Констанс Кийбъл, нито лейди Джулия Фиш, нито Роналд, сина на лейди Джулия Фиш, а за Пърси Пилбийм това бе достатъчно, за да направи едно кътче очарователно и притегателно.
Дворът на гаража го привличаше още и с това, че тук можеше да разсъждава на спокойствие.
А през последните два дни той имаше обилен материал за размисли. Никой уважаващ себе си частен детектив не обича да си признава, че е останал с пръст в устата, но тъкмо в това положение се намираше Пилбийм, откакто втората му визита в малката библиотека го увери, че ръкописът, който имаше за задача да похити, вече не се намира в своето чекмедже. Подобно на Монти, и той се бе видял в чудо.
Лесно й беше, казваше си той с горчивина, на оная Кийбъл да му заявява с безпрекословния си тон на разговаряща с червей херцогиня, че ръкописът не може да се е изпарил и че тя просто е удивена как той още не го е намерил. Работата бе там, че проклетото нещо можеше да е навсякъде. Несъмнено, ако разполагаше със заповед за обиск от Скотланд Ярд, с десетина африкански шамани и неограничен запас от време, сигурно щеше да го открие. Но той не разполагаше с нищо.
Ясно изразена липса на любов към лейди Констанс Кийбъл бе покълнала у Пърси Пилбийм още от мига на първата им среща. Сега, докато свиваше зад ъгъла, той роптаеше вътрешно срещу това нейно противно високомерие. И тъкмо бе стигнал до извода, до който стигаше винаги в подобни случаи, а именно че въпросната дама се нуждае от едно добро натриване на носа, придружено с един още по-добър ритник, където най-боли, когато внезапно бе изтръгнат от своя замечтан унес от звука на мощен, кънтящ, експлозивен смях. Той вдигна сепнато очи и съзря на няколко крачки пред себе си подаващо се над облегалката на шезлонг яйцевидно теме, по което незабавно се ориентира, че се е озовал в компанията на иконома Бийч.
Както читателят ще си спомни, ние оставихме Бийч да се киска леко. И в продължение на няколко минути това леко кискане напълно го задоволяваше. Но в книга от рода на Галахадовите „Спомени“ задълбоченият изследовател рано или късно неизбежно стига до някой бисер, до някой върхов израз на авторовото изкуство, който изисква по-изразителен отклик. Това, което Бийч четеше в момента, бе историята за сър Грегъри Парслоу-Парслоу и стридите.
— ХА… ААА… ХОО! — ревеше той.
Пилбийм спря, хипнотизиран. Като човек с беден опит по отношение на икономите, той не можеше да си спомни кога преди е чувал иконом да се смее — да не говорим за това да се смее по такъв невъздържан начин, запокитвайки всякакво достойнство на вятъра и явно без никаква грижа за високото си кръвно налягане и целостта на копчетата на жилетката. Веднага щом първият шок на вцепенението отшумя, детективът бе обсебен от остро любопитство. Изправен на пръсти, той взе да се прокрадва към стола, горящ от нетърпение да узнае причината за този безпрецедентен изблик.
В следващия миг втренченият му взор попадна върху ръкописа на „Спомените“ на Достопочтения Галахад.
Той го разпозна моментално. Още от оня паметен опит, осуетен от същия този иконом, видът и формата на документа бяха вдълбани неизличимо в паметта му. А дори и никога да не бе виждал този разпилян почерк, двата реда, които успя да прочете, преди от гърлото му да се изтръгне неволен вопъл, бяха достатъчни, за да го уверят какво стои пред очите му.
— Уа! — изкряка Пилбийм, неспособен да се владее.
Бийч се сгърчи конвулсивно, извърна се и като погледна нагоре, съзря на една педя от носа си главния емисар на зловещата Банда на Парслоу.
— Уа! — врякна на свой ред той и шезлонгът, сякаш в знак на солидарност, също издаде уаподобен звук. Сетне, изпращявайки под непосилния напън, се разпръсна по земята.
Дори при най-благоприятни обстоятелства ситуацията би породила известно неудобство. Конкретните обстоятелства обаче й придадоха катаклизмични измерения. Пилбийм, който никога преди не бе виждал иконом да се въргаля сред отломки от шезлонг, си беше глътнал езика. Бийч, чийто пулс поначало се навърташе около прединфарктните висоти, седеше безмълвен. Той бе вцепенен от ужас. Това, че враговете вече са успели да попаднат на дирите му, свидетелстваше за коварство, превъзхождащо всяка човешка представа, да не говорим за ограничените представи на средностатистическия иконом.
