възмутителна постъпка, Бърти!
— Така е, права си — побързах да се съглася. — Не се смеех, а се задавих. Нещо ми заседна на гърлото.
— Горката Емили — продължи неумолимо леля Агата, — която е от тези глупави, всеотдайни майки, дето погубват с глезотии децата си, какво ли не направи да ги задържи в Лондон. Щяла да им намери място в армията, можеш ли да си представиш! Аз обаче бях непреклонна. Колониите са най-подходящото място за необуздани младежи като Клод и Юстис. Затова ще отплават в петък. Последните две седмици прекараха при чичо ти Клайв в Уърстършир. Утре вечер ще бъдат в Лондон, за да хванат в петък сутринта влака за пристанището.
— Не е ли прекалено рисковано? Да не се развилнеят утре вечер сами в Лондон?
— Няма да са сами. Ти ше отговаряш за тях.
— Аз!?
— Да. Ще отседнат при теб за през нощта и ти ще имаш грижата на сутринта да се качат на влака.
— Ама не, такова!
— Бърти!!!
— Как така, не може, ще знаеш, такова! Не че имам нещо против двамата, свестни момчета са и прочее, ама и дума не може не става. Те не са с всичкия си, сама знаеш. Винаги ми е приятно да ги видя, но чак да ги приютявам за цяла нощ в квартирата си…
— Бърти, нима до такава степен си се потопил в самодоволно себеугаждане, че не можеш да си нарушиш и за няколко часа удобствата заради родните си…
— Добре — махнах с ръка. — Съгласен.
Защо ли изобщо съм взел да споря. Леля Агата винаги ме превръща в желирана змиорка. Никой не е излязъл на глава с нея. Като ти каже „Скачай, момче!“, дори не поглеждай надолу в пропастта, ами затваряй очи и добре се засили.
След като си тръгна, аз звъннах на Джийвс да му съобщя новините.
— А, Джийвс. Господин Клод и господин Юстис ще преспят тук утре вечер.
— Много добре, сър.
— Радвам се, че мислиш така. Лично аз съм черноглед. Нали ги знаеш що за стока са!
— Младите джентълмени имат доста висок дух, сър.
— Аз бих ги определил като циреи върху чувствителните седалищни части. Само те ми липсваха!
— Ще желаете ли нещо друго, сър?
Аз се изпъчих високомерно. Ние, Устърови, се стягаме като не знам какво, когато дирим съчувствие, а срещаме хладна резервираност. Знаех каква е работата, разбира се. Ледена пелена се бе спуснала над дома ми от вчера насам заради джазовите гети, на които бях налетял по време на златотърсаческа експедиция в Бърлингтънската аркада (Пасаж с много скъпи бутици на улица Пикадили. — Б. пр.). Някакъв крайно мозъчен изобретател, по всяка вероятност същият, комуто бе хрумнала страхотната идея да произведе табакери в цветовете на дъгата, бе приложил същото красотно виждане върху серия живописни гети. Представете си значи вместо обичайното сухо сиво или бяло, да си наденете самата лазур в гамата на вашия полк или на любимото старо училище. Трябва да си далеч по-силен мъж от мен, за да устоиш коравосърдечно на онзи слънчев чифт гети в краските на родния ми Итън, който ми се усмихна от витрината. Вече бях сключих сделката, когато ме светна през ума, че Джийвс може да не ги одобри. И в интерес на истината, той не понесе удара. Макар да мога с увереност да твърдя, че Джийвс е най-добрият личен прислужник в цял Лондон, няма защо да си затваряме очите пред неговата реакционна консервативност. Този дебелокож слепец е върл враг на Прогреса.
— Друго няма, Джийвс.
— Много добре, сър.
И като хвърли поглед като кофа студена вода върху гетите ми, той вирна глава и си излезе. Ама не, може ли така, на какво прилича!
