— Ами нали трябва да одухотворим с нещо еднообразието на селския живот — рече. — Само че не си съвсем наясно с фактите. Долу в селото го предлагат за седем към едно, а аз мога да ти уредя къде-къде по-изгоден курс, ако си настроен спекулативно. Какво ще кажеш за десетачка при сто към осем?
— Господи! Толкова много ли предлагаш?
— Да. Не знам защо — продължи той замислено — ме гложди едно чувство, наречи го шесто или седмо, че нещо ще тръгне накриво тази вечер. Познаваш го Литъл. Няма равен на себе си по оплитането на конците. Та нещо ми подсказва, че представлението ще се издъни. Ако това стане, момичето ще бъде доста предубедено срещу него. Позициите му и без това са крайно разклатени.
— Да нямаш намерение да провалиш спектакъла? — строго попитах аз.
— Кой, аз? Че какво мога да направя? Извинявай за малко, трябва да поговоря с един човек.
И той отпраши нанякъде, като ме остави крайно разтревожен. В очите му прочетох, че е замислил нещо в своя си стил и разбрах, че Бинго трябва да бъде предупреден. Но нито разполагах с време, нито можех да се добера до него. Защото веднага, след като се разделих със Стегълс, завесата се вдигна.
Освен като суфльор, Бинго не се прояви натрапчиво в ранните етапи на представлението. В началото станахме свидетели на обичайната плачевна драма, каквато можеш да изровиш от всяка втора книжка, издавана по Коледно време и озаглавена примерно „Дванайсет малки пиески за малчугани“. Децата се лигавеха по присъщия си начин, гръмовержният бингов баритон прокънтяваше периодично иззад кулисите, когато тъпчовците си забравяха репликите, а публиката се намести удобно за изпадане в обичайния за подобни случаи унес. Тогава настана време за първата Бингова заимка от „Палас“. Оказа се онзи номер, в който Какйбешеимето пее… ще се сетите веднага, ако ви изтананикам мелодията, само че все не мога да я запомня, проклетата. В „Палас“ винаги я викат поне три пъти на бис и сега също се прие много мазно, въпреки скръцливия глас на детето, което прескачаше от гама на гама като палава алпийска коза. Дори Главорезите много си паднаха по песничката. В края на втория куплет цялата зала крещеше за бис, детето с глас на сенокосачка си пое дълбоко въздух и отвори уста. В този миг светлините угаснаха.
Не си спомням да ми се е случвало нещо по-опустошително. Те не премигнаха. Те просто угаснаха. Залата се потопи в безпросветен мрак.
Естествено, това наруши магията, ако мога така да се изразя. От всички страни полетяха гръмогласни указания какво да се прави, Главорезите затропаха с крака и се приготвиха да си прекарат добре. И, то се знае, младият Бинго неминуемо трябваше да покаже що за глупаво магаре е. Гласът му внезапно проряза тъмнината:
— Дами и господа, нещо стана със светлините…
Главорезите примряха от радост при това съобщение направо от източника. Поеха го като боен зов. След около пет минути лампите също тъй безпредупредително светнаха и представлението бе възобновено.
Десет минути бяха необходими на публиката, за да си възвърне полагаемото полусънно състояние, но общо взето нещата се канализираха и всичко продължи подозрително гладко. До момента, в който едно малко момченце с лице на кефал се промъкна странишком пред завесата, спусната след една твърде болезнена сцена относно проклятие на фея или пръстен, изпълняващ три желания, и отпочна оная песен на Джордж Забравихкаксеказва от „Всички на борда“. Знаете я „Вслушвайте се винаги в съветите на майките си, момичета!“ е лаконичното заглавие на песента, и публиката винаги се присъединява към Джордж и приглася на припева. Страхотно зряла и дори възвряла балада, бих я нарекъл, и аз самият я изпълнявам с много чувство под душа, но в никой, ама в никой случай — както би съобразил всеки с изключение на безподобния тиквеник Бинго — не е подходяща за детска коледна забава в старо селско кметство. Още в началото на първия куплет по-качествената половина на публиката се колоса по местата си и дамите взеха да си веят с ветрилата, младата Бърджес акомпанираше на пианото по един замаян, механичен начин, а куратът извърна страдалчески очи. Главорезите обаче много я одобриха.
