самият той не държеше много за тях. Затова пък се възхищаваше от арабските мъдрости и обичаше да говори за великите древни народи, потънали вече в забрава, особено за гърците, йонийците, както ги наричаше той; един от тия йонийци, някой си Аристотел, направо поставяше наравно с учителя Мойсей.
При все това се гордееше, че е евреин; защото евреите бяха библейски народ и вярно бяха пазили Библията през вековете.
Този Бенямин развеждаше Рахел из Худерия. Над двадесет хиляди евреи живееха в Толедо и още пет хиляди извън стените на града и макар никакъв закон да не ги задължаваше, повечето от тях живееха в своя собствен квартал, който също бе укрепен с допълнителни зидове и със здрави порти.
Евреите от незапомнени времена населявали Толедо — разказваше й Бенямин; да, дори името на града произлизало от еврейската дума „Толедот“ — низ от поколения. Първите евреи пристигнали там като пратеници на цар — Соломон, за да събират данък от варварите. Почти през всички времена евреите живеели добре в Толедо. Ала християните вестготи ги подложили на яростни гонения. Най-ожесточено ги преследвал един техен съплеменник, някой си Юлиян, който преминал към християните и те го направили архиепископ. Все по-строги наредби издавал той срещу своите довчерашни братя и накрая прокарал закон: всеки, който не приемел християнството, щял да бъде продаван в робство. Тогава именно евреите извикали арабите отвъд морето и им помогнали да завладеят страната. Арабите поставили еврейски гарнизони в градовете и им назначили еврейски градоначалници.
— Представи си, доня Рахел — разпалваше въображението й Бенямин, — какво ли ще е било, когато угнетените изведнъж са станали господари, а дотогавашните потисници — роби.
Вдъхновено разказваше Бенямин за поетичните и мъдри книги, създадени през следните столетия под мюсюлманско господство от сефарадските евреи. Рецитираше й наизуст пламенни стихове от Соломон Ибн Габриол19 и от Йеуда Алеви20. Разказваше й за трудовете на Авраам Бар Хия21 в областта на математиката, астрономията и философията.
— Всичко велико, създадено в тая страна Сефарад — от човешка мисъл или от камък — каза убедено той, — е създадено с помощта на евреите.
Веднъж Рахел му заговори за смущението, в което я бяха хвърлили идолите в църквата „Сан Мартин“. Той я слушаше. Нерешително стоеше на мястото си. Сетне, с дяволита усмивка, извади една малка книжка и тайнствено й я показа. А в тая книжка — той я нарече свой бележник — имаше рисунки, изображения на хора. Някои от тях бяха злобно насмешливи, в други пък човешките лица се превръщаха направо в животински. Доня Рахел бе поразена, обхвана я страх; и все пак това я забавляваше. Какво нечувано богохулство!
Дон Бенямин рисуваше не само всевъзможни изображения като ония идоли в църквите, а изобразяваше и определени хора, които човек ясно можеше да познае. Нещо повече, той искаше да се мери с бога, променяше образите според собствената си дръзка воля, извращаваше душите им. Нямаше ли да се разтвори земята, за да погълне нечестивеца? И нима тя, Рахел, не ставаше съучастница в това богохулство, като гледаше тия рисунки? Но не можеше да се сдържи, продължаваше да ги гледа.
Ето тук изображението на някакво животно, лисица, както изглежда, но всъщност то съвсем не беше лисица, от хитрото лице гледаха набожно смирените очи на дон Ефраим. И, ще не ще, сред ужаса и съмнението, които я измъчваха, Рахел прихна да се смее.
Най-тясна привързаност към Бенямин изпитваше тогава, когато й разказваше разни истории, забележителни случки, станали с велики люде — юдеи от Толедо.
Такава бе например историята на раби22 Ханан Бен Рабуа, който изградил невиждан воден часовник. Часовникът се състоял от два водоема, две цистерни, устроени и разчетени толкова изкусно, че при нарастването на луната едната се пълнела с вода, а другата се изпразвала, а при намаляването на луната ставало обратното, така че по тях можел да се определи денят на месеца и дори часът на деня. Завистливите му съперници го обвинили в магьосничество.
— Знанието винаги предизвиква подозрение — обясняваше като някой стар мъдрец дон Бенямин.
