Минаваше един часът, когато след кратка схватка със себе си отлепих клепачи. Чувствах се като нещо, отхвърлено от Комисията за здравословни храни, но една бодра мисъл ми повдигна духа, а именно, че по това време близнаците стоят, облегнати на парапета на презокеанския лайнер, и хвърлят последен поглед към родните брегове. Именно тази оптимистична мисъл направи шокът непосилен, когато вратата на спалнята ми се отвори и вътре влезе Клод.
— Добрутро, Бърти. Добре ли поспа? Насъбра ли сили? Какво ще кажеш за един хубав обяд?
От мига, в който главата ми бе докоснала възглавницата, бях тормозен от толкова много изпълнени с въображение кошмари, че в първия момент си останах да лежа спокойно, твърдо убеден, че това е поредният от тях, само дето е по-страшен. Чак когато Клод седна върху краката ми, до мен достигна потресаващата истина, че това е строгата неумолима действителност.
— Мамо! — изпищях аз. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Клод ме изгледа с много укор.
— Не очаквах подобен тон от домакина си, Бърти. Та ти едва снощи изрази съжалението, че няма да ти гостувам по за дълго. Е, мечтата ти се сбъдна. Ще ти гостувам донасита.
— Но защо не си на път за Африка?
— Знаех си, че ще искаш обяснения — огорчи се братовчед ми. — Работата е следната, старче. Помниш ли онова момиче, с което ни запозна снощи в „Сайрос“?
— Какво момиче?
— Че то беше само едно — хладно ме смъмри Клод. — Само едно, за което си заслужава изобщо да се говори. Името й е Марион Уордър. Ако се напънеш, ще се сетиш, че аз доста потанцувах с нея.
Нещо взе да се промъква в мъглата. Марион ми е дългогодишна приятелка. Много е свежа. Участва в онова шоу в „Аполо“. Взех да си припомням, че я зърнах в „Сайрос“ и че близнаците настояха да ги представя.
— Ние сме създадени един за друг, Бърти — продължи Клод. — Стигнах до този извод призори и колкото повече мислех по въпроса, толкова повече се убеждавах в неговата истинност. Случва се, ще знаеш, две сърца да туптят като едно и така нататък. С две думи, на гара Ватерло се изхлузих от Юстис и право тук. Не е справедливо да се забия в Южна Африка, докато това момиче стои самичко тук в Лондон, Единодушно подкрепям имперската идея и не възразявам колониите да получат своя дял пълноценна кръв, ама няма как. В края на краищата — изтъкна той напълно основателно, — Южна Африка доста сносно се е оправяла досега без мен и не виждам защо да не устиска още малко.
— Ами Ван Алстин или как му беше името? Той ще ви чака с изплезен език.
— Нали ще получи Юстис! Това би трябвало да го засити на първо време. Юстис е много кадърно момче. Ще свърши живота си като магнат и аз ще следя развитието му с буден интерес. А сега би ли ме извинил за минутка, Бърти? Искам да издиря Джийвс и да го убедя да ми забърка една доза от динамитния си специалитет. Не разбирам какво е това главоболие, какво е това чудо!
И ако щете вярвайте, вратата едва се бе затворила подире му, когато в стаята нахълта Юстис с грейнало сутрешно личице, от което ме заболяха очите.
— О не! Не!
Юстис се закикоти неудържимо.
— Страхотна изработка, Бърти, направо страхотна! Жал ми е за горкия Клод, но нямах избор. Приспах бдителността му на Ватерло и се изплъзнах в такси. Горкото старо магаре сигурно се тюхка сега къде ли съм. Но какво да се прави. Ако искрено, с чиста съвест си очаквал от мен да се погреба жив в Южна Африка, нямаше защо за ме запознаваш снощи с госпожица Уордър. Искам сега да ме изслушаш, Бърти — започна той и се намести удобно върху краката ми. — Аз не съм от мъжете, които се влюбват във всяко срещнато момиче. По-скоро бих се определил като силен, мълчалив мъж. Но когато срещна своята заветна половинка, аз не си губя времето. Аз…
— Божичко! И ти ли си се влюбил в Марион Уордър?
