цитрусови плодове. Малолетните енориаши върху сцената, които изобразяваха момичетата от „Палас“ и сред които се открояваше пощръклелият от отчаяние Бинго, се удоволстваха от все сърце. Те ясно си даваха сметка, че това не може да продължава вечно, поради което оползотворяваха до краен предел уникалната възможност. Главорезите се юрнаха да събират малкото оцелели портокали, за да ги вкарат в повторно действие, така че публиката се оказа в прегръдките на двупосочен обстрел. Суматохата бе забележителна, но тъкмо когато нещата истински се напекоха, светлините за кой ли път изгаснаха.
Аз прецених, че е време да си ходя и се плъзнах навън, но едва бях поел глътка коледен въздух и зрителите ме последваха масово. Те се стичаха покрай мен на двойки и на тройки и никога не бях чувал по- единодушна публика. Всички до един проклинаха горкия Бинго и в непосредствената ми близост спонтанно взе да се оформя философска школа, чиято обединяваща идея бе да причакат Бинго на излизане и да го изплакнат хубавичко в селския вир.
Броят на ентусиазираните привърженици на тази школа растеше тъй лавинообразно, тяхната решимост бе тъй непоклатима, че за мен оставаше само да се провра отзад и да предупредя младото говедо, че е време за перука, тъмни очила и страничен изход. Намерих го зад кулисите, седнал върху един сандък, обилно потящ се и приличащ повече от всякога на отбелязано с кръстче място, където е станала злополука. Косата му стърчеше нагоре, ушите му висяха надолу и една строга дума несъмнено би го накарала да избухне в сълзи.
— Бърти — прошепна той глухо, щом успя да фокусира върху мен погледа си, — беше онзи Стегълс! Сгащих едно от хлапетата, преди да успее да го драсне, и с подръчни средства изтръгнах от него признания. Стегълс подменил с истински портокали памучните топки, които бях изработил собственоръчно с пот на чело и при разноски от близо една лира за материали. Сега съм се запътил да го издиря и да го разкъсам на парчета. Ще го хвана и ще започна от…
Мразех се, задето се налагаше да прекъсна мечтанията му, но нямаше как.
— Божичко, човече, сега не е време за лекомислени забавления. Трябва незабавно да се спасяваш!
— Бърти — продължи той с безжизнен глас, — ТЯ беше тук преди малко. Каза, че аз съм виновен за всичко и повече не желае да разговаря с мен. Каза, че винаги била подозирала, че съм точно такъв безсърдечен дебелашки шегаджия, но сега вече го знаела със сигурност. Каза… Абе доста неща каза.
— Това да са ти главоболията! Не си ли даваш сметка, че около двеста туингаджии в добра спортна форма те чакат отпред, за да те удавят в езерото?
— Не!
— Да!
Това го досмаза. Но само за част от секундата. Винаги съм знаел, че в жилите на Бинго тече немалко булдогска кръв. След миг лицето му бе озарено от една такава неповторима, сладка усмивка.
— Много важно! — каза. — Аз пък ще се промъкна през мазето, ще се прехвърля през стената, ще пропълзя през улицата и ще претичам през задните дворове. Мен ли ще сплашат!
След не повече от седмица Джийвс ми донесе сутрешния чай и внимателно отклони вниманието ми от спортната страница на „Морнинг Поуст“, за да го пренасочи към едно от съобщенията в колоната за сватби и годежи.
В него немногословно се докладваше, че в скоро време ще бъде сключен брак между Достопочтения (Титла, която носят синовете на благородници, които не са преки наследници. Титлата на бащата и цялото богатство се наследява от най-големия син, вторият обикновено става офицер, третият — свещеник, четвъртият — дипломат и т.н. — Б.пр.) преподобен Хюбърт Уингъм, трети син на граф Стъридж, и Мери, единствена дъщеря на покойния Матю Бърджес, собственик на Уедърли Корт в Хантс.
