се сетеше за Сю, това бе мъка непоносима. И всеки път, колчем съзнанието му с неохота се обърнеше към размисъл за Монти Бодкин, това бе терзание неописуемо. Но при звука на този глас сърцето му неволно подскочи. Дори, да бе прехвърлила своята нежност на друг, нейният глас пак си оставаше най-сладостният звук на земята.
— Рони, не мога да сляза.
— На покрива ли си?
— Да. А вратата долу е заключена.
— Ще отида да взема ключа.
След дългия плен Сю най-сетне чу стърженето на древни панти и подир минута Рони надзърна от кладенеца на стълбището.
В обноските му, забеляза тя с печал, все тъй властваха Итън и Кеймбридж. Никой не би могъл да бъде по-учтив.
— Колко досадно, че са те заключили така.
— Да.
— Отдавна ли си горе?
— Цял следобед.
— При хубаво време тук е приятно.
— Предполагам.
— Макар и малко горещо.
— Да.
Настъпи пауза. Неподвижният въздух тегнеше отгоре им. Бухалът в градината продължаваше да буха.
— Кога се върна? — попита Сю.
— Преди около час.
— Не съм чула колата.
— Не минах по алеята, а свих направо към гаража. Преди това оставих мама при викария.
— Така ли?
— Искаше да поговори с него.
— Разбирам.
— Ти май не познаваш викария?
— Още не.
— Казва се Фосбъри.
— Интересно.
Отново се спусна тишина. Рони оглеждаше разсеяно покрива. Изведнъж направи крачка напред, наведе се и вдигна нещо. Беше широкопола мека шапка.
Той тихичко си затананика.
— Монти да е бил случайно тук?
— Да.
Рони изтананика още един-два такта.
— Голям симпатяга е — рече. — Е, хайде да слизаме.
8.
Ако на излизане от големите порти на замъка Бландингс свиете вдясно и следвате пътя в продължение на около две мили, пред вас ще изникнат първите къщи на малкото градче Маркет Бландингс. От векове то дреме сгушено на това място, една перла в зеленото сърце на Шропшир. В цяла Англия не може да се открие по-прелестно кътче. Художниците, които идват да рисуват старите му сиви сгради, и рибарите, които клечат за мряна край ленивата му река, са единодушни по този въпрос. Всички те биха се надсмели на мисълта, че мястото може по някакъв начин да се направи по-приятно за окото — и й се надсмиваха, кажи- речи, всяка вечер над халбите и лулите си в „Гербът на Емсуърт“.
И все пак през следобеда, последвал току-що описаните събития, това чудо стана. Тихото очарование на древната главна улица бе внезапно подсилено от появата на богоподобен мъж с бомбе, който излезе от старинно магазинче за тютюн. Това бе икономът Бийч. С цел да повтали пищната си фигура, той бе дошъл пеш от замъка, за да си купи цигари, и сега стоеше на тротоара, събирайки кураж да поеме обратния път.
Този спортен подвиг сега далеч не му изглеждаше тъй привлекателен, както преди близо час в неговата стаичка. Изнурителният трикилометров преход бе изчерпал издръжливостта му до последна капка. При това и времето хич не подхождаше за маратони. Ако предният ден бе потискащ, то днешният беше същински пъкъл. По небето с цвят на нажежена мед се тълпяха гневни облаци. Нито лъх на ветрец не поклащаше листата на дърветата. Паважът изпускаше почти видими вълни от спарена мараня, а над всичко бе надвиснал пъклен влажен задух. Ако до вечерта не се разразеше буря, и то яка гръмотевична буря, то значи Бийч дълбоко грешеше. Той свали шапка, извади голяма носна кърпа, попи чело, сложи обратно шапката и рече: „Пуфф“. Грижите за фигурата бяха чудесно нещо, но всичко си имаше граници. Неотложна нужда от бира споходи иконома.
И той едва ли би могъл да си избере по-удачно местоположение, за да я удовлетвори. Идеалът, към които се стремят старейшините на всеки провинциален английски град, е да подсигурят поне една кръчма на глава от населението. Старейшините на Маркет Бландингс не се бяха спрели насред път. От мястото, на което стоеше, Бийч можеше да зърне не по-малко от шест богоугодни институции. От факта, че в крайна сметка се спря на „Гербът на Емсуърт“, не бива да се съди, че имаше нещо против „Житният сноп“, „Каруцарски отдих“, „Бръмбарът и трънката“, „Добра стига“ или „Веселите крикетисти“. Просто „Гербът“ се случи най-наблизо.
При все това изборът му бе добър. Всеки млад, навлизащ в живота мъж, би могъл да приеме като съвет, ако някога се озове в Маркет Бландингс в зноен следобед, първо да се насочи към това заведение. Тук поднасят първокласни напитки, а и от всички възхитителни странноприемници в града никоя не притежава по-голяма и по-сенчеста градина. Зелена и примамлива, изпъстрена с дървени маси и закътани беседки, тя се простира надолу чак до брега на реката. Тъй че щастливият гост, вече бездруго изпитващ приятен гъдел за бира, може да се сдобие с една нова и по-задълбочена жажда, наблюдавайки как морни и потни глави на семейства опъват жили на гребните лодки, плъзгащи се покрай него. Имало е случаи, когато в действително жарък ден един-единствен баща, потящ се над веслата на съд, накамарен над ватерлинията от тежестта на съпруга, балдъза, тяхна братовчедка, четири деца, куче и кошница с провизии, е довеждал оборота в „Гербът на Емсуърт“ до такова ниво, че опитни сервитьорки са припадали под тежестта на халбите.
Тъкмо към една от тези беседки се упъти сега и Бийч. Той винаги си избираше това място, когато силата на обстоятелствата го довеждаше в „Гербът на Емсуърт“. Като мъж с положение, което трябваше да поддържа, икономът предпочиташе да се освежава в уединение. Той не бе някой млад и лекомислен лакей, който може да седне и да се налива с момчетата в столовата на прислугата. Тази конкретна беседка се намираше в отдалечения край на градината, скрита от хорските очи от група избуяли храсти.
И тъй, насам насочи Бийч своите тежки стъпки дюстабанлии, но макар в беседката да нямаше никой, не влезе вътре, понеже изпитваше панически ужас от щипалки, чието присъствие основателно подозираше в покрития със слама покрив. Наместо това си придърпа един плетен стол до разположената отзад масичка и като се разплу върху него, изпуфтя, отпи глътка бира и се замисли. И колкото повече мислеше, толкова по- малко му се нравеше онова, за което имаше да мисли.
Като правило в случаите, когато членовете на Семейството засвидетелстваха доверието си към него, търсейки помощта му за една или друга дребна услуга, Бийч се чувстваше горд и поласкан. Неговият девиз беше: „Аз служа“. Но той не можеше да скрие от себе си, че понякога Семейството имаше склонността да отива твърде далеч.
Класически пример за това беше, разбира се, случаят, когато господин Роналд, след като открадна Императрицата и я укри в запустелия лесничейски дом в западните покрайнини на имението, го застави да му съдейства в изхранването й. Настоящата му задача не представляваше чак такова страшно изпитание за почтеността, но все пак той чувстваше, че назначавайки го за хранител на тъй жизненоважен документ като
