спускаха се надолу по склона; стъпаловидните улици бяха тъмни и тесни, често пъти много стръмни; на доня Рахел те се струваха като тайнствени пропасти, навсякъде имаше ъгли, ръбове, стени и все тежки, огромни порти, обковани с желязо.
Почти всички големи, солидни сгради бяха останали още от мюсюлманско време — поддържаха ги едва-едва и твърде малко ги бяха променили. В себе си доня Рахел бе убедена, че по времето, когато са били под грижите на мюсюлманите, всичко е било много по-красиво. Но затова пък от сърце се радваше на пъстрата човешка навалица, която от ранно утро, та чак до мрак изпълваше града и преди всичко главния площад Сокодовер, който в древността очевидно е бил пазарище. Там гълчаха хора, цвилеха коне, ревяха магарета, всички се тълпяха в гъста навалица, блъскаха се и си пречеха, движението постоянно се задръстваше, а улиците бяха пълни със смет. Но Рахел почти не усещаше липсата на хубавия ред в Севиля — толкова й се нравеше буйният живот в Толедо.
Правеше й впечатление колко плахи и сдържани бяха тук жените, изповядващи исляма. Всички ходеха плътно забулени. В Севиля, когато работеха или пазаруваха, жените от народа сваляха досадните фереджета, а в домовете на просветените големци само омъжените дами носеха фереджета — от много тънък, скъп плат, по-скоро като украса, отколкото като покривало. Тук обаче, очевидно за да се крият от погледите на неверниците, всички мюсюлманки носеха дълги, плътни фереджета, носеха ги постоянно.
Горди със своя град, младите грандове разказаха на Рахел историята на Толедо.
На четвъртия ден от сътворението на света, създавайки слънцето, бог го поставил точно над Толедо; ето защо градът бил по-стар от цялата останала земя… От далечна древност съществуваше градът, за това имаше много доказателства. Владели го бяха картагенци, сетне — в продължение на шест века — римляни, триста години християнските готи, четиристотин години арабите. Сега, от сто години насам, от времето на славния крал Алфонсо, тук отново господствуваха християните и ще останат тук чак до Страшния съд.
Разцвета и най-голямото си величие — тъй разказваха младите грандове — градът преживял при своите християнски владетели, при вестготите, чиито потомци били те, рицарите. Най-богатият, най-великолепният град в света бил тогава Толедо. Крал Атанагилд дал като зестра на дъщеря си Брунхилда съкровища на стойност три хиляди пъти по хиляда златни мараведи. Крал Рекаред притежавал масата на юдейския цар Соломон, състояща се от един-единствен огромен смарагд, обрамчен по края със злато. Освен това крал Рекаред притежавал вълшебно огледало, в което можел да види целия свят. Всичко това разграбили, унищожили и разпилели мюсюлманите, неверниците, кучетата, варварите.
Особено се гордееха младите рицари със своите църкви.
Любопитно и плахо оглеждаше Рахел огромните, тежки постройки; те приличаха на крепости. Рахел си представяше колко трябва да са били изящни, когато са били още джамии, заобиколени с дървета, водоскоци, колонади, медресета. Сега всичко бе голо и мрачно.
В двора на църквата „Света Леокадия“ тя намери басейн с особено красив бордюр, върху който имаше арабски надпис. Горда, че можеше да чете старинните куфически13 писмени знаци, проследявайки с пръст издълбаните и вече полуизтрити букви, тя разчете:
„В името на всемилостивия бог — Халифът Абд ер Рахман, победителят — господ да продължи дните му, — заповяда да се изгради този басейн в джамията на града Толейтола — бог да го закриля — през седемнадесетата седмица на 323-а година.“
Значи, оттогава бяха изминали вече двеста и петдесет години.
— Много отдавна е било — каза дон Естебан Илян, който я придружаваше, и се ухили.
Неведнъж младите грандове предлагаха да й покажат вътрешността на някоя църква. В Севиля тя беше чувала много за тия „църкви“, за тия мерзки идолопоклоннически оброчища, в които северните варвари бяха превърнали хубавите стари джамии. Рахел изгаряше от любопитство да види един от тия домове, ала същевременно изпитваше някаква боязън и все намираше благовиден предлог да откаже.
