и за поражението. Дон Алфонсо на драго сърце би заявил гордо: „Поемам на свои плещи откупа на всички пленници, пинтии такива!“ Касаеше се обаче за една огромна сума, той не можеше да си позволи тоя красив жест.
Но ето, тук бе Йеуда Ибн Езра и той каза:
— И така, осмелявам се най-покорно да ти предложа да откупиш пленниците със средства от твоята хана. А единственото, което ще поискаме в замяна от грандовете, в чиято полза става това, ще бъде да признаят по принцип още отсега задължението да плащат налози за твоята война.
— А ще издържи ли това хазната ми? — запита сякаш между другото дон Алфонсо.
— Ще се погрижа да издържи, господарю — каза също така между другото Йеуда.
Лицето на Алфонсо просия.
— Великолепен план — призна той.
Пристъпи съвсем близо до своя
— Разбираш от работата си, дон Йеуда — призна той.
Ала към това чувство на радост и благодарност веднага се примеси горчивото съзнание, че той все повече задлъжняваше на тоя умен, противен търговец.
— Жалко е само — злобно каза той, — че не можем да засрамим по съшия начин и бароните де Кастро и техните приятели!
И додаде:
— Нали виждаш сам, лошо ми постла с бароните де Кастро!
Това извращаване на фактите възмути Йеуда. Враждата между краля и бароните де Кастро съществуваше още от детските години на дон Алфонсо и се беше изострила, когато той им бе отнел техния кастильо в Толедо. А сега кралят искаше да прехвърли цялата вина за тая вражда върху него, Йеуда.
— Зная — отвърна той, — бароните де Кастро те обвиняват, загдето си допуснал едно обрязано псе да скверни техния замък. Но на теб положително не ти е неизвестно, господарю, че те от години вече сипят хули по твое величество.
Дон Алфонсо преглътна и не отговори нищо.
— Е, хубаво — каза той, като сви рамене. — Опитай се да сториш нещо с твоите жалки уловки и способи. Но моите грандове са костеливи орехи, сам ще се убедиш, а и Кастровците ще ни създадат още доста работа.
— Голяма милост от твоя страна, господарю, е това, че одобряваш плана ми — отвърна Йеуда.
Той се отпусна на едно коляно и целуна ръката на краля. Мъжествена, силна ръка беше тя, обсипана с малки червени косъмчета, ала пръстите й лежаха вяло и неблагодарно отпуснати в тия на дон Йеуда.
На следния ден първият министър на краля, дон Манрике де Лара, дойде в кастильо Ибн Езра, за да засвидетелствува своята почит към новия ескривано; придружаваше го неговият син Гарсеран, близък приятел на дон Алфонсо.
Дон Манрике, който, изглежда, бе осведомен най-подробно за хода на вчерашната аудиенция, каза:
— Изненадах се, като узнах, че искаш да дадеш взаем на нашия господар, краля, огромната сума за откупване на пленниците.
И шеговито го предупреди:
— Не е ли малко опасно един могъщ крал да дължи някому толкова много пари?
Йеуда пестеше думите си. Все още не бе преодолял своя яд от високомерието и недоверието на краля. Наистина той отнапред знаеше, че тук, във варварския север, се уважава само воинът и че се говори с глупаво пренебрежение за хората, които се грижат за благосъстоянието на страната; но не бе смятал, че ще му създават толкова трудности и че мъчно ще свикне.
Дон Манрике отгатна мислите му и сякаш за да извини недодялаността на краля каза, че човек не бивало да се сърди на младия войнствен монарх, загдето предпочитал да разсича мъчнотиите с меч, вместо да ги разрешава с договори. Още от най-ранно детство дон Алфонсо бил мъкнат от един военен лагер в друг и затова се чувствувал по-добре на бойното поле, отколкото на масата за преговори. Но, прекъсна се сам дон Манрике, той не бил дошъл да говори за работа, а да приветствува колегата си по случай пристигането му тук, в Толедо.
