упражняваше в изящната, трудна арабска калиграфия. Продължаваше да съблюдава и мюсюлманските обреди, макар да се чувствуваше еврейка: извършваше предписаните измивания и четеше молитвите. Баща й не й пречеше.
Постоянното общуване с дойката Саад й помагаше да не скъсва с миналото. Вечер, когато дойката й прислужваше при събличането, те бъбреха за нещата, които бяха видели, и ги сравняваха с живота в Севиля.
— Недей да се сближаваш прекалено много с неверниците, Рехия, агънце мое — увещаваше я тогава дойката. — Те всички ще горят в ада, защото са безсрамни; и понеже знаят, че е така, са още по- високомерни на тая земя. Особено високомерна е султанката им. Повечето време тая неверница живее далеч от харема на съпруга си, султана Алфонсо, в някакъв северен град, който, разправят, бил толкова студен и горд, колкото и самата тя.
Да, високомерни бяха неверниците, имаше право дойката. Досега доня Рахел нито веднъж не беше зърнала краля. И дори баща й, който все пак бе един от неговите съветници, изглежда, го виждаше рядко.
От своя домоуправител и секретар Ибн Омар, който беше създал добра осведомителна служба, дон Йеуда узна колко голяма бе враждебността на благородниците в кралството към него. Откак бе починал мъдрият Ибн Шошан, те бяха увеличили своите привилегии, а след поражението на краля си бяха присвоили и други, особени права. Възмутени бяха, че един нов евреин, още по-хитър и по-алчен от предишния, идваше сега, за да им отнеме пак всичко. Ругаеха, злословеха, ковяха интриги.
Дон Йеуда изслуша с невъзмутимо лице доклада. Нареди на своя Ибн Омар да разпространи мълвата, че новият ескривано защищава угнетения народ от грабителите барони и се старае да повиши благосъстоянието на гражданите и селяните.
Водач на отпора срещу дон Йеуда бе архиепископът на Толедо, войнственият дон Мартин де Кардона, близък приятел на краля. Откак християните бяха завладели отново страната, църквата водеше ожесточена борба срещу еврейските общини. Евреите не внасяха като цялото население своя десятък на църквата, а изплащаха данъците си направо на краля. Нито папските едикти, нито постановленията на кардиналската колегия бяха успели да променят положението. Архиепископът дон Мартин бе озлобен от това, че след назначаването на хитрия Ибн Езра евреите ще станат още по-упорити в безбожния си стремеж да не се подчиняват на нарежданията на църквата. Той действуваше с всички средства срещу новия ескривано.
Толкова по-странно бе, че много наскоро след пристигането на дон Йеуда в кастильо Ибн Езра се яви, и то с очевидно дружелюбни намерения, секретарят на архиепископа, каноникът дон Родриге, духовникът, пред когото се изповядваше кралят.
Тихият, вежлив дон Родриге, беше голям любител на книгите. Той говореше, четеше и пишеше латински и арабски, четеше и еврейски. Разбираше се добре с Йеуда, а още по-добре с мъдрия приятел на Йеуда, Муса Ибн Дауд.
Стаите на Муса бяха уютно подредени. На стария човек се беше налагало да живее на два пъти сред оскъдица и в изгнание и той беше доказал, че може да понася безропотно нищетата. Тъкмо затова обичаше удобството. С едва забележима, добродушна гордост той показа на каноника множеството тръби на безупречната отоплителна инсталация и плъстената облицовка на стените, която с помощта на остроумно измислено устройство можеше да се овлажнява и осигуряваше през горещите дни приятна прохлада.
Многобройните книги на Муса бяха подредени тъй, че всяка му беше подръка, големият му писмен пулт бе добре осветлен. А една хубава полукръгла зала, подходяща за спокойно съзерцание, се разтваряше към градината.
Жаден за знания, каноникът не можеше да се насити на библиотеката на Йеуда и Муса. Удивяваше се от разнообразието на книгите, които обхващаха всички области на науката; възхищаваше се от изящната им калиграфия, от инициалите и пъстрите орнаменти в полетата, от красиво изработените и украсени калъфи за свитъците, от изящните, но същевременно здрави корици на подвързаните книги. Но най-много се възхищаваше от материята, върху която бяха написани повечето от тия книги — онази материя, която християнският свят още едва-едва познаваше: хартията.
