— Трябва да си се почувствал като в небрано лозе.
— Небрано от години. А още по-лошо стана, когато намери за уместно да добави, че ако не си намеря някаква работа и не я задържа в продължение на година, за да му докажа, че не съм пройдоха, мога да забравя за сватбените камбани.
— Бедното ми агънце. Какъв ужас!
— Не ми говори! Аз зяпнах. Олюлях се. Не можех да повярвам, че дядката говори сериозно. А когато разбрах, че не се шегува, отърчах при Гъртруд и й рекох начаса да си грабва шапката и да идва с мен да сключим граждански брак. Със същия успех можех да се опитвам да съборя с глава Уестминстърското абатство. Оказа се, Сю, че тя е едно от ония старомодни момичета, които дори и насън не биха си помислили да разочароват татенцето. Порядъчната средна класа, крепкият гръбнак на Англия и прочие. Та след като номерът с приставането не мина, не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря с налудничавата идея на тоя човек. С помощта на чичо Грегъри успях да си уредя топло местенце на завет в издателска къща „Мамут“ в качеството на помощник-редактор на вестник „Весели звънчета“. Щях да съм там и сега, ако бях успял да запазя мястото. Но моят шеф, подлецът, взе, че излезе в отпуска, като стовари цялата работа на плещите ми. И преди два дни, в добронамерен напън да пооживя малко проклетото вестниче, взех, че направих изцепка в рубриката „чичо Уогли“. Като резултат ми биха шута и сега трябва да започвам всичко отначало в Бландингс.
— Ясно. Аз пък си блъсках главата за какъв дявол ти е щукнало да секретарстваш на лорд Емсуърт. Уплаших се да не би да си пропилял всичките пари.
— О, не. Парите ми са непокътнати. Но каква полза от тях? — зададе Монти философски въпрос, като разпери ръка в драматичен жест, удари един келнер в гърдите и рече: „Пардон!“ — Какво са парите всъщност? Мираж, ето какво. Плод от Мъртво море12. Защото те не ме приближават нито на крачка до моята Гъртруд.
— Тя заслужава ли мъките ти?
— Тя е ангел, Сю. По този въпрос две мнения няма. Същински, безспорен ангел.
— Е, искрено се надявам всичко между вас да се уреди, Монти, съкровище.
— Благодаря ти, момичето ми.
— И се радвам, че не си тъгувал по мен. Имаше моменти, когато се чувствах виновна.
— О, за тъгуване тъгувах, и то напористо. Но нали знаеш как става. Човек се окопитва, започва да вижда нови лица. Как мислиш, Сю — загърчи се неспокойно Монти, — все пак би трябвало да успея да задържа тая секретарска работа в продължение на една година. Нали хората не си уволняват секретарите за щяло и нещяло?
— Щом Хюго се справяше с нея, не виждам защо и ти да не успееш. Как си с прасетата?
— Кои прасета?
— Лорд Емсуърт…
— А, да, разбира се, сетих се. Хюго ми спомена, че старецът е на свинска вълна. Значи да разбирам, че твоят съвет е да се лепна за неговата свиня, Не-знам-си-кое на Бландингс, и да не пропусна с дума и жест да спечеля нейното благоразположение? Е, благодаря за напътствието. Ще го нося като обеца на ухото си. — Той се разля в умилена усмивка през масата и стигна дори дотам да вземе ръката й в своята. — Ти ми върна бодростта на иначе неувяхващия ми дух, скъпа Сю. Винаги си го правила. Притежаваш един от ония слънчеви характери, които виждат светлата страна на нещата и никога не пропускат да зърнат птичката на щастието. Както казваш, щом Хюго е съумял да се закрепи на службата, то какво остава за мъж с моите способности, още повече, ако демонстрирам изявена свинска наклонност? Предвкусвам една приятна и успешна година, увенчана със сватбен звън. А дотогава ти, както разбирам, вече ще си улегнала семейна жена. Кога се очертава съвместното ви плаване с Рони?
— Веднага щом лорд Емсуърт освободи наследството му. Той иска да се включи като партньор в автомобилния бизнес.
— Някаква опозиция от страна на семейството?
— Ами не съм убедена, че лейди Констанс е във възторг от набелязаното бракосъчетание.
— Да не би случайно да се е подразбрало, че си мятала крака във вариете?
— Имаше такъв момент.
— Е, това обяснява нещата. Но тя стиска зъби, предполагам?
— Изглежда, общо взето, примирена.
— Тогава няма проблеми.
— Може да си прав. И все пак… Монти, имал ли си някога усещането, че предстои да се случи нещо неприятно?
— Да, преди два дни, когато моят лорд Тилбъри ме сграбчи едновременно за яката и дъното на панталоните, преди да ме изрита навън.
— Аз го изпитвам непрестанно. Споделих го с Рони, а той ми заръча да не се депресирам.
— Рони е произнесъл такава дума от раз?
— Монти, какво представлява всъщност майка му?
Той потърка брадичката си.
— Още ли не си се срещала с нея?
— Не. Тя е на почивка в Биариц.
— Но се кани да се връща?
— Така се чува.
— Да пукна дано. Мога да си я представя как ще фучи. Да пукна дано!
— Престани най-сетне да пукаш. Настръхвам, като те слушам. Толкова ли е ужасна?
Монти потърка дясната си скула.
— Как да ти кажа. Много хора биха я нарекли ведра душа.
— И Рони ме убеждава в същото.
— Ловджийския тип. Ботуши и ездачни бричове. И камшик. Прями обноски, широка усмивка за всекиго и безплатна гощавка по Коледа за заслужилото селячество. Но все пак, не знам. Не съм толкова сигурен. Едно мога да ти кажа: като момче се боях от нея повече, отколкото от лейди Констанс.
— Защо? — впечатли се Сю.
— Тук вече ме хвана натясно. Боях се и толкова. Но хайде, не ме карай повече да ти вгорчавам живота. Кой знае, може пък в този момент тя да седи на пианото и да репетира сватбения марш. А сега не че искам да те припирам, но времето малко напредна. Влакът ми тръгва в два и четирийсет и пет…
— Какво?
— В два и четирийсет и пет — тутуу!
— Да не би да заминаваш за Бландингс днес… с този влак?
— Точно така.
— Но аз също се връщам с него.
— Чудесно, значи ще си правим компания.
— Ама ние не бива да пътуваме заедно.
— Че защо? Никой няма да ни види, а стигнем ли веднъж, можем да се правим на непознати до посиняване. Сладка разговорка до Маркет Бландингс и хладна сдържаност от там нататък — това е програмата в моите очи. Глупаво е да се престараваме с тази конспирация.
Сю, премисляйки нещата, бе склонна да се съгласи с него. Тя вече бе изтърпяла едно самотно пътуване за този ден и нямаше нищо против да си побъбри на връщане.
— А ако си въобразяваш, скъпа Сюзан — възропта Монти, който, макар и кавалер до мозъка на костите си, умееше да отстоява своите права, — че ще се съглася да изчакам и да се кача на нещо, което спира и пухти на всяка керемида, то дълбоко се лъжеш. Дори и с експреса пътуването трае четири часа. Затова сега само ще отскочим да си прибера нещата…
— И ще изпуснем влака. Не, благодаря. Не мога да си позволя никакви рискове. Ще се видим на гарата.
— Твоя воля — отвърна великодушно Монти. — Мислех си само, че ако дойдеш до апартамента ми, бих могъл да ти покажа шестнайсет фотографии на Гъртруд.
— Ще ми ги опишеш една по една по време на пътуването.