Най-сетне тя надви смущението си и водена от дон Гарсеран и дон Естебан, прекрачи входа на църквата „Сан Мартин.“
Свещи горяха в полуздрачната вътрешност. Носеше се миризма на тамян. А ето и това, което беше желала и което се беше страхувала да види: изображенията, изображенията на идолите, най-забраненото. Защото ако западният ислям тълкуваше свободно едно или друго от запрещенията на Пророка, ако допускаше да се пие вино и жените да показват лицата си без фереджета, той непоколебимо и здраво се придържаше към предписанието на Пророка: да не се правят никакви изображения на Аллаха, пито на каквото и да било живо същество — човек или животно; разрешаваше се само да се загатват формите на растения или плодове.
А тук околовръст имаше хора, издялани от камък или от дърво, а други хора бяха нарисувани плоски и пъстри — върху дъски. Това бяха, значи, идолите, тъй ненавиждани от Аллаха и от неговия Пророк.
Всеки, надарен по божия милост с разум, с чувства и с нравственост — пък бил той евреин или мюсюлманин, — не можеше да не се гнуси от такива изображения. Те наистина бяха отвратителни, някак особено сковани и при все това живи, странно нереални, полумъртви, прилични на трупове, като рибите на пазарището.
Тия варвари се одързостяваха да се уподобяват в делата си на Аллаха, създаваха хора по негов образ и подобие и коленичеха, глупците, пред тия каменни и дървени вещи, които бяха създали сами, и им даваха да миришат тамян. Но в деня на Страшния съд Аллах ще призове всички, вършили такива неща, ще им повели да вдъхнат на изображенията живот и ако не могат, ще ги прокълне навеки.
И все пак Рахел чувствуваше как тия неща някак странно я привличат. Опияняваше я мисълта, че е възможно изобщо това: да се задържи тъй един човек, преходната плът, мимолетното изражение, движението, което едва сторено, вече изчезва. Съзнанието, че на това са способни смъртни люде, я изпълваше с гордост и същевременно с ужас.
Грандовете, които я съпровождаха, усърдно и благоговейно й обясняваха идолите. Ето там някакъв мъж от дърво, с плащ и с гъска. Това бе свети Мартин, на когото е посветена църквата. Той бил офицер и отишъл на бойното поле, въоръжен само с един кръст, за да възпре цялата вража войска. Веднъж, понеже било много студено, дал собствения си плащ на един бедняк и тогава нов плащ паднал от небето на плещите му. Друг път пък, когато императорът не станал на крака пред него, престолът се запалил и огънят принудил императора да почете светеца.
Всичко това можеше да се види — изрисувано бе върху дървените табла. Доня Рахел се слиса — тоя човек трябва да е бил дервиш.
На друга картина се виждаше някаква мюсюлманска девойка с кошница, пълна с рози, а пред нея стоеше изумен арабин с царствен вид и царски одежди. С лека язвителност дон Гарсеран разказа, че това били принцеса Касилда и баща й, толедският крал Ал-Менон.
Възпитана тайно от своята дойка в християнска вяра, Касилда носела сред големи опасности храна на пленниците християни, които умирали от глад, затворени в подземията на кралския замък. Някакъв доносчик съобщил за това на краля и той я изненадал. Строго я запитал какво носи в кошницата. Тя носела хляб, но отговорила: „Рози.“ Тогава той гневно отхлупил капака. И гледай чудо — хлябът се бил превърнал в рози. Това беше по-понятно за Рахел. За подобни неща се разказваше и в арабските приказки.
— Аха! — рече тя. — Значи, Касилда е била магьосница?
Гарсеран строго я поправи:
— Била е светица.
Дон Естебан Илян й довери, че в ефеса на неговия меч била вкована мъничка кост от свети Илдефонсо и че на два пъти тая реликва спасявала живота му в битките.
„Колко вълшебници имат тия християни!“ — помисли си доня Рахел и непринудено разказа за едно много добро средство да се предпазиш: трябвало в деня на битката да накараш някой поклонник от Мека, най- добре някой дервиш, да плюе в утринното ти питие.
— Много от нашите бойци постъпват така — заяви тя.
Всички тия нови неща, които Рахел виждаше, чуваше и преживяваше в Толедо, с поразителна бързина поглъщаха нейното ислямско минало. Трудно й беше вече да си припомни точно чертите на своята приятелка Лейла или пък пронизителния, разтърсващ глас, с който муедзинът от джамията „Асхар“ призоваваше за молитва. Но тя се стараеше да не забравя, продължаваше да чете арабски и се
