своите „Спомени“, Достопочтеният Галахад бе прехвърлил границите на онова, което човек е в правото си да иска от един иконом. Отговорността, считаше той, бе такава, каквото никой иконом, колкото и да изгаря от желание да бъде полезен и да служи, не би следвало да поема.
При мисълта за всичко онова, което зависеше от неговата бдителност, го свиваше под лъжичката. Така изминаха около пет минути, през които той седеше, обзет от нарастващо безпокойство, когато шум от търкащи се по дърво подметки го извести, че вече не е сам в любимия оазис. Някакъв индивид или индивиди бяха влезли в беседката.
— Тук можем да говорим — каза нечий глас, след което изскърца стол, сякаш върху него се бе отпуснал крупен обем.
И действително случаят бе точно такъв. Това бе лорд Тилбъри, а той притежаваше един от най- крупните обеми на Флийт Стрийт.
Когато преди няколко минути, провесил нос във фоайето на „Гербът на Емсуърт“, лорд Тилбъри бе зърнал Монти Бодкин да влиза от улицата, първата му мисъл бе за някой уединен кът, където двамата да поговорят насаме. От пръв поглед личеше, че младежът се кани да каже много неща, и той не искаше това да се случи в присъствието на половин дузината любознателни шропширски момци, стърчащи наоколо.
Великите умове мислят по сходен начин. Както Бийч, закопнял по дискретна халба бира, така и лорд Тилбъри, несклонен да обсъжда поверителни лични дела във фоайето на странноприемница, бяха стигнали до заключението, че истинска усамотеност може най-добре да се постигне в дъното на градината. Ето защо, принуждавайки с властен жест своя млад приятел да мълчи, негова светлост го бе повел към тази сенчеста беседка.
— Е — каза той, след като се настани, — какво става? — На Бийч, който се бе загнездил удобно в стола си и се готвеше да слуша разговора с изражението на отегчен театрален критик, който наблюдава вдигането на завесата, този глас се стори смътно познат. Той имаше чувството, че вече го е чувал и преди, но не можеше да си спомни къде и кога. Затова пък не срещна абсолютно никакво затруднение в разпознаването на гласа, който прозвуча в отговор. Тембърът на Монти Бодкин в случаите, когато душата му бе раздрусана що-годе дълбоко, бе изключително индивидуален и самобитен, откроявайки се със звънката тоналност на разстроена овца, загубила ваклото си агънце, с лек пикантен примес на тъгуващ прериен койот.
— Какво става ли? Ще ви кажа аз какво става!
В този миг душата на Монти стържеше дъното. От сутрешната си закуска насам този млад мъж, подобно на сър Грегъри Парслоу, бе преминал по цялата гама на човешките емоции. Една графика на неговите надежди и отчаяния би изглеждала като епикриза на епилептик.
Той бе започнал деня си над кафето и пушената херинга във ведро и приповдигнато настроение. Струваше му се, че Съдбата — добрата, стара Съдба — с възхитителна благосклонност му е разрешила най- сетне веднъж и той да удари кьоравото. Единственото, което трябваше да стори, за да си подсигури едногодишната служба, водеща към ръката и сърцето на Гъртруд Бътъруик, бе да отскочи набързо до малката библиотека и да вземе ръкописа, който по думите на лорд Тилбъри се въргаляше в чекмеджето на бюрото.
И тъй, плавайки в розови облаци, той бе отскочил според плана, за да бъде низвергнат, подобно на Луцифер, от небето в преизподнята. Проклетото нещо не беше там. Съдбата, с други думи, си правеше с него безвкусна гаргара.
А този дърт шопар тук седеше насреща му и го питаше какво става.
— Да, ще ви кажа какво става! — повтори той. — Голям майтап, няма що! Адски хитър номер.
Лорд Тилбъри, както сме споменавали и по-рано, никога не бе изпитвал бащинска привързаност към Монти. А в това си своеобразно настроение младежът му се нравеше по-малко от всякога.
— За какво по-точно искаш да ме видиш? — запита той със сдържано раздразнение.