В края на втория куплет детето млъкна и взе да се прокрадва тихомълком към кулисите. При което дочухме следния кратък, но съдържателен диалог:
МЛАДИЯТ БИНГО (гласът му долита гръмовно, вибриращ сред гредите на тавана): Хайде, давай!
ДЕТЕТО (свенливо): Не ща!
МЛАДИЯТ БИНГО (оше по-гръмовно): Давай, диване такова, или ще те удуша!
Малкият изглежда бързо съобразяваше, защото мълниеносно прецени, че Бинго, бидейки в можност да го докопа, е най-добре да бъде умиротворен, пък за цената после ще се мисли. Затова спря да се приплъзва странично, затвори очи, изкикоти се истерично и обяви:
— Дами и господа, а сега ще помоля свайер Тресидър да ни направи честта да се присъедини към нашия рефрен!
Знаете ли, въпреки най-благотворителните ми чувства към младия Бинго, има времена, когато просто не мога да се отърся от подозрението, че мястото му е в някое специализирано здравно заведение. Клетото същество, по всяка вероятност, бе предвкусвало гореизложеното като гвоздея на програмата. Явно бе виждало в болното си въображение как свайерът скача с радостен възглас на крака и песента просто се рони звънко от устните му, докато наоколо се вихри повсеместно веселие. Разбира се, случи се това, че старият Тресидър — и аз изобщо не го виня — просто занемя на място, като само се изду и стана още по- морав. Долните Прослойки на Средната Класа се смръзнаха в безмълвие и зачакаха падането на тавана. Единственият сектор в публиката, приел с безрезервно одобрение Бинговото хрумване, бяха Главорезите, които дадоха спонтанен звуков израз на възторга си. За Главорезите това бе достоен завършек на изминалата година.
При което светлините повторно угаснаха.
Когато пак стана светло след минута-две, можахме да видим как свайерът се оттегля сковано начело на родата си, а Мери Бърджес седи пред пианото с бледо, съсипано изражение. Куратът се бе вторачил в нея и нещо в изражението му подсказваше, че макар заобикалящите ни събития да са несъмнено прискърбни, той лично е забелязал и нещо много красиво.
Шоуто за пореден път се поднови. Последваха няколко предълги откъса от „Десетина пиески за невръстни хлапета“, след което пианистката удари първите акорди от прелюдията към „Портокаловото момиче“ — най-големия хит в ревюто на „Палас“. Тутакси загрях, че това е победоносният Бингов финал. Цялата трупа се изнесе на сцената, готова да даде своя принос по даден знак. Да, това несъмнено бе финалът. Не мина много време, преди да осъзная, че е нещо повече от финал. Това бе краят.
Не може да не сте слушали „Портокаловото момиче“ в „Палас“. Текстът на песента звучи горе-долу така:
О! Няма ли тарам-папам-папам портокали?
Моите не помня какво портокали!
Моите не помня какво портокали!
О! Няма ли забравих думите портокали.
Тарам-папам как беше тук портокали.
О!… или нещо подобно.
И текстът си го бива, а за музиката да не говорим, но гвоздеят на номера е, когато момичетата започнат да вадят портокали от кошниците си, нали разбирате, и да ги мятат по зрителите. Не знам дали ви е направило впечатление, че публиката неминуемо припада от възторг, когато я замерят с нещо от сцената. Всеки път, когато съм бил в „Палас“, клиентелата направо пощурява на това парче.
В „Палас“, естествено, портокалите са направени от оранжев памук и момичетата не толкова ги запокитват, колкото ги подхвърлят гальовно на седящите в първия и втория ред. Аз заподозрях, че тазвечерният режисьор има друго художествено виждане, едва когато чух свистене покрай ухото си и в стената зад гърба ми се разпльоска нещо, сред излишество от семки и гнилоч. Вторият портокал сочно шляпна по врата една Важна Клечка от първия ред. Третият, за жалост, не ме подмина и за известно време изгубих интерес към произходящото.
След като остъргах лицето си и за минутка спрях сълзенето в едното око, успях да установя, че селската забава се доближава по събитийност до оживена нощ в Белфаст. Въздухът бе натежал от писъци и