И замоли дон Йеуда да покаже на него и на сина му дома, за чудесата на който говорел целият град.
Йеуда на драго сърце изпълни желанието му. Тръгнаха покрай безмълвните слуги, които дълбоко им се покланяха, през помещенията, застлани с дебели килими, по коридори и по стълби. Дон Манрике хвалеше като познавач, дон Гарсеран — с наивния възторг на юноша.
В градината срещнаха децата на дон Йеуда.
— Това е дон Манрике де Лара — представи го дон Йеуда, — първият съветник на нашия господар краля, и неговият достоен син, рицарят дон Гарсеран.
Рахел оглеждаше гостите с детинско любопитство. Без да се смущава, тя взе участие в разговора. Но макар и да бе учила усърдно, нейният латински се оказа все още твърде недостатъчен и като се смееше на грешките си, тя замоли господата да говорят арабски.
Поведе се оживен разговор. Баща и син хвалеха остроумието и прелестта на доня Рахел, когато употребяваше модните фрази, които на арабски звучаха двойно по-церемонно. Доня Рахел се смееше, смееха се заедно с нея и гостите.
Четиринадесетгодишният Аласар, който съвсем не бе глупав, заговори с дон Гарсеран за коне, заразпитва го за упражненията в рицарското изкуство. Младият гранд не можа да устои на обаянието на будното, подвижно момче и му даваше изчерпателни отговори. Дон Манрике приятелски посъветва Йеуда да повери момчето като паж в някой голям дом. Дон Йеуда отвърна, че сам е мислил вече за това; но премълча тайната си надежда, че кралят ще вземе момчето на служба при себе си.
И други грандове, преди всичко приятелите на семейството де Лара, последваха примера на дон Манрике и посетиха новия
Особено охотно идваха по-младите господа. Търсеха обществото на доня Рахел. Защото дъщерите на благородниците се появяваха само на големи дворцови или църковни празници, човек никога не пи виждаше сами, с тях можеха да се водят само общи, празни разговори. Приятно разнообразие бе да беседваш с дъщерята на министъра евреин, която макар и да не бе пазена тъй церемониално, но все пак беше в известен смисъл дама.
Съгласно изискванията на куртоазията младите мъже и казваха дълги, гръмки комплименти. Рахел благосклонно слушаше и намираше галантните брътвежи по-скоро смешни. Ала понякога долавяше, че зад тях се крият грубост и похотливост; тогава тя ставаше плаха и затворена.
Общуването с християнските рицари беше добре дошло за нея и дори само за това, че в разговор с тях тя се упражняваше в тамошния език — официалния латински, който се говореше в двореца и във висшето общество, и простонародния латински на всекидневието, кастилския.
Освен това господата с готовност предлагаха да я придружават, когато излизаше да разглежда града.
Тогава тя седеше в носилката, от едната й страна яздеше дон Гарсеран де Лара или пък дон Естебан Илян, от другата страна брат й, дон Аласар. Във втора носилка ги следваше дойката Саад. Бързоходци проправяха път за процесията, чернокожи слуги я завършваха. Тъй се движеха те из града Толедо.
През стоте години, докато се беше намирал в ръцете на християните, градът беше изгубил част от величието и от разкоша си от времето на исляма; не бе толкова голям, колкото Севиля, ала все още в него и около него живееха много повече от сто хиляди души, може би дори към двеста хиляди, така че Толедо бе най-големият град в християнска Испания, по-голям и от Париж и далеч по-голям от Лондон.
През тая войнствена епоха всички големи градове, та дори и жизнерадостната Севиля, бяха крепости. Всеки отделен квартал в Толедо бе допълнително заобиколен със свои стени и кули, а много от домовете на благородниците представляваха самостоятелни крепости. Укрепени бяха всички порти, укрепени бяха църквите и мостовете, които водеха от подножието на мрачния, огромен хълм, гдето бе разположен градът, към неговата околност отвъд реката Тахо.
А вътре в града домовете се притискаха един до друг върху тясно пространство, пъплеха нагоре,
