— Не, сър.
— Добре тогава. Предай го на господин Роналд.
— Много ви благодаря, господин Галахад.
Безкрайно облекчен, Бийч позволи на своя взор, досега прикован в лицето на събеседника му, да се зарее по посока на прозореца.
— Изглежда, че бурята най-сетне ще се разрази, сър.
— Да.
Достопочтеният също погледна навън. Беше очевидно, че Природата се кани да се развилнее в цялото си ужасяващо могъщество. На отсрещната страна на долината небето се разцепи от назъбена мълния. Избоботи гръм и по перваза зачукаха едри дъждовни капки.
— Оня глупак ще се измокри като мишка — констатира той.
Бийч проследи показалеца му. На сцената долу се беше появила бързо крачеща фигура. Беседата с Пърси Пилбийм бе оставила Монти във възбудено състояние на духа, изискващо интензивна физическа активност. Докато при един по-предишен случай лорд Тилбъри бе тръгнал да броди заради воденичния камък, тегнещ на сърцето му, то младежът бродеше напосоки, защото същият този камък бе паднал от неговото. Пилбийм бе вселил у него безгранична увереност. Той не знаеше как, нито кога, но твърдо вярваше, че Пилбийм ще успее.
Затова сега отпраши чевръсто към парка, нехаещ за нестабилните атмосферни условия.
— Господин Бодкин, сър.
— Вярно, че е той, влечугото му с влечуго. Ще стане вир-вода.
— Да, сър.
В гласа на иконома се долавяше тихо доволство. Съществуваше дори вероятност, мина му през ума, този млад мъж да бъде ударен от гръм. Той самият нямаше да има нищо против. Що се отнасяше до Бийч, ужасяващото могъщество на природата можеше да стигне до всяка крайност, която му скимнеше. Единственият му кахър бе, че и Пилбийм не е също тъй изложен на яростта на стихиите. Той разглеждаше членовете на Банди изцяло в духа на Стария завет и беше твърд привърженик на суровата разправа с тях.
Рони беше в спалнята си. Когато сърцето се облива в кърви, малко убежища са по-подходящи от спалня в провинциално имение. Тук един мъж може да пуши и да мисли необезпокояван.
Навестилият го няколко минути по-късно Бийч срещна у него пълна отзивчивост относно спогодбата, която идваше да предложи. Рони прие без всякакви възражения попечителството над документа. Вярно, на Бийч му се стори, че би могъл да прояви и малко по-голяма отзивчивост. „Апатичен“ бе думата, която беше на езика на иконома, и той го отдаде на лошото време. Тръгна си с чувства, наподобяващи онези на човека, който се отървал от джина в бутилката — не, не този джин в бутилката, макар че и от него не е зле да се отървава човек, а от онзи, дето създавал на Аладин или Сезам, не помня вече, купища главоболия. А Рони, след като захвърли ръкописа в едно чекмедже, се върна в креслото си и отново се вглъби в мисли по Сю.
Сю…
Не, той в никакъв случай не я винеше. Щом тя обичаше Монти Бодкин, какво пък, явно такива ми ти работи. Не можеш да виниш едно момиче за това, че предпочита един мъж пред друг.
Всички ония неща, които майка му беше наприказвала за нея, че била типична кабаретна танцувачка, навикнала да флиртува с всеки срещнат, бяха, разбира се, просто зловредни глупости. Сю не беше такава. Тя беше най-искреното създание на света. Цялата работа опираше до това, че е била заслепена от високия елегантен Монти и не е могла да се овладее.
Човек постоянно чете за тия неща в романите. Момичето се сгодява за някого, като за момента си мисли, че той е тъкмо това, което е предписал докторът. Но после среща друг и изневиделица разбира, че сбъркала. Без съмнение при онова нейно пътуване до Лондон тя случайно се е запознала с Монти на Пикадили или някъде другаде и просветлението се е стоварило отгоре й като мълния.
