полза, защото след като момичето, което той обича, обича друг, то през следващите петдесет години има всички изгледи животът му да бъде безрадостна пустош и той би следвало да потърси утеха в своите амбиции. Една от големите амбиции на Рони бе някой хубав ден да вкара две топки с един удар.
— Здравей — поздрави учтиво той, като се изправи и взе кия в положение „при нозе“. Итън и Кеймбридж стояха неотстъпно до него, готови да му се притекат в нелекото изпитание.
Сю не долови надвисналата във въздуха беда. За нея този мъж бе все същият херувим, когото бе чула да бъбри тъй щастливо през прозореца.
— О, Рони — каза тя, — как можеш да се затвориш тук в такава вечер? Навън е истинска прелест.
— Нима? — рече Итън.
— Направо възхитително.
— Така ли? — осведоми се Кеймбридж.
Нещо сякаш боцна сърцето на Сю. Очите й се разшириха. Зашеметяваща мисъл започваше да добива очертания. Нима изворът на онова доброжелателство, което бе видяла да блика като фонтан над Монти Бодкин, щеше да се окаже пресъхнал за нея?
Но тя продължи да упорства.
— Защо не отидем някъде с колата?
— Не ми се шофира, благодаря.
— Тогава да излезем с лодка на езерото.
— Аз ще пропусна, благодаря.
— Кортът може би вече е достатъчно сух за партия тенис.
— Твърде се съмнявам.
— Добре, тогава ела просто да се разходим.
— За Бога, няма ли най-сетне да ме оставиш на мира! — извика Рони.
Те се спогледаха. Очите на Рони бяха трескави и злощастни. Но те не се видяха трескави и злощастни на Сю. Тя прочете в тях единствено неприязън — свъсената потисната неприязън на мъж, впримчен от момиче, към което е спрял да изпитва всякакви чувства, тъй че дори разговорът с него е истинско терзание за нервите му. Тя си пое дълбоко дъх и отиде до прозореца.
— Съжалявам — рече дрезгаво Рони. — Не биваше да казвам това.
— Радвам се, че го направи — отвърна Сю. — Най-добре е хората да бъдат наясно с тези неща.
Показалецът й описваше малки кръгчета по стъклото. Над стаята се спусна тежко мълчание.
— Май ще е най-добре да зарежем всичко — предложи Сю.
— Както кажеш — съгласи се Рони.
— Добре тогава.
Тя се упъти към вратата. Той избърза напред да я отвори. Учтив до сетния си дъх.
Междувременно горе в своята спалня, разтривайки гръд със „Златния балсам на Ригс“, Монти внезапно бе обхванат от учудващо приповдигнато настроение.
— Та-ра-ри-ри-рам, пам-ПАМ — пееше той звънко като дрозд.
Току-що го беше осенила велика идея.
Разбира се, всичко тръгна от мехлема. Докато седеше на леглото си, наслаждавайки се на незабавната разпускаща топлина и възхитителното усещане за бодрост, сякаш и самият му мозък, наравно с мускулните тъкани, се тонизира и съживи. Това малко шишенце, осъзна чак сега той, представляваше нещо много повече от стотина грама мазило с мирис на умрели лебеди — то бе един символ. Ако Рони си правеше труда да му носи шишенца с мехлеми, това можеше да означава единствено, че помежду им всичко е наред, че онази странна хладина вече я няма, че неговият скъп стар приятел отново е негов скъп стар приятел. А когато даден човек ти е скъп стар приятел, то редно е да се очаква, че само ще се радва на възможността да ти окаже една добра услуга.
Добрата услуга, която Монти очакваше сега Рони му окаже, се състоеше в това да отиде при Бийч и да използва своето влияние, за да убеди инатливия иконом да снесе ръкописа.
Той ни най-малко не бе изгубил своята вяра в Пилбийм. Без съмнение, стига да му се дадеше малко време да упражни тънкото си изкуство, детективът щеше да се справи великолепно. Но защо да се минава през всички тези перипетии, вместо възелът да се разсече с един замах — просто и без много шум? Още повече, че трябваше да се вземе под внимание и заплащането за услугата. Тия детективи вероятно скубеха солено, а всяко спестено пени е спечелено пени.
Системното претърсване на стаите го доведе там, където последният от рода Фиш продължаваше да отработва своите карамболи. И той се завтече към него с цялата щастлива увереност на дете, влязло в кабинета на своя богат и любящ вуйчо.
Монти Бодкин не умееше да чете чужди мисли. Той не забеляза никаква промяна в държането на своя приятел в края на неотдавнашния им разговор. Несъмнено, имаше един миг на неловкост, когато се отвори дума за онази татуировка, но той беше убеден, че светкавичната му съобразителност е замазала положението напълно удачно, приспивайки в зародиш всяко възможно подозрение.
— Такова, Рони, старче — каза той слънчево, — дали не би могъл да ми отделиш една минутка от ценното си време?
Рони остави внимателно кия. Колкото и да се бе примирил вече с факта, че Сю предпочита този мъж пред него, той долови у себе си ярко обособен копнеж да го халоса по главата с дебелия край. Нажежени до бяло шишове пронизваха душата му и той не можеше да потисне докрай някои варварски мисли спрямо виновника за лютата си орис.
— Е? — рече той.
Монти долови във фразата известна хладна нотка, не съвсем в духа на добрите стари балсамени дни, но след едно мимолетно убождане на безпокойство продължи:
— Кажи ми, старче, как са отношенията ви с Бийч?
— С Бийч? В какъв смисъл?
— Ами в смисъл дали е изпълнен с полагащата се феодална вярност към теб? Би ли показал склонност, с други думи, да се напъне, за да угоди на младия господар?
Рони се вторачи неприветливо в щастливия съперник. Той имаше доброто желание да бъде вежлив с мъжа, съсипал неговия живот, но по-скоро би пукнал, отколкото да прекара вечерта, слушайки го как плещи врели-некипели.
— Какви ги дрънкаш? — попита кисело. — Давай по същество.
— Вече стигам и до него.
— Гледай да стигнеш по-живо.
— Ще гледам, ще гледам. Ето значи сърцевината или ядката на проблема. Бийч има нещо, което ми е адски нужно, обаче отказва да ми го даде. Затова си помислих, че може би, ако ти отидеш при него и се направиш малко така на феодал… ако упражниш влиянието си, тъй да се каже, и си разиграеш коня, в общи линии… той би могъл да прояви известна… как беше тая дума… на езика ми е, започваше с П… податливост.
Рони смръщи отегчено чело.
— Слушай, защо не говориш като хората?
— Добре де, ако трябва да бъда лаконичен, Бийч е стиснал оная книга на стария Гали и за нищо на света не ще да ми я даде.
— А на теб защо ти е?
Както и в разговора си с лорд Тилбъри край бараката за инструменти, Монти реши, че най-добрата политика сега е мъжка откровеност.
— Ти знаеш всичко за тази книга, нали?
— Да.
— Известно ти е, че Гали се отказва да я публикува?
— Да.
— И че е подписал договор за нея с издателство „Мамут“?
— Не, това не знаех.
— Е, вече знаеш. А сега оттеглянето му кара бедния стар татко Тилбъри, шеф на същата, да се пука
