сетне метна ръце към безупречно коафираната си коса, но в последния миг, изглежда, осъзна пораженията, които едно до-косване щеше да й нанесе, та ги свали отново.
— Аз ли съм луда, или целият свят е превъртял? — извика тя. — Наистина ли очакваш от мен да стоя и да гледам безучастно как единственият ми син си съсипва живота само и само за да умилостивя Галахад да не издава скапаните си „Спомени“?
— Но, Джулия, ти нямаш представа какво представляват те. Спомни си само какъв живот водеше Галахад. Той познава всеки понастоящем уважаван и почитан мъж в Англия и го е съпътствал във всички най-недостойни епизоди от младостта му. Вземи за пример само един случай — сър Грегъри Парслоу. Аз, естествено, не съм чела книгата, но той ми каза, че в нея имало някаква история за него като младеж в Лондон… нещо, свързано със стриди… и аз не знам какво точно, но той твърди, че щяла да го направи за посмешище на цялото графство. А ръкописът бъка от подобни истории все за хора, на които днес се гледа като стълбове на обществото. Ако бъде отпечатан, това ще срине репутациите на половината от каймака на Англия.
Лейди Джулия се изсмя.
— Боя се, че не споделям твоето трепетно благоговение към чувствата на британската аристокрация, Кони. Съгласна съм, че Галахад е на „ти“ с всяка гънка от кирливите ризи на две трети от дворянството, но не изпитвам твоя панически ужас от това, че обществеността може да ги види черно на бяло. Изобщо не възразявам Галахад да прави за смях когото си ще. Във всеки случай какъвто и да е ефектът от литературните му усилия върху спокойствието на управляващите класи, аз нямам никакво намерение да заплащам за него, като оставя Рони да се жени за разни съмнителни госпожички.
— Да не искаш да кажеш, че ще се опиташ да спреш женитбата?
— Определено.
— Но, Джулия! Ами книгата на Галахад? Приятелите ни до един ще ни обърнат гръб. Ще кажат, че сме били длъжни да го спрем. Ти не знаеш…
— Знам само, че няма да оставя сина си да направи стъпка, за която после ще съжалява цял живот, та ако ще Галахад да си печата „Спомени“ до пълно посиняване. А сега, Кони, ако ме извиниш, смятам да се разтъпча по терасата със слабата надежда, че това ще ме охлади. Чувствам се толкова нажежена, че няма да се учудя, ако всеки момент лумна като суха прахан.
С тези слова лейди Джулия се оттегли през остъклените врати на терасата, а лейди Констанс, след като прекара няколко секунди в мъчителен размисъл, отиде до камината и натисна звънеца.
Появи се Бийч.
— Бийч — каза лейди Констанс, — моля те, обади се веднага на сър Грегъри Парслоу в Мачингъм. Предай му, че трябва да го видя незабавно. Кажи, че случаят е от изключителна важност. Нека побърза, за да стигне тук, преди да са започнали да се събират гостите. А когато дойде, го въведи в библиотеката.
— Много добре, милейди.
Макар на вид да спазваше подобаваща невъзмутимост, дълбоко в себе си икономът бе крайно развълнуван. Той не блестеше с чевръст ум, но все пак можеше да събере две и две и сега му се струваше, че по някакъв тайнствен, непостижим за него начин целият този смут трябва да е свързан с любовта между неговия стар приятел господин Роналд и неговата нова, но високо ценена приятелка Сю Браун.
Той бе оставил господин Роналд насаме с майка му. После при тях бе влязла и лейди Констанс. Само след минута господин Роналд бе излязъл, за да се втурне нагоре по стълбите, демонстрирайки всички признаци на една изтерзана душа. И ето че сега след разговора с лейди Джулия лейди Констанс се хвърляше да натиска звънци и да праща спешни съобщения по телефона.
Това трябваше да означава нещо. Ако Бийч беше Монти Бодкин, той би казал, че положението е крайно запелтечено. С лекото поклащане на покрито от водорасли море, той се упъти да изпълнява нарежданията.
Телефонното съобщение на иконома завари сър Грегъри Парслоу да пуши кротка цигара в своята спалня. Той вече бе приключил с тоалета си, но като мъж опитен, имащ зад гърба си безброй гостувания и вечери и запознат с мъката на предтрапезното бдение в нечий салон, възнамеряваше да се отправи към замъка Бландингс едва след двайсетина минути. Както всеки застаряващ, навикнал да си угажда ерген, той имаше склонността да вдига отбранително ръка пред лицето си пред суровите страни на живота.
Но при информацията, че лейди Констанс желае спешно да разговаря с него, той се изстреля като гюлле надолу по стълбите и се бухна в колата със скорост, която за човек с неговото телосложение можеше да се нарече почти нездравословна. Причината за това внезапно повикване, му казваше един вътрешен глас, можеха да бъдат само ония пъклени „Спомени“. И изпълнен с тревожни и плахи предчувствия, той нареди на шофьора си да кара като на пожар.
От две седмици насам сър Грегъри Парслоу-Парслоу, седми баронет на Мачингъм Хол, беше преминал по цялата гама на човешките емоции. Той бе лазил из черните бездни на ужаса, научавайки, че Достопочтеният Галахад Трипуд, пръв сподвижник от младежките му години, смята да публикува историята на неговия живот. Беше се извисил до омайните висини на облекчението, разбирайки, че онзи се е отказал да го прави. Но и в това облекчение скоро се бе прокраднала отрезвяващата нотка на въпроса къде, по дяволите, е гаранцията, че на проклетника няма пак да му дойде старият акъл? А телефонното обаждане