— Да си призная, Джийвс, донякъде го очаквах.
— Да, сър.
— Тя не би могла някога да му прости.
— Не, сър.
— Е — казах, докато отпивах от ароматната вряла течност, — на Бинго едва ли ще му трябват векове, за да се съвземе, макар че не вярвам да му се е случвало повече от седемдесет и четири пъти. Жал ми е обаче за теб.
— За мен, сър?
— Ами да, по дяволите! Нима забрави що щуране беше насам-натам, за да оправяш бинговите бакии? Кофти, че целият този труд отиде на вятъра.
— Не съвсем на вятъра, сър. Не отричам, че моите усилия да допринеса за матримониалното единение на господин Литъл и младата дама не се увенчаха с успех, но аз въпреки това гледам със задоволство на отминалите събития.
— Защото направи каквото можа ли?
— Не съвсем, сър, макар че и тази мисъл ми носи немалко удовлетворение. Но аз по-скоро имах предвид факта, че извлякох от цялата история значителна финансова изгода.
— Финансова изгода? В какъв смисъл?
— Когато научих, че господин Стегълс проявява жив интерес към състезанието, сър, аз влязох в съдружие с моя приятел Брукфийлд и откупих от собственика на „Кравата и конете“ правото да приемам залози. Начинанието се оказа крайно печеливша инвестиция. Закуската ви ще бъде готова всеки момент, сър. Бъбречета и гъби върху препечен хляб. Ще ви ги донеса веднага щом ми позвъните.
16
КЛОД И ЮСТИС НАПУСКАТ СЦЕНАТА, МАКАР И С ГОЛЯМО ЗАКЪСНЕНИЕ
Чувството, което ме облада, след като леля Агата ме сгащи онази сутрин в леговището ми и изплю страшната новина, бе, че най-сетне късметът ме е зарязал насред калта. Защото по правило мен не ме намесват в Семейни Скандали. В случаите, когато една Леля се обажда на друга Леля като мастодонт, ревящ над праисторически блата, или когато писмото на чичо Джеймс относно озадачаващото поведение на братовчедката Мейбъл минава от ръка на ръка („Моля те, прочети го внимателно и го препрати на Джейн“), кланът има тенденцията да не помни за съществуването ми. Това е едно от преимуществата на статута ми на ерген, или, според любящите ме, на слабоумен ерген. „Всякакви опити да заинтересуваме Бърти са хвърлени на вятъра“ е приблизителният им лозунг и аз го крепя с две ръце. На мен ми дайте мир и спокойствие. Затова осъзнах, че Проклятието най-сетне ме е споходило, когато леля Агата нахълта с надути платна в гостната ми, тъкмо когато мирно и кротко си пушех и си гледах в любимата точка пред себе си, и взе невъздържано да споделя с мен за Клод и Юстис.
— Слава богу — каза тя, — че най-сетне уредихме Клод и Юстис.
— Уредихме ли ги? — изненадах се аз.
— В петък отплават за Южна Африка. Господин Ван Алстин, приятел на горката Емили, им осигури места в своята фирма в Йоханесбург и ние се надяваме най-после да си седнат на… местата и да просперират.
Пак нищо не разбрах.
— В петък? За вдругиден ли става дума?
— Да.
— Южна Африка?
— Да. Отплават на „Единбург Касъл“.
— Но за какъв дявол? Сега е средата на семестъра в Оксфорд.
Леля Агата ме закова с полярен поглед.
— Ти наистина ли се опитваш да ми кажеш, Бърти, че дотолкова не проявяваш и елементарен интерес към делата на най-близките си роднини, че чак сега чуваш за изключването на близнаците от Оксфорд? Оттогава има две седмици!
— Стига бе!
— Не, ти си просто безнадежден! А аз си мислех, че все пак би могъл…
— Защо са ги изритали?
— Поляли с лимонада заместник-декана на своя колеж… И не виждам нищо забавно в тази
