— А, ето те и теб! — рече той, затваряйки вратата.
Рони вдигна изнурен взор. Откакто Монти Бодкин си бе отишъл, той седеше спаружен в един ъгъл и зяпаше в нищото.
— Здрасти — насили се да каже той.
Въпреки че не намираше никаква радост в своята собствена компания, той не приветства появата на вуйчо си. Макар да обичаше Достопочтения Галахад, в този миг на Рони не му се общуваше с него. Един разпънат на кръст мъж търси самотата. Той подозираше, че другият е дошъл да му предложи приятелска партия билярд, а самата мисъл да играе приятелски партии билярд с когото и да било му причиняваше спазми в стомаха.
— Тъкмо си тръгвах — заяви той, за да попари перспективата в зародиш.
Достопочтеният се разду под жилетката си. Монокълът му сега представляваше същински прожектор.
— Ще си тръгнеш друг път — изръмжа той. — Сядай и ме слушай. Тръгвал си, как пък не! Ще си тръгнеш, когато свърша да говоря, и нито миг по-рано.
Рони отхвърли предположението за приятелската партия. Тя явно не се покриваше с фактите. Вкиснатостта му се примеси с почуда. Много години бяха минали, откакто за последен път бе видял своя добросърдечен роднина в подобно настроение. То сякаш връщаше привкуса на славните отминали дни на комини и бамбукови бастуни. Но той напразно търсеше в поведението си напоследък нещо, което би могло да предизвика катаклизъм с такива измерения.
— Е — започна Достопочтеният Галахад, — казвай какво става.
— Точно това се канех да попитам и аз — отвърна Рони. — Какво, по дяволите, става?
— Не се прави, че не знаеш.
— Но аз наистина не знам.
— Това увъртане с нищо не помага. — Достопочтеният боцна с палец по посока на вратата. — Току-що говорих отвън с горката Сю.
Тънка корица от лед се разпростря по повърхността на Роналд Фиш.
— Нима? — осведоми се учтиво той.
— Тя плаче.
— Нима? — запита Рони все тъй учтиво, но чувстваше как онези нажежени шишове пак се залавят с душата му. Същността му бе разделена въпреки самата себе си. Едната й половина страстно изтъкваше, че е кошмарно да си представя Сю обляна в сълзи. Другата само повдигаше вежди, опъваше ръкавели и отбелязваше със сарказъм, че ще го вземат мътните, ако може да разбере тя пък за какво има да плаче.
— Плаче, казвам ти! Направо се скъсва от рев!
— Нима?
Достопочтеният Галахад и сам бе стар итънец и навремето често бе имал повод да прилага изпитания Итънски подход, вгорчавайки живота на своите ближни. И до ден-днешен из улиците на Лондон можеха да се срещнат сивокоси букмейкъри и комарджии с бастунчета, които още усещаха пробождане като от стара рана, колчем си припомнеха агонията да виждат стъкления му поглед, подобен на този на Рони сега, и да го чуват как казва „Нима?“ по начина, по който го произнасяше Рони. Но от това държането на племенника му не ставаше по-поносимо. Цялата концепция на Итънския маниер, също както и на чифтето, е в това да се намираш откъм правилния му край.
Той стовари с трясък юмрука си върху билярдната маса.
— Значи не те е грижа, а? Пет пари не даваш? Е, нека ти кажа тогава, че аз пък давам. Майката на това момиче беше единствената жена, която някога съм обичал, и аз нямам намерение да стоя и да гледам със скръстени ръце как щастието на дъщеря й се съсипва от някакъв недорасъл тапишник с лице като ягодов сладолед, комуто е хрумнало да я прави на шашава — ясно?
В тази обида се съдържаха толкова много разклонения, че Рони се видя принуден да ги отбива подред.
— Ако лицето ми е като ягодов сладолед, то аз нищо не мога да сторя по въпроса — рече той, избирайки си да започне оттук.
— Ягодовият сладолед ти е малко. Ти би трябвало да се червиш до припадък.
— А що се отнася до недораслия тапишник — продължи Рони, чувствайки се вече на сигурна почва, — мога ли да ти напомня, че съм с около два сантиметра по-висок от теб?
— Глупости! — олюля се Достопочтеният, уязвен до много дебелите подметки на елегантните си обувки.
— Два сантиметра, ако не и повече.
— Долна лъжа.
— Да се премерим на стената — настоя Рони.
— Няма да правя нищо подобно. И какво общо има тук ръстът, по дяволите? — запита Достопочтеният, внезапно доловил, че спорът започва да се измества от главната тема. — Ако ще и жираф да си, това хич не ме вълнува. Друго се опитвам да ти набия в главата, а именно че няма да те търпя да си играеш с чувствата на това момиче. Тя ми каза, че сте развалили годежа.
— Съвсем вярно.
Галахад стовари юмрук върху зеленото сукно.
— Ще потрошиш масата — предупреди Рони.
За миг в съзнанието на Достопочтения проблесна случката, при която Бийфи Мъспрат, макар и с известна помощ, действително бе потрошил една билярдна маса през деветдесет и осма година, и воден от непреодолимата страст на заклетия разказвач, насмалко не поспря, за да я опише. Но бързо се стегна.
— По дяволите масата! — изрева той. — Не съм дошъл тук да говоря за маси. Дойдох да ти кажа, че ако ти е интересно да разбереш какво мисли за теб един хладен, непредубеден страничен наблюдател, то ти си гнусен млад сноб… и презрян пес…
— Какво!
— И червей — продължаваше Достопочтеният, самият той вече не по-малко розов от племенника си. — Мислиш ли, че не разбирам какво е станало? Ако искаш да знаеш, Сю сама ми го каза отвън във фоайето преди няма и пет минути. Каза ми го ясно и просто. Ти си една слузеста, безгръбначна, тресяща се медуза, щом си оставил майка си да те накара да развалиш годежа. Допуснал си да те убеди, че това бедно дете не е достойно за теб.
— Какво!
— Като че ли дъщерята на Доли Хендърсън не е достойна и за най-доблестния мъж в кралството, да не говорим за някакъв…
Достопочтеният тъкмо щеше да мине отново на по-личен план, когато тирадата му се оказа прекъсната. Този път по масата бе треснал Рони.
— Не ми дрънкай глупости! — викна той. — Аз съм бил развалил годежа, как не! Сю беше тази, която го развали.
— Да, защото е видяла, че се чудиш как да се измъкнеш, и тъй като е момиче с достойнство, не е искала да се унижава и да виси като воденичен камък на шията на мъж, който явно дава мило и драго да се отърве от нея.
— Кой, аз? Да давам мило и драго да се отърва!… Та аз… Аз… По дяволите, вуйчо Гали!
— Да не искаш да кажеш, че все още изпитваш чувства към нея?
— Какво значи „все още“? И какво значи „изпитваш чувства“? Чувства! Боже мой!
Достопочтеният Галахад беше сразен.
— Ами за какъв дявол тогава през последните дни се влачиш като настъпана жаба? И се държиш с нея тъй, сякаш…
Тонът му видимо се смекчи. Той започваше да проглежда. Беше му трудно да сложи ръка върху рамото на племенника си, тъй като двамата бяха разделени от билярдна маса със стандартни размери, но затова пък думите му преливаха от вуйчовско съчувствие.
— Всичко ми е ясно! Ти си бил угрижен за нещо друго, нали? Или е било от жегата? Тъй или иначе, поради някаква причина си се държал нетипично. Скъпо момче, на твоите години и аз не знаех какъв риск
