и се прехласваше по своята свиня, а Сю, с която действително му се искаше да поговори, като че ли бе изчезнала от лицето на земята. Тъй че, доколкото можеше да прецени, не му оставаше друго, освен да се присъедини към Рони в билярдната или пък да се качи в салона и да размени няколко думи със сестра си Констанс, която в този час без съмнение пиеше там чай. Той вече клонеше към втория вариант, понеже имаше да каже на едно-друго на Констанс относно аферата Пилбийм, когато откъм градината се зададе Сю.
Примамливата идея да насоли подобаващо Кони го напусна незабавно. Време за това щеше да се намери винаги, докато сега той бе настроен за нещо по-приятно от кучешки бой между брат и сестра. Лъчезарната личност на Сю бе тъкмо тоникът, от който се нуждаеше в тази мъртва точка от дългия следобед. Естествено, нямаше как да й разкаже вица, който не бе подходящ за млади момичета, но поне можеха да си побъбрят за това и онова.
Той я повика и тя се приближи. Във фоайето цареше сумрак, но му направи впечатление, че момичето изглежда по-различно. Походката му не пружинираше както, друг път, нямаше я онази напета гъвкавост, на която се бе възхищавал навремето у Доли. Но може би това се дължеше изцяло на въображението му. Той бе наясно със своята склонност да вижда нещата в мрачна светлина, когато сенките започваха да се спускат над света, а все още бе твърде рано за коктейл.
— Е, момичето ми?
— Здравей, Гали.
— Къде се губиш цял ден?
— Бях излязла да се разтъпча по терасата.
— Измокри ли си краката?
— Не. Но може би все пак няма да е зле да се кача горе да се преобуя.
На Достопочтения тези не му минаваха. Той я улови и я дръпна до себе си на канапето.
— Разсей ме — помоли. — Чувствам се отегчен.
— Горкичкият Гали. Съжалявам.
— Това — каза Достопочтеният — е оня час от деня, от който човек не може де се скрие. Той го кара да изследва душата си. А аз не искам да изследвам своята. Допускам, че мяза на стар чехъл. Тъй че, както казах, разсей ме, дете. Изпей ми нещо. Потанцувай. Задавай ми гатанки.
— Боя се, че…
Достопочтеният й отправи остър взор през монокъла си. Да, подозренията му се оправдаха. Момичето не преливаше от бодрост.
— Случило ли се е нещо?
— А, не.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Една цигара?
— Не, благодаря.
— Да пусна ли радиото? Може да има лекция за тритоните.
— По-добре недей.
Галахад смръщи вежди. После му хрумна едно възможно обяснение.
— Сигурно е от жегата.
— Да, днес беше горещо. Чак сега се разхлади.
— Бурите често потискат хората. Да не би да те е страх от гръмотевици?
— Не.
— Защото много момичета се боят от тях. Познавах едно, което имаше навика всеки път, щом се разрази буря, да се хвърля на врата на най-близкия мъж и да го прегръща и целува, докато всичко не свърши. Изцяло психична реакция, разбира се, но трябваше да видиш каква тълпа се трупаше край нея, щом небето започнеше да се заоблачава. Гладис й беше името. Гладис Туистълтън. Такова едно хубаво момиче, с големи морни очи. Омъжи се за офицер от Гвардейския конен полк, на име Харингей. Разправяха, че начинът, по който в ранните години на брака им Харингей опразвал гостната при най-малкото съмнение за дъжд, бил рядка и запомняща се гледка.
Достопочтеният видимо се ободри. Като всички заклети разказвачи, той се раждаше наново, започнеха ли анекдотите да му идват един подир друг.
— Като се отвори дума за гръмотевици — продължи той, — разказвал ли съм ти някога историята за Пъфи Бенгър и бурята?
— Не, не мисля.
— Това се случи, когато Плъг Башъм, моя милост и още неколцина гостувахме в имението му в Съмърсетшир, да половим риба. Пъфи, трябва да се признае, обичаше да прави от мухата слон. Очарователен мъж, но лъжеше като дърт циганин. Имаше една племенница, с която се фукаше наляво и надясно. Племенницата му можела това, племенницата му можела онова. Тя беше от деловите, работещи момичета — трябва да е била първата — и той страшно се гордееше с нея. И ето че един ден, когато навън имаше буря и щем не щем, трябваше да стоим в къщата и да си чешем езиците, той спомена, че племенницата му била най-бързата машинописка в Англия.
Сю се бе привела напред, подпирайки брадичката си с ръце.
— Е, казахме ние по едно „Ами!“, „Гледай ти!“ и тъй нататък — все пак човекът ни беше домакин — и всичко несъмнено щеше да свърши дотук, ако Пъфи, който никога не знаеше мярка, не бе добавил, че уменията на това момиче като машинописка имали невероятен ефект върху свиренето й на пиано. Не че го подобрили — то открай време си било съвършено, — но му придали съществена бързина. „Фактически — каза Пъфи — знам, че ще ви се стори невероятно, но честен кръст, тя вече може да изсвири Погребалния марш на Шопен за четирийсет и осем секунди!“ Това, разбира се, ни дойде малко множко. „Стига бе, за четирийсет и осем секунди?“ — обади се някой. „За четирийсет и осем секунди,“ — повтори твърдо Пъфи. Той самият често го бил засичал с хронометъра си. И тогава Плъг Башъм, който винаги си е бил пряма душа, си позволи волността като стар приятел да каже на Пъфи, че е най-големият лъжец в страната, без да се изключва дори Уийкс Кучата Муцуна, тогавашният шампион на клуб „Пеликан“. „Да знаеш, че не е безопасно да се стои в една къща с теб по време на буря,“ — завърши Плъг. „И защо, ако смея да попитам, не е безопасно да се стои в една къща с мен по време на буря?“ — попита Пъфи. „Защото — отвърна Плъг — съществува голяма вероятност всеки миг Всевишният да я порази с гръм, ето защо.“ „Слушайте — рече тогава Пъфи, който доста се беше навил, — ако племенницата ми Мъртъл не изсвири Погребалния марш на Шопен за четирийсет и осем секунди, то аз наистина се надявам тази къща да бъде поразена от гръм в същия този миг.“ И — по едно доста странно съвпадение, както винаги съм смятал — така и стана. Всичко сякаш лумна в бели пламъци, разнесе се адски трясък и следващото, което видях, беше как Пъфи изпълзява изпод масата. Помня, че изглеждаше повече огорчен, отколкото уплашен. Вдигна укорителен поглед към тавана и изрече с един такъв кисел глас: „То пък човек да не се пошегува с Теб!“
Галахад направи полагаемата се в такива случаи пауза.
— Да? — каза Сю.
Повечето заклети разказвачи биха намерили репликата за обезкуражаваща. Достопочтеният Галахад не направи изключение.
— Какво „да?“ — попита той със заядливостта, показана в описания случай от Пъфи Бенгър.
— О, съжалявам — рече сепнато Сю. — Боя се, че… Каза ли нещо, Гали?
Достопочтеният я улови здраво за брадичката и като повдигна лицето й към себе си, се вторачи обвиняващо в нейните очи.
— Слушай — произнесе бавно, — не искам да чувам повече никакви глупости, че всичко било наред. Хайде, какво има?
— О, Гали! — продума Сю.
— О, Господи! — изпъшка Достопочтеният, обзет от ледения ужас на мъж, който е открил, че държи брадичката на плачещо момиче.
Десетина минути по-късно в билярдната зала влезе един суров Галахад Трипуд със стиснати устни и вирната брадичка. Косата му бе наежена като бодлите на ехидна, а от монокъла му струеше пламък.
