досети, че на горния рафт в тоалетката си има шишенце с отлично средство за разтривки.
Когато човек веднъж се оттласне от дъното на черна депресия, никога не се знае колко надалеч ще стигне в обратната посока. В нормално състояние Рони вероятно би изхвърлил от ума си прогизналостта на Монти веднага щом другият се скриеше от очите му. Но сега, подвластен на това странно чувство за всеобхватно човеколюбие, той реши, че няколкото кратки слова, с които бе изразил своята съпричастност, са били крайно недостатъчни. Той искаше да стори нещо дейно, нещо конструктивно, с което да спомогне за предотвратяване на жестоката настинка, на която този мокър като сюнгер мъж почти неминуемо се бе обрекъл. И тогава, както вече казахме, той си спомни за шишенцето.
Това бе „Златният балсам на Ригс“ в голямата (от седем и половина шилинга) опаковка, за който той знаеше, и то не само от рекламите, които го заявяваха съвсем открито, а и от личен опит, че предава незабавна и разпускаща топлина по цялото тяло, предотвратявайки катар, простуда, ревматизъм, ишиас, схващане на ставите и лумбаго, като в добавка поражда едно възхитително усещане за бодрост посредством тонизиране и съживяване на мускулните тъкани. А ако някой някога се бе нуждаел от незабавна разпускаща топлина и тонизиране, то това беше Монти.
Като грабна шишенцето, той се завтече по коридора към своята спасителна мисия. Откри Монти в стаята му, съблечен до кръста и търкащ се усърдно с груба хавлиена кърпа.
— Такова — каза той, — не знам дали знаеш за това средство. Защо не вземеш да го опиташ? Предава незабавна разпускаща топлина.
Монти, увил рамене с пешкира, взе с интерес шишенцето и го поразклати неуверено. Тази загриженост го трогна.
— Адски мило от твоя страна.
— Няма нищо.
— Сигурен ли си, че не е за коне?
— За коне ли?
— Някои от тия мехлеми ги правят за тях. Натъркаш се хубавичко, а после като погледнеш пак упътването, виждаш „Само за коне“ или нещо подобно. После половин час се гърчиш като топнат в сярна киселина.
— А, не. Мехлемът си е наред. Аз самият го използвам.
— Е, тогава мечка страх, мен не страх! — рече Монти, облекчен.
Той отля в дланта си малко от течността и разкърши гърди. И докато го правеше, Рони Фиш нададе кратък, дрезгав вопъл.
Монти го изгледа удивено. Неговият благодетел бе добил подчертано ален оттенък и го гледаше по нехристиянски начин.
— А? — попита той в недоумение.
Рони не отговори веднага. Той изглеждаше зает да преглъща някакъв твърд, ръбест предмет.
— Гърдите ти — произнесе най-сетне със странен глух глас.
— А?
Итън и Кеймбридж се притекоха на помощ на Рони. Външно невъзмутим, той преглътна отново, махна някаква прашинка от левия си ръкав и прочисти гърло.
— На гърдите ти има нещо. — Той млъкна за секунда, колкото да преглътне повторно. — Прилича на „Сю“. — Замълча отново. — „Сю“ — додаде небрежно, — със сърце, прободено от стрела.
Твърдият ръбест предмет сякаш се прехвърли в гърлото на Монти. Настъпи кратка тишина, докато той се мъчеше да се освободи от него.
Идеше му да се ритне отзад. Чудна работа, прехвръкна печална мисъл в ума му, как ако човек гледа нещо ден след ден в течение на две години, то престава да оставя отпечатък върху неговата ретина или каквото беше там. Това заградено със сърце „Сю“, тази преливаща в розово и ясно-синьо дан към една отдавна изчезнала любов, която в изблик на романтичен плам той бе заръчал да татуират върху кожата му в ранните дни на техния годеж, ако се съдеше по вниманието, което й бе обръщал през последните осемнайсет месеца, спокойно можеше и да не съществува.
Мигът изискваше да се съобразява бързо.
— Това не е „Сю“ — обясни той, — а „С. Ю.“ — Сара Юджийн.
— Какво?
— Сара Юджийн — повтори твърдо Монти. — Едно момиче, за което навремето бях сгоден. То почина. Пневмония. Много тъжна история. Да не говорим сега за това.
Настъпи дълга пауза. Рони се придвижи към вратата. Чувствата му бяха твърде дълбоки, за да ги изрази с думи, но той все пак съумя да промълви:
— Е, аз да си вървя.
Вратата се затвори след него.
Сю бе наблюдавала бурята от широкото канапе пред прозореца на библиотеката.
Чувствата й бяха смесени. Самото зрелище й бе приятно, защото тя обичаше гръмотевичните бури. Единственото, което й разваляше удоволствието, бе мисълта, че Монти е някъде там, навън. Тя го бе видяла да прекосява терасата в югозападно направление тъкмо преди стихията да се разрази. „Бедното агънце, мислеше си тя, щеше да се измокри до кости.“
Ето защо първото нещо, което стори, когато дъждът спря и онова море от синева започна да се разстила по небосклона, бе да излезе на балкона и да огледа, подобно на сестра Ана27, хоризонта, за да види дали той не се носи отнякъде. По този начин тя стана свидетел на неговото завръщане и на краткия обмен на реплики между него и Рони.
— Привет.
— Здрасти.
— Намокрил си се.
— Да.
— Майко мила, ама яко си се намокрил! Най добре иди да се преоблечеш.
— Да.
— В нещо сухо.
Строго погледнато, диалогът може би не беше от най-изящните. Човек го чете и вижда, че нещо в него определено куца. Но и най-изящните слова, излезли изпод перото на велик драматург, не биха могли повече да развълнуват Сю. Докато ги слушаше, сякаш огромно бреме се смъкна от сърцето й.
Начинът, по който Рони говореше, бе онова, което впечатляваше и изпълваше с трепет. Топлият съпричастен тон. Ведрата задушевност. От два дни насам сякаш някакъв посърнал зомби бе заел неговото място; а ето че сега по свежата приветлива нотка в гласа му личеше, че старият Рони се е върнал отново на трона си.
Тя стоеше на балкона, поглъщайки жадно уханния въздух. Промяната, настъпила след тази животворна буря, бе просто поразителна. Шропшир, който вчера представляваше толкова потискаща гледка, сега бе земен рай. Езерото блестеше. Реката сияеше. Малките горички от бял бор бяха върнали целия си дружелюбен чар. Из парка с предишното разюздано безгрижие сновяха зайци, а докъдето стигаха очите, преживяха доволни крави.
Тя излезе от стаята, тананикайки си тихо. По-късно щеше да потърси Монти и да се осведоми за неговото здраве, но засега първата й грижа бе да открие Рони.
В подножието на стълбите вниманието й бе привлечено от почукването на билярдни топки. Най- вероятно Гали, увлечен в самотна партия. Той може би щеше да й каже къде да намери Рони. По време на споменатия разговор с Монти гласът му сякаш идваше от някой от прозорците на същия етаж.
Тя отвори вратата и Рони, надвесен над масата, вдигна поглед към нея.
За Рони онази татуировка бе решила всичко. В един кратък миг тя беше помела целия светъл оптимизъм, породен при стихването на бурята. С прекършен дух и несигурни нозе той слезе пипнешком надолу по стълбите. Отворената врата на билярдната зала сякаш му предлагаше временно средство да разсее мислите си и като влезе вътре, той се залови да отработва мрачни карамболи. Стара истина е, че дори когато един мъж е с прекършен дух, малко опресняване на рикошетите покрай ръба никога не вреди. Всъщност дори е от
