била принуден да се омъжи. Според легендата пеела, докато я измъчвали. — Б.пр.), ето коя! — изръмжа Бинго и ме изгледа с омраза. — Кара ме да се стремя да стана по-благороден, по-свестен, по-задълбочен, по-разностранен мъж.
— Едно не проумявам — отплеснах се аз по свой си поток на съзнанието. — Какъв е принципът, по който ги подбираш? Говоря за момичетата, в които се влюбваш. Каква ти е системата? Едно с едно не си прилича. Първо Анабела келнерката, после Хонория Глоеъп, последвана от онзи трън в очите Шарлот Корде Роуботъм…
Чест му прави на Бинго, че потрепера. При мисълта за Шарлот и мен ме побиваха тръпки.
— Нали не говориш сериозно, Бърти? Нали не възнамеряваш да сравняваш чувствата ми към Мери Бърджес, възвишеното обожание, духовното единение…
— Да оставим това — прекъснах го аз. — Слушай, старче, нямаш ли чувството, че се изгубихме?
Туинг Хол е на три километра от гарата, а вече доста път бяхме избъхтили. Вместо да се придържаме към главното шосе, вероятно за по-напряко минахме по един черен път, после през рядка горичка, изкатерихме два баира и сега прекосявахме някаква нива, зад която се виждаше втори черен път.
— Ами тя понякога извежда брат си на разходка по тези места — обясни Бинго. — Реших, че няма да е зле да я зърна.
— Разбира се, подобни силни усещания биха задоволили и най-взискателния. Не ще и спор, че зърването e достойна награда за петкилометров преход през разорани ниви, но все пак не ни ли се полага нещо повече? Не подаваме ли ръка на момичето, за да му правим компания?
— Господи! — потресе се Бинго. — Как можа да допуснеш, че ще имам наглостта? Аз само я съзерцавам отдалече и толкоз. Бързо! Идва! Не, сбърках.
Също като в онази песен на Хари Лодър (Хари Лодър (1870–1950) — сценичен псевдоним на Хю Макленан, шотландски комик от мюзикхола. — Б. пр.), дето той чака да се появи момичето и пее: „Ето я-я-я! Не, то било заек!“. Та младият Бинго ме остави десет минути да ме брули суров североизточен вятър, като през цялото време ме държа нащрек с поредица от лъжливи тревоги, та накрая ми идеше да го зарежа и да се лиша от рядкото удоволствие, което ми готвеше. Изведнъж обаче иззад ъгъла изприпка фокстериер и Бинго се олюля като трепетлика. После на хоризонта изникна маломерно дете от мъжки пол и той се затресе като малеби. И накрая, като звезда, чиято зрелищна поява е била подготвена грижливо от персонала на ансамбъла, се зададе самото момиче и мен ме заболя, като гледах Бинго какви ги преживява. Лицето му пламна алено, а като притурим бялата якичка и посинелия от вятъра нос, все едно, че насреща ми плющеше френският трибагреник. Сгъна се одве в кръста като подкосен и ми трябваше време да съобразя, че се кланя.
Тъкмо вдигаше почтително два пръста към шапката си, когато рязко осъзна, че момичето не е само. Придружаваше я млад мъж в свещенически одежди и тази гледка никак не понесе на Бинго. Лицето му стана по-наситено червено, носът — по-син, а пръстите му изтърваха шапката.
Момичето кимна, куратът каза „А, Литъл! Кофти време“, кучето излая, групата си продължи по пътя и забавлението ни приключи.
Куратът изненада и мен. Докладвах за появата му на Джийвс още щом се прибрах в замъка. Джийвс, естествено, знаеше всичко по въпроса.
— Това е преподобният господин Уингъм, новият курат на господин Хепънстол, сър. Разбрах от Брукфийлд, че се явява съперник на господин Литъл и за момента младата дама му отдава предпочитанията си. Господин Уингъм се ползва с несъмненото предимство, че пребивава под един покрив с младата дама. Двамата свирят на четири ръце след вечеря, което им служи за духовна свръзка. В тези случаи господин Литъл, както ми бе докладвано, броди в тъмното под прозорците и видимо негодува.