И алкалдът23 хвърлил раби Ханан в тъмница. Ала тогава цистерните почнали да се пълнят и изпразват неправилно. Предположили, че преди да го тикнат в затвора, раби Ханан е повредил изкусния воден часовник, над който бил работил три пъти по седем години, и решили да заставят учения да го поправи, Той обаче го развалил окончателно. Тогава изгорили раби Ханан на клада.
— Кулата, гдето е бил затворен — завърши разказа си дон Бенямин, — съществува и до днес. А и цистерните можеш да видиш още, в Уерта дел Рей, в запустелия летен замък Ла Галиана.
Вечерта Рахел разказа на дойката си Саад за клетия, изкусен учен раби Ханан, когото злите хора подложили на страшни мъчения заради сръчността и учеността му. Образно й разказа за водния часовник и за затвора, и за изгарянето на учения раби. Ала, дойката Саад каза:
— Зли хора има тук, в Толедо. Как ми се иска, Рехия, агънцето ми, да можехме да се върнем в града Севиля, дано го закриля Аллах!
Трета глава
Братята Фернан и Гутиере де Кастро не се ограничиха само с празни заплахи срещу оня, който беше допуснал в техния кастильо един обрязан. Те почнаха да навлизат е въоръжена сила във владенията на дон Алфонсо, стигнаха веднъж дори до града Куенка. Нападаха пътуващите граждани и ги отвличаха като пленници в своите замъци. Грабеха стада добитък от кастилските селяни. И с плячката се оттегляха в труднодостъпното си планинско владение Албарасин.
Дон Алфонсо беснееше. Мразил бе рода Кастро, откакто се помнеше. Когато на три години бе станал крал, един де Кастро бе управлявал от негово име беше се държал с момчето строго и зле и Алфонсо тържествуваше, когато най-сетне Манрике де Лара свали от власт бароните де Кастро. Ала де Кастро си останаха, както и преди, могъщи владетели в своето графство и имаха много привърженици сред кастилските грандове.
Последните им дръзки насилия вбесиха до полуда Алфонсо. Не можеше да продължава така. Ще изгори и разруши замъците им, ще заповяда да обръснат косите на двамата братя и ще ги тикне в манастир; не, направо ще им отреже главите.
Ала в себе си той знаеше, че един такъв боен поход ще доведе до опасно спречкване с неговия чичо, арагонския крал.
Защото открай време Арагон, както и Кастилия, претендираше за върховната власт над графството де Кастро, над планинската област Албарасин, разположен, между Кастилия и Арагон. Обаче след смъртта на последния граф, владял над нея, синовете му, братята Фернан и Гутиере де Кастро, бяха отказали да призная каквато и да било власт над себе си. Ако сега той, Алфонсо, нахлуеше в земите им, те щяха да се обърнат за закрила към Арагон и тогава неговият чичо Раймундес кралят на Арагон, нямаше да изпусне удобния случай да ги приеме за свои васали и да ги защити от нападението на Алфонсо. А това означаваше война с Арагон.
Ала Алфонсо прогони тия опасения още преди да се бяха превърнали напълно в мисли. Ще воюва срещу бароните де Кастро! Ще повика Йеуда. Той трябва да му набави пари.
На път към кралския замък Йеуда бе във великолепно настроение. Не знаеше какво иска от него дон Алфонсо, отдавна не го беше виждал и се радваше, че ще докладва; да, сега вече можеше да съобщи за успехи, като очевидно доказателство за един от успехите носеше със себе си нещо съвсем малко по размери, което щеше да развесели и зарадва дон Алфонсо.
Застана пред краля и започна доклада си. Неколцина рикосомбрес — девет, за да бъде съвсем точен, — закъснели с плащането на своите данъци, бяха потвърди с подпис и печат, че при следното просрочване ще се откажат от претенциите за власт над определени градове в полза на краля. Освен това Йеуда можеше вече да докладва за единадесет нови образцови стопанства, можеше да съобщи, че недалеч от Талавера се пристъпва към пробно развъждане на копринената буба, да изброи нови, големи манифактурни работилници тук, в Толедо, и в Бургос, а също и в Авила, Сеговия, Валядолид.
А след това дойде ред на голямата му изненада.
