Испанска балада

сравнява с тия на мюсюлманите, но все пак чрез нея Западът узнавал арабската, а също и езическата мъдрост на древността.

— Не мисли, че съм тесногръд, о мъдри Муса — заяви разгорещено той. — Аз наредих да се преведе на латински дори коранът. А освен това в моята академия работят и някои неверници — както евреи, така и мюсюлмани. Ако разрешиш, ще ти доведа някога един или друг от моите ученици, за да се порадва и той на честта да разговаря с теб.

— Стори го, високопочитаеми дон Родриге — отвърна приветливо Муса, — доведи ми някои от учениците си. Но предупреди ги да бъдат предпазливи. Й сам ти бъди предпазлив!

И той му показа един от надписите на стената — смущение обхвана каноника, защото и това изречение бе от светото писание, но тоя път от петата книга на Мойсея:

„Проклет да е, който отбие слепец от пътя!“

Когато дон Родриге най-сетне се сбогува с домакина, много по-късно, отколкото бе възнамерявал — беше останал наистина неприлично дълго, — той шеговито каза:

— Би трябвало да ти се сърдя, дон Йеуда. На косъм оставаше да ме подведеш да наруша десетата божа заповед. Вярно е, че не пожелах нито дома ти, нито ослите ти, нито слугите и слугините ти. Но страхувам се, че пожелах твоите книги.

Старейшината на общината, дон Ефраим, посети Йеуда, за да поговори с него по някои работи на алхамата.

— Както и трябваше да се очаква — подхвана той, — твоята слава и твоят блясък донесоха, на общината много благослов, но и нови беди. Завистта към величието ти разпали омразата на архиепископа, на тоя нечестивец и Есав15. И сега дон Мартин е извадил отново на бял свят вече покрития с прах пергамент — онова постановление на кардиналския колегиум от преди шест години, съгласно което не само синовете на Едом16, а и потомците на Авраама трябвало да плащат на църквата десятък. На времето благородният алхаким Ибн Шошан — благословена да бъде паметта му! — отблъсна напора на остриганите17. Но сега тоя нечестивец смята, че е дошло благоприятно време да действува. Посланието му до алхамата е пълно със заплахи.

Дон Йеуда знаеше, че при искането на десятъка не става въпрос само за пари, а се цели нещо много повече. Ако победеше църквата, с това се заплашваше основната привилегия на евреите; тогава те вече нямаше да бъдат пряко подчинени на краля, тогава между тях и краля щеше да се промъкне архиепископът. Освен това дон Йеуда трябваше да признае в душата си: опасенията на дон Ефраим, че този път архиепископът би могъл да постигне целта си, не бяха неоснователни.

Дон Мартин беше близък приятел на краля. Той положително му внушаваше най-настойчиво, че трябва да изкупи греха си, загдето бе издигнал на такава висока длъжност евреина Ибн Езра, като принуди най- сетне евреите да плащат десятък на църквата.

Но външно Йеуда прояви увереност.

— И този път нечестивецът ще успее толкова, колкото и по-рано — каза той. И продължи: — А освен това не е ли под мое ръководство всичко, що се отнася до данъците? Позволи ми аз да отговоря на посланието на архиепископа.

Това съвсем не се хареса на дон Ефраим; той не искаше да предостави на тоя Йеуда нито едно от делата си.

— Далеч съм от мисълта — вежливо отклони той — да стоварвам на плещите ти допълнителни тежести, господарю и учителю мой Йеуда. За друго бих искал да поговоря смирено с теб от името на алхамата. Великолепието на твоя дом, изобилието на благата, с които те е благословил бог, славата, с която те е дарил чрез милостта на краля към теб, са трън в очите на всички завистници на израилевия народ и се впиват постоянно в злото сърце на архиепископа. Ето защо аз отново и най-настоятелно предупредих алхамата всички да се държат така, че да не привличат вниманието върху себе си и да не дразнят злодейците с блясък. Бъди милостив и не ги дразни и ти, дон Йеуда.