— Този несретник явно вече не го бива за друго освен да негодува. Изгубил е яката си хватка. Ако щеш вярвай, но преди малко, когато я срещна, не му стигна елементарното мъжество да каже „Добър вечер“.
— Дочух, че чувствата на господин Литъл били примесени обилно със страхопочитание, сър.
— Е как да помогне човек на плашлив заек? Имаш ли някакво предложение? Ще го видя след вечеря и първото нещо, от което ще се интересува, е твоят съвет.
— Смятам, сър, че най-препоръчително би било господин Литъл да съсредоточи вниманието си върху младия джентълмен.
— Братчето ли имаш предвид? В какъв смисъл?
— Да се сприятели с него, сър. Да го извежда на разходки.
— Не ми звучи като най-доброто ти хрумване. Признавам, че очаквах нещо по-така.
— Би било добро начало, сър.
— Ще му докладвам. Тя ми хареса, Джийвс.
— Изключително благопристойна млада дама, сър.
Вечерта подхвърлих на Бинго идеята на Джийвс и с радост наблюдавах как той се освежи като полято цвете.
— Джийвс винаги е прав — заяви бодро. — Как не се сетих сам! Още утре започвам.
Забележителна бе промяната, която наблюдавах. Много преди да се прибера в Лондон, за Бинго стана почти всекидневие да поздравява момичето. Вече не се препарирваше, щом я зърнеше. Братчето служеше за свързващо звено, далеч по-яко от дуетите с курата. Момичето и Бинго започнаха заедно да го извеждат на разходки. Попитах го за какво си говорят и той ми отвърна, че обсъждали бъдещето на малкия Уилфред. Момичето се надявало един ден Уилфред да стане курат, но Бинго бил категорично против. Нещо в куратите не му харесвало.
Денят, в който си тръгнахме, той дойде да ни изпрати, а Уилфред ситнеше до него като дългогодишен приятел. От прозореца на влака видях как Бинго го черпи бонбони и шоколад от автомата на гарата. Уютна сцена, която ме изпълни със светли надежди.
Затова бях така стреснат, когато след две седмици пристигна телеграма:
„Бърти приятелю слушай Бърти дали не би могъл да дойдеш тук веднага. Всичко тръгна наопаки ама всичко ти казвам. Господи Бърти просто трябва да дойдеш. Аз Бърти съм в лапите на най-грозното отчаяние и сърцето ми е разбито. Би ли ми изпратил още сто къса от онези цигари. Доведи и Джийвс Бърти. Просто трябва да дойдеш на всяка цена разбра ли Бърти. Разчитам на теб. Не забравяй да доведеш Джийвс. БИНГО“
За човек, който е вечно материално затруднен, Бинго е най-разточителният телеграмаджия. Понятието телеграфен стил нищо не му говори. Гламавото магаре просто застава над бланката и си излива изранената душа по два пенса на дума, без изобщо да се замисли.
— Как оценяваш това, Джийвс? — попитах аз. — Взе да ми писва. Не мога час по час да си зарязвам ангажиментите, за да търча да помагам на Бинго. Прати му телеграма да иде до селския вир и да сложи край на мъките си.
— Ако сте съгласен да се лишите за известно време от мен, сър, бих могъл да отскоча до Туинг и да проуча на място случая.
— Никак не ми се иска, честно казано. Как ще се оправя без теб? Ама, няма как. Пък и в края на краищата не му трябвам аз, а ти. Добре, върви.
Джийвс се прибра късно на на другия ден.
— Е? — попитах.
— Направих каквото можах, сър, но признавам, че песпективите пред господин Литъл не са никак светли. Докато ни е нямало, сър, е настъпил зловещ и твърде тревожен обрат.
— Какво е станало?
— Сигурно си спомняте господин Стегълс, сър — младия джентълмен, който учеше за изпити с господин Хепънстол във викарията?
— Че какво общо има Стегълс със случая?
— Разбрах от Брукфийлд, сър, който случайно дочул един разговор, че господин Стегълс е проявил