Ах, те, учените от християнските държави, бяха принудени да пишат на пергамент, на животинска кожа, и не само много по-трудно се пишеше, а и материалът бе скъп и оскъден. Често пъти пишещите се виждаха принудени да прибягват към вече изписан пергамент, бяха принудени с много усилия да изтриват и изстъргват онова, което с много усилия бяха написали техните предшественици, и едва след това да въплътят своите собствени мисли върху старата материя — а кой можеше да знае дали пишещият днес с най-добри намерения не унищожава най-възвишената мъдрост на своя предшественик, за да съхрани за бъдните поколения своите собствени, може би твърде наивни мисли?
Дон Йеуда обясни на каноника как се произвежда тая хартия. Мелници превръщали в каша белезникава растителна материя, наречена
Йеуда му каза, че бил започнал приготовления, за да устрои и тук, в Толедо, манифактури за производство на хартия; вода имало достатъчно, а и почвата била подходяща за необходимите растения. Дон Родриге бе във възторг. Йеуда обеща да му набави хартия още отсега.
Сетне дон Родриге и старият Муса останаха сами в малката, открита кръгла зала и поведоха спокоен разговор. Дон Родриге му разказа, че и в християнските земи били чували за научните постижения на Муса, най-вече за големия исторически труд, над който работел, както и за гоненията, на които бил подложен. Муса му благодари, като вежливо склони глава. Тоя висок мъж седеше удобно на своите възглавници, леко приведен напред — със спокойствие и мъдрост гледаха големите му благи очи. Не говореше много, но в повечето неща, които казваше, се чувствуваха обширни познания, богат опит, дълбок размисъл. Някак ново звучаха думите му, бяха увлекателни, а понякога наистина будеха тревога.
Много неща будеха тревога в тоя кастильо Ибн Езра. Имаше например между надписите, които блестяха сред фризовете по стените, и няколко еврейски. Не беше лесно да се разчетат те сред гъсталака на множеството завъртулки и орнаменти, които ги заобикаляха. Но каноникът, горд със своите познания по еврейски, откри, че те бяха взети от светото писание, от книгата Коелет14 на проповедника Соломон.
Да, потвърди Муса, точно така било; и той взе една пръчка и посочи с нея на каноника как се нижеха изреченията сред сложно преплетените арабески, как ту се губеха, ту се появяваха отново, показваше ги, четеше и ги превеждаше на латински. А словата гласяха:
„Еднаква е участта на синовете человеческа и на скота. Както умира той, така умират и те еднакви са душите им, и человекът не превъзхожда в нищо скота, защото всичко е суета. Всичко свършва на едно и също място, всичко е пръст и се връща обратно в пръстта. Кой знае дали душите на человеческите синове се устремяват нагоре, а душата на скота слиза надолу под земята?“
Дон Родриге проследи с поглед еврейските писмени знаци на стената и видя и чу, че Муса превеждаше правилно. Но не звучаха ли малко по-иначе тия думи, които той помнеше наизуст от превода на свети Йероним? Не добиваха ли лека миризма на сяра дори и божите слова в устата на тоя мъдър и кротък Муса?
Каквото и да е, но човекът, който се грижеше за библиотеката на кастильо Ибн Езра, привличаше каноника може би дори повече, отколкото самата великолепна библиотека. Като гледаше Муса, седнал удобно сред меките си възглавници, дон Родриге изпитваше чувството, че и тоя човек е вечен като мъдростта. Ту му се струваше, че той едва ли е по-стар от него, петдесетгодишния, ту му изглеждаше, че е древен като света. Блясъкът на спокойните, малко насмешливи очи го обайваше и смущаваше и при все това каноникът чувствуваше, че с тоя мъж може да разговаря по-непринудено, отколкото с повечето простосърдечни християни.
Разказа му за академията, която ръководеше той. Естествено неговата скромна школа не можела да се