Като се изправи, стиснал ръкописа зад гърба си, той започна бавно, тихомълком и заднишком да се оттегля към къщата. По пътя на отстъплението се спъна в каменна настилка и с безгранично облекчение осъзна, че вече се намира на един скок разстояние от вратата. Със сетен, оцъклен взор, който би накарал всяка по-чувствителна змия да се изприщи, той се стрелна вътре, оставяйки Пилбийм да се кокори подире му като урочасан.
Почти в същия миг, в който Бийч достигна сигурната закрила на своята стаичка, Монти Бодкин, който се разхождаше умислено по терасата, внезапно се сети с пристъп на угризение и срам, че е оставил иконома да плати за таксито.
Тук следва да изтъкнем Монти като младеж, достоен за всяческа похвала. Много други на негово място биха махнали с ръка с едно безгрижно: „Какво пък толкова?“, а в по-тежки случаи дори би им хрумнала безчестната мисъл, че са извадили късмета да си спестят два шилинга. Някои пък просто биха си отбелязали да не забравят при неопределен бъдещ случай да върнат парите на човека. Тъй като, що се отнася до Дълговете, днешният млад мъж се колебае между категоричното непризнаване и мораториума.
Но дори в една разпусната епоха като съвременната Монти Бодкин имаше своя кодекс на честта. За него този дребен дълг бе петно върху фамилния герб, което трябваше незабавно да бъде изтрито.
И стана тъй, че Бийч, все още запъхтян от неотдавнашното стълкновение с Бандата на Парслоу и достатъчно замаян, за да не чуе отварянето на вратата, внезапно долови възбудено пъхтене досами лявото си ухо и откри, че палачът на Бандата на Тилбъри се е вмъкнал в неговата цитадела.
Това бе миг, който би подложил на изпитание присъствието на духа дори на главния герой от шпионски роман. Що се отнася до Бийч, той се почувства като заек, погнат от цяла глутница невестулки. Като се изстреля подобно на фойерверк от стола, в който се бе наслаждавал на минута заслужен покой, той сграбчи с привична хватка ръкописа и го притисна към развълнуваната си гръд.
Монти, който не по-малко от колегата си Пилбийм се бе шашардисал от ненадейното откриване на безценния предмет, първи се съвзе от потреса.
— Опала! — крякна той. — Боя се, че малко те постреснах, а?
Бийч продължаваше да пъхти и да върти изумено очи.
— Дойдох да ти върна парите за онова такси.
Макар на Бийч да не му се щеше да пуска дори с една ръка ръкописа, два шилинга си бяха непосилно изкушение. Като протегна предпазливо длан, той пое монетата, пъхна я в джоба си и отново впи пръсти в листата. Всичко това с неуловима за окото бързина.
— Май доста съм ти изкарал акъла. Съжалявам. Трябваше да те предупредя с телеграма. — Настъпи пауза. — Виждам, че книгата на господин Галахад е у теб — продължи Монти с пресилено безгрижие.
На Бийч то се видя прекалено пресилено. От известно време той маневрираше по посока на отворената врата и сега прецени, че моментът е сгоден, и направи тромав подскок в това направление.
— Доста е занимателна, предполагам? — доразви Монти темата. — Всъщност и аз самият много бих искал да я прочета.
Бийч най-сетне бе стигнал до вратата и мисълта, че вече разполага с чист път за отстъпление, донякъде възвърна хладнокръвието му. Чувството, че е хванат в капан, бе изчезнало и на негово място се надигаше суров, праведен гняв. Той се вторачи в Монти, дишайки тежко. Над очите му се бе спуснала пелена, караща ги да наподобяват две езерца смръзнал бульон.
— Дали не би могъл да ми я заемеш?
— Не, сър.
— Не?
— Не, сър.
— Няма значи?
— Не, сър.
Настъпи мълчание. Монти се прокашля. Бийч, потръпвайки вътрешно, си помисли, че никога не е чувал толкова противен и злодейски звук. Той беше удивен от Монти. Винаги го бе смятал за симпатичен, порядъчен млад джентълмен. Можеше само да предположи, че от дните, когато често посещаваше замъка,
