семейна картинка настъпва откъм реката.
— Небеса! — възкликна лорд Тилбъри в духа на бухала-черногледец от „Елегията“ на Грей24 при сходни обстоятелства.
Едно от детските гласчета проговори:
— Татко, тук има някой.
Друго го последва:
— Мамо, тук има някой.
По-дълбокият тембър на зрял мъжки екземпляр беляза присъствието си:
— Емили, тук има някой.
Не остана по-назад и гласът на зрял женски екземпляр:
— Божичко, колко жалко! Тук има някой.
Съзаклятниците разбираха от тактичен намек. До ушите на Бийч долетя шум от преместващи се тела. И не след дълго, съдейки по това, че сега беседката, изглежда, се запълни от трупа дресирани слонове, той заключи, че окупацията е протекла успешно според плана.
Икономът поседя още няколко минути, после стана и като влезе бързешком в странноприемницата, поиска от съдържателя разрешение да използва телефона, за да повика от гарата Робинсън и неговото такси. Безсмислено бе да се заблуждава. За него нямаше да има нито миг покой, докато не се озовеше обратно в стаичката си на своя пост. Таксито щеше да го удари по джоба, тъй като Робинсън, подобно на всички монополисти, дереше по седем кожи. Но при положение, че така щеше да се добере до замъка преди Монти, това щяха да са най-добре похарчените два шилинга.
— Таксито на Робинсън в момента чака отвън, господин Бийч — отвърна съдържателят, възрадван от съвпадението. — Един джентълмен го повика само преди две минути. Впрочем и той ще пътува към замъка и може би ще се съгласи да ви вземе. Ако се затичате, ще го хванете.
Бийч не се затича. Дори ако фигурата му позволяваше подобен подвиг, чувството за собственото му положение би го възбранило. Но той закрачи чевръсто и успя да се покаже на входа тъкмо когато Монти се сбогуваше с един нисък пълен мъж, в когото икономът разпозна същия лорд Тилбъри, който бе навестил замъка предния ден, за да се срещне с господин Галахад. Ето значи кой пускаше фитилите на младия Бодкин!
За миг това откритие шокира иконома до такава степен, че той изгуби дар-слово. Това, че баронети като сър Грегъри Парслоу си служеха с подставени лица, за да крадат важни документи, само по себе си бе достатъчно суров удар. Но че цели перове на Англия можеха да паднат до същото безчестие, вече караше самите основи на света да се клатят. Но после дойде една спасителна мисъл. Този лорд Тилбъри, каза си Бийч, несъмнено бе скорошно творение. Човек не можеше да очаква от недодяланата пасмина, която попадаше в ежегодния Почетен списък, високите етични стандарти, присъщи на потомствената аристокрация.
Способността му да се изразява членоразделно се възвърна.
— Господин Бодкин, моля да ме извините, сър.
Монти се обърна.
— Я, здрасти, Бийч.
— Дали бих могъл да си позволя, сър, да ви поискам разрешение да споделя това превозно средство с вас?
— Защо не? Място има за всички. А ти какво правиш тъдява, Бийч? Гасиш старата жажда, а? Гуляеш из механите прохладни, както виждам?
— Разходих се от замъка, за да си купя цигари, сър — отвърна с достойнство Бийч. — И тъй като следобедната жега се оказа твърде мъчителна…
— Знам, знам — прекъсна го разбиращо Монти. — Е, хайде, сръндако дърти по вечерно време25, скачай вътре.
При други обстоятелства Бийч неизбежно щеше да се засегне от подобен начин на обръщение и да го покаже с цялостния си облик. Но тъкмо когато се канеше да изпъне рамене и да отправи на говорящия хладен взор, той случайно зърна лорд Тилбъри, който се бе оттеглил в сянката на странноприемницата.
При сватбата си с дъщерята на „Кучешки бисквити Доналдсън“ от Лонг Айлънд Сити, щата Ню Йорк, и последвалото си отпътуване за Америка Достопочтеният Фреди Трипуд, по-малкият син на лорд Емсуърт, събрал през ергенските си дни колекция от криминални романи, всепризната за най-добрата в цял Шропшир, бе завещал ценната си библиотека на Бийч и последният в свободното си време охотно се отдаваше на нейното изучаване.