Естествено, той от самото начало беше очаквал това. Дори й го беше казал сам — в смисъл, че няма нищо по-нормално от това страхотно момиче като нея, което практически няма равно на себе си, тъй да се каже, рано или късно да попадне на някой, способен да измести от ума й един розовобуз расъл-недорасъл смотаняк, който, ако не се брои допускането му до боксовия отбор на Кеймбридж в категория „перо“, не бе сторил нищо, с което да оправдае своето съществуване.
Да, в крайна сметка всичко се свеждаше до това, заключи Рони. Той стана и отиде до прозореца. От известно време насам някъде в подсъзнанието му се мъдреше смътното усещане, че навън става нещо нередно.
Сега съзря пред себе си един променен свят. Бурята беше в разгара си. По стъклото шибаха талази от вода. Трещеше гръм, святкаха мълнии. Това бе един съскащ, виещ, ревящ, кошмарен свят. Свят, които идеално пасваше на собствените му неистови чувства.
Сю!
Предният ден на покрива. Когато откри шапката и разбра, че двамата с Монти са прекарали там заедно целия следобед. Той се ласкаеше от мисълта, че не й бе позволил да забележи нищо по вида му — да, добрата стара маска вършеше работа, — но имаше един миг, преди да се овладее, когато бе разбрал как точно се чувстват ония симпатяги, за които четем по вестниците как изпадали в амок и убивали по двама наведнъж.
Да, разсъдъкът му може и да твърдеше, че е напълно нормално Сю да се влюби в Монти Бодкин, но нищо нямаше да го накара да се разподскача от радост по тази причина.
Бурята като че ли започваше да сдава багажа. Грохотът се беше изтърколил някъде в далечината. Мълниите проблясваха, но вече без оня хъс. Дори дъждът не си даваше много зор. Онова, което доскоро бе същинска Ниагара, сега едва надхвърляше обикновен ръмеж. И внезапно върху прогизналите камъни на терасата проблесна, хилав и воднист, лъч светлина.
Той обаче укрепна. По небето се разстла синева. Над долината се появи дъга. Рони отвори прозореца и вълна от прохладен ароматен въздух нахлу в стаята.
Рони се показа навън, вдиша дълбоко и изведнъж си даде сметка, че тежката угнетеност от последните два дни го е напуснала. Гръмотевичната буря бе извършила обичайното си вълшебство. Той се чувстваше като човек, оздравял от треска. Целият свят сякаш за миг се бе пречистил от унинието.
Долу в храсталаците пееха птички и малко остана Рони да запее сам.
И защо, по дяволите, питаше се той, бе вдигнал толкова пара за абсолютно нищо? Ето, сега всичко беше ясно като на длан. Тази негова налудничава идея, че Сю е влюбена в Монти, се е дължала чисто и просто на скапаното време. Разбира се, подозренията му бяха напълно безпочвени. Онзи техен обяд можеше лесно да се обясни. Също както и вчерашната им среща на покрива. Всичко можеше да се обясни лесно в този най-прекрасен от всички възможни светове.
И едва стигнал до това заключение, той зърна на алеята под себе си движеща се купчина кални дрехи. Това беше Монти Бодкин, завърнал се от своите митарства. Рони се наведе още малко от прозореца, преливащ от млякото на човешка доброта, както е казал поетът.
— Привет — подвикна той.
Монти вдигна глава.
— Здрасти.
— Намокрил си се.
— Да.
— Майко мила, ама яко си се намокрил! — поясни Рони. Той изпитваше болка от мисълта, че този славен нов свят може да съдържа негов събрат, докаран до такова окаяно състояние. — Най добре иди да се преоблечеш.
— Да.
— В нещо сухо.
Монти кимна, пръскайки вода като шадраван. Сетне отметна от очите си шепата водорасли, които му служеха за коса, и заджвака към вратата.
Приблизително две минути по-късно Рони, който още не можеше да си намери място от състрадание, се