— Разбирам опасенията ти, господарю и учителю мой, дон Ефраим — отвърна Йеуда, — но не ги споделям. Моят опит ми е показал, че видът на силата внушава страх. Ако бих проявил слабост или пък скромност, това би направило архиепископа още по-дързък спрямо мен и спрямо вас.

Следната събота дон Йеуда отиде в синагогата.

Бе поразен колко гола и празна изглеждаше вътрешността дори на тая най-голяма светиня на испанското еврейство; и тук дон Ефраим не допускаше разкош. Наистина, когато разтвориха светото книгохранилище за скрижалите, гдето се съхраняваше тора, арон акодеш, тогава оттам засияха и заблестяха свещените емблеми, с които бяха украсени свитъците на писанието, скъпите везани покрови, искрящите златни подноси и венци.

Призоваха дон Йеуда да прочете седмичния откъс от писанието. В него се разказваше как някакъв езически пророк, Валаам, се готвел да прокълне народа на Израил, ала бог го принудил да благослови неговия народ и езическият пророк прогласил:

„Колко прекрасни са твоите шатри. Якове, твоите скинии, Израиле; като долини са се разпрострели; като градини по речни брегове; като алойни дървета, засадени от Цехова; като кедри покрай водите… Ще изядеш народите езичници, твоите врагове, ще строшиш костите на ония, които те преследват.“

Йеуда прочете стиховете с предписаната стародавна монотонна напевност, четеше с усилие, може би на едното или другиго произношението му се стори странно, дори смешно. Но никой не му се присмя за това. Обратното, тия евреи — мъже и жени от Толедо — го слушаха, изпълнени с почит, и вълнението на дон Йеуда завладя и тях. Тоя човек, когото съдбата в ранна младост беше направила мешумад18, се беше завърнал доброволно, смирено в съюза на Авраама, и той, който имаше толкова власт в ръцете си, ще спомогне да се изпълнят и за тях благословиите божи, за които четеше.

Тъкмо сега, когато можеше открито да изповядва юдейската вяра, за Рахел стана още по-трудно от преди да се чувствува еврейка. Често четеше тя от великата книга, с часове седеше отдадена на копнения и потънала в размисъл пред историите, разказани там за делата на дедите, царете и пророците. Мощното, възвишеното, дълбоко благочестивото, което се описваше там, а също и слабото, дребното, дълбоко порочното, което не бе прикривано — всичко оживяваше в нейното въображение и тя беше горда и щастлива, че произхожда от такива праотци.

Но въпреки че твърдо, честно беше решила да се влее сред живите евреи, които я заобикаляха тук, в Толедо, към тях тя изпитваше малко привързаност.

За да опознае по-добре своя народ, тя често отиваше в еврейския квартал, в Худерия.

При тия разходки взимаше обикновено със себе си дон Бенямин Бар Абба, млад роднина на старейшината на еврейската община.

В кастильо Ибн Езра Бенямин беше въведен от каноника Родриге. Той бе един от неговите ученици, един от преводачите в неговата академия.

Дон Бенямин бе едва двадесет и три годишен, ала умът му вече се отличаваше със завидна острота, а и познанията му бяха задълбочени; в него имаше нещо момчешко, закачливо, дяволито, което привличаше Рахел. Скоро между тях се завърза добро приятелство. Доставяше им удоволствие да се смеят над неща, чиято комичност друг едва ли би схванал, и имаше някои въпроси, за които доня Рахел не се обръщаше нито към баща си, нито към чичо Муса, а към своя приятел Бенямин.

Той пък от своя страна споделяше с нея най-съкровените си мисли. Разказваше й например, че никак не му се нравел неговият сродник, парнасът дон Ефраим; виждал му се прекалено хитър и ако сам той, Бенямин, не бил толкова беден, нямало да издържи в дома на дон Ефраим. Никога дотогава Рахел не бе имала беден приятел. Тя го изгледа смаяно и любопитно.

Бенямин съблюдаваше еврейските обреди, но само за да не буди недоволството на дон Ефраим —