Нивга не бях лицезрял нещо по-кипящо и сияйно от близнаците, нахлули в апартамента ми, докато се обличах на другия ден за вечеря. Аз съм само пет или шест години по-възрастен от тях, но те неизвестно как съумяват да ми внушат, че съм техният овехтял вуйчо, който кротко и безропотно чака сетния си час. Още не бях свикнал с мисълта, че са сред мен, когато те вече бяха успели да обсебят най-удобните кресла, да се почерпят от специалните ми цигари, да си налеят по едно уиски със сода и да зачуруликат безгрижно, сякаш бяха постигнали заветната си амбиция, а не ги грозеше безвъзвратно изгнаничество.
— Как си, Бърти, старче? — започна Клод. — Много мило от твоя страна да ни приютиш.
— Няма нищо — отвърнах. — Само ме е яд, че няма да останете за по-дълго.
— Чу ли, Юстис? Иска да останем за по-дълго.
— То ще му се види достатъчно дълго — философски отбеляза Юстис.
— Чу ли за нашата малка лудория, Бърти? Искам да кажа нашата неприятност.
— О, да. Леля Агата не ми спести нищо.
— Напускаме завинаги страната — каза Юстис.
— Ще има да стенат в бара, като опънем платната — закани се Клод. — Какво ти каза леля Агата?
— Каза, че сте напръскали заместник-декана с лимонада.
— Защо, по дяволите — раздразни се Клод, — хората не се научат да предават точно фактите? Първо не беше заместник-деканът, а главният преподавател.
— И не беше лимонада — доуточни Юстис, — а най-обикновена газирана вода. Горкият взе, че застана под прозореца ми тъкмо когато се бях надвесил навън със сифон в ръка. И има глупостта да вдигне нагоре лице. Е, съгласи се, че не можех да изхвърля на боклука възможност, каквато я се предостави на човека веднъж в живота, я не. Пръкнах го право в окото.
— Така е, не можеше — съгласи се Клод.
— Втори път едва ли — каза Юстис.
— Едно на хиляда — обобщи Клод.
— А сега, Бърти — смени Юстис темата, — какво си предвидил като развлечение за гиздавите си гости тази вечер?
— Намерението ми беше да вечеряме тук. Джийвс вече приготвя необходимото.
— А после?
— Ами мислех да си побъбрим уютно и после по-раничко да си легнем, защото влакът ви потегля в тъмни зори.
Близнаците се спогледаха.
— Бърти — започна Юстис. — Програмата я бива, но с едно малко недоглеждане. Ето как аз виждам тазвечерното разписание: след вечеря се замъкваме в „Сайрос“ и по този начин ще убием времето докъм два-три часа.
— След което добрият Господ ще се погрижи за нас — допълни Клод.
— Ама аз мислех, че ще искате хубаво да се наспите.
— Да се наспим? — залитна Юстис. — Чакай, ти да не си допуснал, че имаме намерение да си лягаме тази нощ?
Лошото е там, че вече не съм каквото бях. Целонощните подвизи отдавна не крият за мен едновремешната неотразима привлекателност. Спомням си, че като студент в Оксфорд един бал в Ковънт Гардън до шест сутринта, последван от закуска в „Хамъндс“ и няколко рунда свободна борба с отбрани хамали беше за мен като предписано от лекар. Днес обаче два часът е горната ми граница, а в два часа близнаците тъкмо бяха загряли и се канеха да започнат.
Доколкото имам някакъв спомен, след „Сайрос“ двамата ме замъкнаха не знам къде и играхме бакара с някакви момчета, които виждах за пръв и, надявам се, последен път в живота си. Минаваше девет, когато незнайно как се намерих у дома. Дотогава, що се отнася до мен, първичната лекомислена свежест се бе поизтъркала, та силите ми едва стигнаха да се сбогувам с близнаците, да им пожелая приятно пътуване и много щастие в Южна Африка, преди да изпадна в блажено забвение. Последният ми спомен е как онези пееха на два гласа под студения душ, като прекъсваха изпълнението си само за да изкрещят на Джийвс да побърза с яйцата и бекона.
