прислужничката Фатима да я положат в леглото, извика лекаря Муса.
Но когато Муса дойде, за да й окаже помощ, тя лежеше, потънала в тих, дълбок, явно здрав сън.
След като решението веднъж беше взето, колебанията на Йеуда изчезнаха и той почувствува увереност, че сега ще може да осъществи всичките си планове. Такава ведра смелост сияеше на лицето му, че раби Товия го погледна с укор и огорчение. Как можеше един син на Израил да бъде толкова весел по време на такива големи бедствия! Но Йеуда му каза:
— Събери сили в сърцето си, учителю и господарю мой, няма да мине много и ще ти съобщя радостна вест за нашите братя.
А доня Рахел ту ходеше със засияло лице, ту дълбоко замислена и затворена, мъчена от непрестанно очакване. Дойката Саад настояваше и искаше да разбере какво става с нея, ала тя не й казваше нищо и старицата се почувствува обидена. През тия дни Рахел спеше добре, но дълго време минаваше, докато заспи, и когато чакаше съня, струваше и се, че чува приятелката си Лейла да казва: „Ах, бедничката ти!“ и че чува дон Алфонсо да заповядва: „Тъй искам!“ Ала Лейла бе глупаво малко момиче, а дон Алфонсо бе владетел и господар, прочут по целия свят.
На третия ден дон Йеуда рече:
— Сега ще съобщя на краля нашия отговор, дъще.
— Мога ли да изкажа пред баща си едно желание? — запита Рахел.
— Кажи желанието си — отвърна дон Йеуда.
— Бих искала — каза Рахел, — преди да отида в Ла Галиана, по стените да бъдат поставени надписи, които винаги, когато е необходимо, да ми напомнят за правилния път. И моля те, татко мой, ти да подбереш надписите.
Желанието на Рахел трогна Йеуда.
— Но — възрази той — ще мине цял месец, докато фризовете с надписите бъдат готови.
С тъжна и същевременно радостна усмивка доня Рахел отговори:
— Тъкмо това имах предвид, татко. Позволи ми, моля те, да остана дотогава още при теб.
Дон Йеуда я прегърна, притисна лицето й до гърдите си, така че да може да я гледа отгоре — и ето, то бе, изпълнено със същото отчаяно и щастливо очакване, което изпълваше самия него.
Тържествена процесия, водена от секретаря на дон Йеуда, Ибн Омар, напусна кастильо Ибн Езра. Мъже и мулета носеха всевъзможни съкровища, великолепни килими, скъпи вази, прекрасно изработени мечове и кинжали, най-отбрани подправки; имаше в кервана и два чистокръвни коня, возеха и три делви, пълни догоре със златни мараведи. Процесията прекоси пазарището Сокодовер и се отправи нагоре, към кралския замък. Хората зяпаха любопитно и разбраха: това беше керван с дарове.
В замъка дежурният камерарий докладва на краля:
— Пратката пристигна.
Смаян, Алфонсо запита:
— Каква пратка?
Изумен от удивление, той гледаше как внасят съкровищата в двореца му. Подаръците на Ибн Езра очевидно бяха отговор на изказаното от него желание; евреинът му даваше тоя отговор тъй, както обичаха неверниците — иносказателно. Но както много често, и сега евреинът оставаше загадъчен — твърде смътно беше иносказанието му, дон Алфонсо не го разбра.
Заповяда да извикат Ибн Езра.
— Защо ми изпращаш тия златни вехтории? — викна му той. — Да не искаш да ме подкупиш за твоите обрязани събратя? Или искаш да откупиш от мен свещената война? Или пък очакваш, че съм способен на някакво друго подло предателство? Каква сатанинска наглост!
— Прости на твоя слуга, дон Алфонсо — отвърна невъзмутимо Йеуда, — ако той не разбира гнева ти. На мен, недостойния, и на моята дъщеря ти предложи пребогат дар. Обичай е у нас да отвръщаме на подаръка с подарък. Постарах се да избера най-хубавото от всичко, което притежавам, та дано намери благоволението на твоите очи.
Алфонсо отвърна нетърпеливо:
— Защо говориш със заобикалки? Кажи го така, че да те разбере един християнин и рицар: ще дойде ли дъщеря ти в Ла Галиана?
Беше застанал съвсем близо до евреина и говореше право в лицето му. Срам заливаше Йеуда и го задушаваше.
„Трябва още и да го изговоря — мислеше той, трябва да потвърдя с груби думи, че детето ми ще легне в едно легло с тоя човек, докато кралицата му живее далеч и недостижимо високо в своя студен Бургос. Със собствените си уста трябва да изрека тия думи на позор и на унижение, аз, Йеуда Ибн Езра. Но той, необузданият, ще ми заплати за това. Ще ми го заплати с добри дела, пък макар и против волята си!“
А от главата на дон Алфонсо не излизаха мислите:
„Изгарям. Топя се. Кога най-сетне ще заговори това куче? Как ме гледа само! Тръпки те побиват от неговия поглед!“
Но ето че Йеуда вече се прекланяше. Поклони се дълбоко, докосна с една ръка пода и каза:
— Моята дъщеря ще живее в Ла Галиана, господарю, щом като ти желаеш така.
Дон Алфонсо забрави целия си гняв. По широкото му лице се разля безкрайно, младежко очарование и го озари изцяло.
— Това е великолепно, дон Йеуда! — извика той. — Великолепен е този ден!
Толкова детински искрена бе радостта му, че почти накара Йеуда да му прости.
Той каза:
— Само
Тутакси изпълнен с нови подозрения, дон Алфонсо запита:
— Какво е пък това? С хитри увъртания ли смятате да ме мамите?
Дон Йеуда с горчивина си припомни за праотеца Яков, който бе трябвало да служи седем години заради Рахел и още седем години след това, а тоя човек не искаше да изчака и седем седмици. Искрено и с болка на сърцето си той каза:
— Далеч са от дъщеря ми хитростта и коварството, Дон Алфонсо. Благоволи, моля те, да разбереш, че на доня Рахел се иска да поживее още съвсем малко под закрилата на баща си, преди да поеме новия път. Благоволи, моля те, да разбереш, че тя копнее да намери мъдрите слова, с които е привикнала, и в новото, може би не безопасно място.
Дон Алфонсо запита пресипнало:
— Колко време ще отиде за надписите?
Йеуда отвърна:
— След по-малко от два месеца моята дъщеря ще бъде в Ла Галиана.
Втора част
И той се уедини с еврейката близо цели седем години и не помисли нито за себе си, нито за кралството си, нито пък се интересуваше от нещо друго.
