документа, е…
— Бийч — каза Пилбийм.
Монти бе сразен.
— Вие знаете?
— Разбира се.
— Но откъде, за Бога…
— Е, нищо особено — подметна нехайно Пилбийм с тона на мъж, който си има своите методи.
Монти за сетен път се убеди, че е почукал на вярната врата. Това не беше детектив, а факир. „Бийч,“ вика. Просто ей така. Все едно, че е прочел мислите му.
— Да — потвърди той веднага щом спря да се чуди. — Бийч. И тъкмо в това е цялата спънка. Той се е впил в тая книга като пиявица. Не ми даде и с пръст да я докосна. Тъй че проблемът, както аз го виждам… Нали ще ми позволите да обрисувам проблема тъй, както го виждам аз?
Пилбийм махна великодушно с ръка.
— Ами тогава значи проблемът, тъй както го виждам аз — заключи Монти, — е как, по дяволите, да накараме дъртия пуяк да разхлаби хватката си?
— Абсолютно.
— Имате ли някакви идеи по въпроса?
— О, да.
— Като например?
— Ами нищо особено — рече сухо Пилбийм.
Монти се разсипа в извинения.
— Да, да, разбирам — каза той. — Много приказки, хилаво дете. Или не. Хилава баба. Така или иначе, не биваше да питам. Съжалявам. Но нали мога с пълно доверие да оставя нещата във ваши ръце, както мисля, че беше изразът?
— Абсолютно.
— Той би могъл например да ви даде да я почетете?
— Във всеки случай не се съмнявам, че ще намеря начин да му я отнема.
Монти го изгледа с възхита. Външно Пилбийм не се покриваше докрай с неговата представа за велик детектив. Откъм орловите изсечени черти имаше какво да се желае, а и брилянтинът по косата беше в излишък. Но затова пък, що се отнасяше до мозъка, той обираше точките поголовно.
— Бас държа, че ще го направите — възхити се той за сетен път. — Не може да сте в тоя бизнес и да не сте се понаучили на някой и друг трик. Няма да се учудя, ако и преди сте задигали разни неща.
— Случвало се е да бъда ангажиран за възвръщане на ценни документи — отвърна предпазливо Пилбийм.
— Е, считайте се за адски яко ангажиран и сега — увери го Монти.
9.
Между сигурните стени на Стаята за прислугата икономът Бийч седеше и гледаше през прозореца свъсеното небе. Гърдите му се повдигаха и спадаха подобно на разбунен океан.
Нажежено, казваше си той, нажежено. Положението ставаше твърде нажежено.
Цялото му същество бе обсебено от неудържим порив да се отърве от тия книжа, чието съхранение се бе превърнало в толкова рискована задача. Гонитбата ставаше прекалено напрегната за един мъж с улегнали навици, обичащ спокойния живот.
Почти всичко на този свят има две страни. Падането от шезлонг например, физически погледнато, е натъртващо преживяване. Но на явните му отрицателни страни следва да се противопостави фактът, че то прави индивида по-чевръст в умствено отношение, като раздрусва главния мозък. Именно на обстоятелството, че тъй неотдавна се бе дръннал о земи с дъното на просторните си панталони, следва да се отдаде бързината, с която Бийч стигна до идея, която според него разрешаваше всичко.
Изходът от задънената улица беше да се предаде ръкописът на господин Роналд. Като личност, най- пряко заинтересована от неговата безопасност, той бе логичният му пазител. Още повече, че господин Роналд беше млад, а колкото повече Бийч вникваше в цялата неприятна ситуация, толкова повече се задълбочаваше убеждението му, че изиграването на Бандите на Парслоу и Тилбъри е работа за млад човек.
Разбира се, предприемането на подобна стъпка трябваше първо да се съгласува с господин Галахад. Ако действаше на своя глава зад гърба му, в разрез с получените инструкции, Достопочтеният можеше да стане също толкова неприятен, колкото всяка Банда. Годините на общуване с най-непоплюващите си жители на Лондон бяха придали на речника му широта, на която мъчно можеше да се издържи. Бийч нямаше намерение да навлича на главата си светкавиците на този закален в клуб „Пеликан“ език. Затова веднага щом се почувства достатъчно възстановен, за да може да се движи, той се впусна в издирване на Достопочтения Галахад и го откри в малката библиотека.
— Мога ли да поговоря с вас, господин Галахад?
— Целият съм в слух, Бийч.
Кратко и ясно икономът сподели своите перипетии. Той предаде епизода в „Гербът на Емсуърт“, последвалото нахлуване в неговата обител на младия Бодкин, предложения подкуп. Достопочтеният слушаше и зад монокъла му тлееше огън.
— Краставото му псе! — извика той накрая. — Монти Бодкин. Човек, към когото винаги съм хранил най- топли чувства. Че аз помня как още като малък, преди да се върне в Итън в края на ваканцията си, веднъж го дръпнах настрана и му казах да си заложи и последното пени на Свирещия Руфус в Сизаревич26.
— Наистина ли, сър?
— След което той ме извести, че благодарение на моя бащински съвет е гушнал единайсет шилинга, без да се броят чепка банани, два ягодови сладоледа и триъгълна марка от нос Добра Надежда, участвайки на сто срещу шестнайсет при своя съученик, който събирал залозите. И ето как ми се отплаща сега! — възнегодува Достопочтеният с изражение, достойно за крал Лир. — Не, няма признателност на този свят.
И той изрази възмущението си посредством широк, пламенен жест. Онзи, с който икономът, с безпогрешния си усет за класова йерархия, изрази своето, бе малко по-стеснен и с няколко градуса по- хладен. Тези пластични изяви сякаш облекчиха и двамата, защото след това разговорът се поднови вече с по-спокоен тон.
— Трябваше да се досетя — промълви Достопочтеният Галахад, — че гадняр като Фарфалака Пайк… Впрочем как се нарича той сега, Бийч?
— Лорд Тилбъри, сър.
— Можех да се досетя, че гадняр като лорд Тилбъри няма да си подвие опашката току-така. Човек не трупа огромно състояние с подвиване на опашки, Бийч.
— Съвсем вярно, господин Галахад.
— Предполагам, че старият Фарфалак не се сблъсква за пръв път с подобни неща. Процедурата му е позната. Първото, което е направил след моя отказ, е било да насъска своите копои. Какво пък, май нямаме друг избор, освен да усилим бдителността, както стори Кларънс със своето прасе.
Бийч се прокашля.
— Мислех си, господин Галахад, че ако ми разрешите да предам документа на господин Роналд…
— Смяташ ли, че така ще е по-безопасно?
— Значително по-безопасно, сър. Сега, когато господин Пилбийм знае, че той е в мое притежание, аз ежеминутно се опасявам да не би нейна светлост да се обърне към мен с директно искане да й го предам.
— Бийч! Ти се страхуваш от сестра ми Констанс?
— Да, сър.
Достопочтеният размисли.
— Да, разбирам. Ако това стане, за теб няма да е много лесно да й кажеш да върви да се гръмне.
