момчето е попаднало в лоша компания.
— Виж, Бийч, аз съм готов да дам доста, за да прочета това нещо.
— Нима, сър?
— Десет лири, ако трябва да бъдем точни.
— Нима, сър?
— По-скоро двайсет.
— Нима, сър?
— И като казвам двайсет — поясни Монти, — разбира се, имам предвид двайсет и пет.
Човек понякога усеща как сложният съвременен свят донякъде е изгубил вкус към онази тъй популярна сред по-старите поколения сцена, при която Добродетелта, възправяйки се в пълен ръст, с презрение отказва да бъде изкушена със злато. И все пак дори и най-закоравелият циник би избърсал една трогната сълза, ако видеше сега отнякъде Бийч. Той изглеждаше като изваден от скулптурна композиция, озаглавена: „Доброто Гражданство Отказва Да Приеме Подкуп От Крупните Делови Среди Във Връзка С Договора За Новата Вътрешноградска Железопътна Мрежа.“ Очите му гледаха непоколебимо, жилетката му се друсаше, а когато заговори, тонът му бе вледеняващо учтив.
— Със съжаление се налага да ви уведомя, сър, че е извън кръга на моите възможности да се съобразя с желанията ви.
И с един сетен поглед от същия калибър, който бе запокитил по Пърси Пилбийм, той се оттегли в пълен боен ред към Стаята на прислугата, оставяйки Монти да тъне в размисъл.
Твърде често, когато човек с умствените способности на Монти Бодкин се потапя в размисъл, не се случва абсолютно нищо. Колелцата се завъртат, побръмчават, и толкова. Но в този случай не беше така. Любовта е могъща движеща сила, а сега като че ли самата Гъртруд Бътъруик бе настъпила с изящното си краче педала на неговия мозък, надувайки газта му до невъобразими обороти. Резултатът бе, че след около две минути усилено съсредоточие, по време на което Монти на няколко пъти имаше чувството, че темето му започва да пуши, от кашата в главата му ненадейно се пръкна идея като тапа от шампанско.
Очевидно бе, че поради необяснимата неотстъпчивост, обзела Бийч, той не можеше да постигне нищо повече със собствени сили. Налагаше се да повери мисията в ръцете на обигран посредник. И не подлежеше на никакво съмнение, че човекът, към когото трябваше да се обърне, беше професионалистът Пилбийм.
Пилбийм, разсъждаваше той, бе частен детектив. Следователно работата, която трябваше да се свърши, изцяло съвпадаше с неговата тясна специалност. Краденето на различни предмети положително беше рутинна дейност в детективското ежедневие. Доколкото си спомняше от книгите, които бе чел, към тези хора се обръщаха изключително когато трябваше да се задигне нещо — било то компрометиращи писма, планове на Военното министерство или рубините на някой махараджа. Несъмнено човекът само щеше да се зарадва на задачата.
Монти се отправи да го търси и го откри в пушалнята, изтегнат в едно кресло. Той със задоволство отбеляза, че върховете на пръстите му са допрени — това винаги беше добър признак.
— Такова, Пилбийм — рече той, — тъкмо се питах дали в момента сте на разположение за нещо по деликатната част.
— Моля?
— Защото, ако е така, имам една работа за вас.
— Работа?
Също както Монти, Пилбийм бе мислил усилено и в резултат на умственото напрежение и горещото време схватливостта му не се намираше на обичайната висота.
— Ама вие детектив ли сте, или не? — попита загрижено Монти. — Да не би само да сте ме избудалкали, че с това си вадите хляба?
— Разбира се, че съм детектив. Мисля, че имах някъде една визитна картичка.
Монти огледа внимателно мърлявото картонче и цялото безпокойство го напусна. Бюро за разследвания „Аргус“. Звучеше солидно. Гарантирана дискретност. Още по-добре. Имаше дори телеграфен код — Пилгъс, Пикси, Лондон. Какво по-убедително от това?
— Браво — каза той. — В такъв случай, както вече казах, мога да ви осигуря малко работа.
— Искате да се възползвате от професионалните ми услуги?
— Ако сте отворен за делови предложения на настоящия етап — да. Разбира се, при положение че сте дошли тук само за да изкарате една заслужена почивка…
— Ни най-малко. Ще се радвам да ви предоставя всяко съдействие, което е по силите ми. Може би ще ме запознаете с фактите?
Монти бе леко неуверен относно тази процедура. За пръв път му се случваше да наема частен детектив.
— Искате ли да узнаете моето име?
— Не се ли казвате Бодкин? — запита учудено Пилбийм.
— О, да. Разбира се. Определено. Само че във всички истории, които съм чел, онзи, който идва при детектива, винаги започва първо да разтяга локуми за това как се казва, откъде е и кой му бил завещал парите си и тъй нататък. Ако кажете да пропуснем тази част, ще спестим сума време.
— Единственото, което ми е нужно, са фактите.
Монти се поколеба отново.
— Да ви кажа, всичко звучи адски шантаво — рече свенливо накрая.
— Моля?
— Ами ексцентрично, ако предпочитате този израз. Никой не може да отрече, че е така. „Ексцентрично“ е сто процента думата, която ми идва на езика. Става въпрос за онази книга на Гали Трипуд.
Пилбийм подрипна.
— О?
— Да. Вие знаехте ли, че той е написал книга?
— Абсолютно.
— Ами… — Монти се изкиска смутено. — Сигурно ще ме помислите за голям смотаняк, ама… аз искам да я докопам.
За момент Пилбийм остана безмълвен. Той не бе подозирал, че има съперник в начинанието си и не се радваше особено да го научи.
— Мислите ли, че съм голям смотаняк?
— Ни най-малко — отвърна Пилбийм с прояснено лице. — Предполагам, че си имате своите основания?
В главата на детектива току-що се бе пръкнала мисълта, че онова, което отначало беше приел като смущаваща новина, всъщност е повод за светла радост. Той погрешно бе предположил, че Монти, който без съмнение имаше много познати по високите места, е бил помолен от някой от тях да се възползва от преимуществото на престоя си в замъка, за да унищожи книгата. Той знаеше, че освен сър Грегъри Парслоу в Англия има още куп влиятелни личности, които биха дали мило и драго, за да видят сметката на тези „Спомени“.
Сега перспективите започваха да изглеждат на Пилбийм напълно цветущи. Той трябваше само да докопа този ръкопис, за да се окаже в завидната позиция на човек, разполагащ с два пазара за стоката си. Конкуренцията е сърцето и душата на свободната търговия. Въжделена мечта на всеки делови мъж, когато в ръцете му попадне нещо ценно, е да види как клиентите му с пяна на уста наддават един срещу друг.
— О, основания имам, и още как — заобяснява Монти. — Но това е дълга и широка. Имате ли нещо против да се ограничим дотам, че положението е крайно заплетено?
— Както желаете.
— Работата е там, че един мой познат, когото не ще назова, ме помоли да се сдобия с този ръкопис поради причини, в които няма нужда да навлизам и… ами, в общи линии, това е.
— Абсолютно — рече Пилбийм, доволен, че ситуацията е точно такава, каквато си я бе предначертал.
Монти продължи вече с по-голяма увереност:
— Значи такива ми ти работи. Та конкретно по въпроса. Току-що открих, че човекът, който засега държи