— И аз? Как така „и“ аз?
Тъкмо да му разкажа за Клод, и онзи влетя персонално с изумително живнал вид. Джийвсовите бърканици имат същия ефект и върху египетски мумии. Клод се кокореше като току-що полята саксия, но за една бройка да си възстанови увехналата форма при вида на проклетия си брат, който му се звереше иззад таблата на леглото.
— Какви, по дяволите, ги правиш тук? — пожела да узнае той.
— Какви, по дяволите, ти ги правиш тук?
— Да не си дошъл да натрапваш гнусното си присъствие на госпожица Уордър?
— А ти затова ли се върна?
Продължиха в този дух още доста време.
— Е — рече най-накрая Клод, — щом вече си тук, нека спечели по-добрият!
— Ама не, не може така! — реших да се вместя аз в диалога. — Какви се ги намислили? Къде, според вас, ще живеете, докато сте в Лондон?
— Ами че тук — изненада се Юстис.
— Къде другаде? — повдигна вежди Клод.
— Ти, Бърти, нали нямаш нищо против да ни подслониш? — попита Юстис.
— Разбира се, че няма — сряза го Клод. — Бърти е джентълмен.
— А бе, глупави магарета, ами ако леля Агата узнае, че ви укривам тук, когато се предполага, че сте в Южна Африка? Къде ще си намеря място?
— Вярно бе. Къде ще си намери място? — обърна се Клод към Юстис.
— Все ще се оправи някак — успокои го Юстис.
— Разбира се — грейна Клод. — Той е оправно момче.
— И още как! — възхитено ме изгледа Юстис. — Много е находчив този наш Бърти.
— А сега — каза Клод, изчерпал веднъж завинаги темата, — какво стана с онзи обяд, за който ми говореше преди малко, Бърти? От този джийвсов коктейл в сърцевината ми зейна незапълнима хралупа, но да се надяваме, че шест пържоли и пудинг с масло ще свършат работа на първо време.
Всеки мъж минава през черни периоди в живота си, към които не може да погледне назад, без да го парят очите и треска да го втресе. За някои, съдейки по романите напоследък, това си е ежедневие. Но на човек като мен, със закръглени независими доходи й завидно храносмилане, рядко му се пука гумата на возилото на живота. По тези причини гледам само в краен случай да възраждам в съзнанието си спомена за онази изтерзана, изстрадана епоха. Защото дните, последвали неочакваното възкресение на триждипроклетите близнаци, бяха тъй необозримо страшни, че нервите ми щръкнаха от телосложението и се навиха по краищата на масури. Състоянието ми до голяма степен се дължеше на факта, че ние, Устърови, сме честни, прями и открити, и ни боли, когато лъжем и мамим.
На другия ден леля Агата намина да си побъбрим. Двайсет минути да беше подранила, шеще да свари близнаците с пълни усти с яйца и бекон. Тя рухна в едно кресло и тутакси ми направи впечатление, че не е обичайната ми слънчева леля Агата.
— Бърти — каза, — много съм тревожна.
Аз също. Не знаех нито колко време ще остане, нито кога ще цъфнат близнаците.
— Започвам да се питам — продължи тя, — дали не бях неоправдано сурова с Клод и Юстис.
— Не, не би могла!
По този въпрос бях непоклатим.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… ъ… ти не би могла да бъдеш сурова с когото и да било, лельо Агата.
Много съм бърз. На старата роднина й стана хубаво и тя ме изгледа с по-малко погнуса от друг път.
— Много мило, че го казваш, Бърти, но все си задавам въпроса дали са в безопасност.
— Дали са в какво?
Употребата на тази дума във връзка с близнаците, които са ненакърними като две млади тарантули, направо ме гръмна.
— Смяташ ли, че всичко е наред с тях?
— В какъв смисъл? — предпазливо помолих аз за уточнение.
Леля ме изгледа с една особена премреженост.