— А вие за какво мислите, че искам да ви видя? — излая с пронизителна пискливост Монти. — За оня проклет ръкопис на Гали, дето искахте да го задигна, за какво друго — довърши той с горчив смях, при което Бийч след един-единствен тръпнещ тласък на харпуниран кит остана вцепенен на стола си, с облещени воднисти очи и замръзнала, образно казано, върху устните бира.
Силните чувства не подминаха и лорд Тилбъри. Никой заговорник не обича съучастниците му да тръбят важни тайни тъй, сякаш продават зеле.
— Шшт!
— Стига сте шъткали, никой не ни чува.
— Въпреки това бъди така добър да не врещиш. Къде е ръкописът? Носиш ли го?
— Разбира се, че не го нося.
Лорд Тилбъри бе обзет от нерадостното усещане, че е могъл да очаква това. Той виждаше колко наивен е бил да повери такава деликатна и важна задача в ръцете на един вятърничав нехранимайко. Опре ли до изпълнението на деликатни задачи, от всички обществени прослойки тази на въздухарите е най-некадърна. Човек може да разлисти страниците на Историята от кора до кора, мислеше си лорд Тилбъри, без да открие нито един пример на въздухар, който да е свършил успешно каквото и да било, освен да яде, да спи и да разучава нови стъпки за танци.
— Живо безобразие е… — продължи да блее Монти.
— Шшт!
— Живо безобразие е — повтори Монти, понижавайки глас до съзаклятническо ръмжене — да подаваш на хората надежди само за да ги стъпчеш след това в прахта, тъй смятам аз. За какво ви беше да ме правите на маймуна, като ми казвате, че онова нещо е в бюрото?
— Че не е ли? — втрещи се лорд Тилбъри.
— Няма и помен от него.
— Сигурно не си търсил добре.
— Не съм бил…
— Шшт!
— Търсих, и още как. Не оставих камък необърнат. Надникнах зад всяко дърво и храст.
— Но аз видях Трипуд да го оставя там.
— Дрън-дрън.
— Не ми казвай „дрън-дрън“. Казвам ти, че го видях с ей тези тук очи да прибира ръкописа в горното дясно чекмедже на бюрото.
— Ами тогава сигурно го е преместил, защото вече не е там.
— Значи е другаде.
— Нищо чудно. Но къде?
— Лесно би могъл да разбереш.
— Как пък не.
— Не ми казвай „как пък не“.
— Добре де, а какво мога да казвам, по дяволите? Първо ми шъткате всеки път, щом си отворя устата, после ми забранявате да казвам „дрън-дрън“, а сега пък се ежите на „как пък не“. Както е тръгнало — рече Монти и за слушащото ухо бе явно, че е силно развълнуван, — най ще ви изнася, ако надяна една власеница и дам обет за мълчание.
Този емоционален изблик отприщи поредица от донякъде несвързани реплики. Лорд Тилбъри каза, че нямал намерение да търпи разни млади въздухари да му държат такъв тон, докато Монти от своя страна поиска да узнае кого по-точно лорд Тилбъри нарича въздухар. Лорд Тилбъри тогава изтъкна, че Монти е просто един смотан смрадливец, на което Монти отвърна, че не друг, а самият лорд Тилбъри му е наредил да бъде крадливец, а лорд Тилбъри каза, че не е казал „крадливец“, а „смрадливец“. Монти попита как трябвало да разбира думата „смрадливец“ и лорд Тилбъри му обясни, че с този епитет е целял да обозначи един жалък, некадърен, кьопав, недоносен, недопечен, олигофренясал малоумник с две леви ръце. Той добави още, че и шестгодишно дете би намерило ръкописа със завързани очи й крака, и Монти тъкмо бе започнал да оповестява с бляскава тирада твърдата си оферта да даде по един шилинг на всеки копой в Обединеното кралство, който се справи по-добре от него, когато спорът стихна също тъй внезапно, както беше започнал. Иззад храсталака бе долетяла детска гълчава — явно свидетелство, че поредната мила