Лорд Тилбъри, застанал със скръстени на гърдите си ръце, му напомни за Мъжа с рунтавите вежди от „Ужасът на Кастърбридж“.
Като потрепери силно, Бийч побърза да се качи в таксито.
Когато двама угрижени мъже, единият от които току-що е открил у другия престъпни наклонности, се возят рамо до рамо в напечен като фурна следобед, разговорът не струи непринудено. Монти съставяше планове и кроежи; а Бийч, когато не бе зает да се отдръпва в ужас от младия главорез, се чудеше защо последният го бе нарекъл „дърт сръндак“. Ето защо още от самото начало над таксито се спусна тишина, която продължи чак до спирането му пред вратите на замъка. Тук Монти слезе, а колата заобиколи, за да откара Бийч до задния вход. Докато се измъкваше навън и подаваше на Робинсън парите, икономът се изпълни с неволно уважение към сатанинската хитрост на престъпния ум — който, след като те е поканил в своето такси, се изнизва пръв и те оставя да платиш вместо него.
Той забърза към своята стаичка. Разумът му казваше, че ръкописът трябва да е все така в чекмеджето, където го беше оставил, но Бийч въздъхна с облекчение едва когато го съзря със собствените си очи. Той го извади от мястото му и поспря в нерешителност. Тук вътре беше задушно и той копнееше да бъде на чист въздух, на своето любимо място в сянката на лавровия храст край задния вход. Но как можеше да се наслади на отдиха там, разлъчен от повереното му съкровище?
На всяко нещо му се намира колая. След няколко секунди той съобрази, че всяко опасение може да бъде избегнато, ако вземе ръкописа със себе си. Така и стори. И тогава, излегнат в своя шезлонг, запали една от цигарите, които с толкова труд си бе набавил, и се отдаде на размисъл.
Кръглото му като погача лице бе изопнато и сериозно. Сложността на задачата, осъзнаваше той, започваше да добива обезпокоителни размери.
Когато един иконом, комуто са поверени за съхранение важни документи, открие, че наоколо се навъртат личности, възнамеряващи да ги задигнат, неговите възгледи са ясни и недвусмислени. Общо взето, поставеният в такова положение иконом може да се опълчи със значителна доза твърдост срещу банда потенциални крадци. Това невинаги му се нрави, но той стиска зъби и го понася. Прибавете обаче и втора банда и, току-виж, нещата взели да излизат изпод контрол.
Изследванията на Бийч върху завещаната му от Достопочтения Фреди Трипуд библиотека бяха развили у него изострена чувствителност по отношение на Бандите. В повечето от томовете на тази книжна съкровищница Бандите играеха съществена роля и той постепенно бе започнал да изпитва към тях неприязън и боязън. А ето че тук, в самия замък, върлуваха цели две, които всеки миг можеха да спрат пагубното си внимание върху него — Бандата на Парслоу и Бандата на Тилбъри. Един иконом имаше над какво да се позамисли.
За да се разсее от всичко това, Бийч се залови да чете ръкописа. Любознателен по природа, той отдавна възнамеряваше да го стори и ето че сега му се предоставяше чудесна възможност. Разгръщайки страниците наслуки, той попадна в средата на Шеста глава („Нощните клубове на деветдесетте“), задълбочи се в един забавен анекдот за епископа на Бангор като млад оксфордски студент и въпреки всичките си грижи скоро вече се кискаше тихо като огромен бълбукащ чайник.
Тъкмо в този миг Пърси Пилбийм, който от обяд пушеше цигари край гаража, се зададе с откъм ъгъла.
Дворът на гаража бе любимо убежище на Пърси Пилбийм от самото му пристигане в замъка. Като запален мотоциклетист, той обичаше да говори с шофьора Вул за карбуратори, свещи и други крайно забавни неща. Като добавка към това, мястото му действаше успокояващо, тъй като се намираше извън обичайните маршрути на сестрите и племенниците на неговия домакин. Тук човек не срещаше лейди
